Димитър Илиев
Дори в силуета на правнуците на великите военни командири можеш да видиш достолепието, любопитния поглед към детайла, усещането за себеотдаване. И тишината на преклонението пред подвига на героя. Това си мисля, докато гледам как едно дете в розово, все още ненавършило 3 години, обикаля край експонатите в Националния военноисторически музей заедно с дядо си и майка си. Майката е внучката на великия български командир полк. Димитър Младенов. След като майка й преди 10 години дарява униформата на полковника – герой от Прилеп, сега внучката прави своя личен дан към българската военна история – дарява 4 нагайки, използвани от полк. Младенов, за да пришпорва българската конница.
Малката Нора тепърва ще научава за подвизите на прадядо си през Първата и Втората световна война. Но си заслужава да знае, че патриотизмът не зависи от политическите котерийни борби, нито от дворцовите преврати. Защото, когато Димитър Младенов се учи на военно дело малко след Балканските войни, девизът на артилерийския му випуск е „Кога да мрем за теб, Родино?”. Безусловно, само и единствено в името на Майка България.
Полк. Димитър Младенов остава в народната памет като полковникът с генералски подвизи. Дори, не защото през 1992 г. е предложен за генералски чин посмъртно, но тогавашният президент Желю Желев отказва да подпише указа. Превратностите на съдбата, заповедта за уволнението му от армията веднага след героическите събития в Прилеп на 8 септември 1944 г., изпращането му в лагера „Куциян“ и дефакто физическото му убийство от комунистите само шлифоват делата на полковник Димитър Младенов и извеждат отпред героическия му блясък.
Полковник Димитър Младенов е роден е през 1895 г. в Банско, син на Марко Младенов, четник от четата на Радон Тотев в Илинденско-Преображенското въстание. През 1903 г. след турска засада успяват да се спасят 7 души от четата, сред тях и бащата на Димитър Младенов, който изнася знамето от мястото на засадата. Димитър се записва във Военното училище през 1914. Част е от 37-и випуск, чийто девиз е еднозначен: „Кога да мрем за теб, Родино?”. Същата година избухва Първата световна война, а Димитър, предсрочно произведен в офицер–артилерист се бие в една от славните победи на войската ни при Тутракан. След това воюва в Македония. Награден е с един от най-високите царски ордени тогава – „Свети Александър с кръстосани мечове”. В Македония го застига Солунското примирие, а Димитър остава в плен на войските от Антантата, като гаранция, че България ще спазва мира.
След това Младенов се връща в България. Започва нормална военна кариера и става майор. Идва Втора световна война, в която България е съюзник на Германия и влиза в днешна Република Северна Македония. За 4 години по време на Втората световна война Македония е част от България. По това време Димитър Младенов, тогава полковник, става командир на Прилепския гарнизон.
Идва 1944 година, царят е мъртъв, у нас цари политически хаос. На 26 август, под заплахата от настъпващата в Румъния Червена армия, паникьосаният елит обявява неутралитета на България във войната между Германия и Съветския съюз. На 8 септември българската страна обявява война на Германия, но съветската армия влиза на българска територия. На следващия ден, 9 септември, е извършен държавен преврат. Българските войски в Сърбия и Македония са оставени без каквито и да е заповеди.
След обявяването на неутралитета на България в Белград генерал-фелдмаршал Фон Вайкс получава заповед от Хитлер за операция „Елефант“ в Сърбия. Тя цели да спре изтеглянето на Първи български корпус от Сърбия, да обезоръжи съединенията, а щабовете да бъдат арестувани. Обект на втора акция със същата задача с име „Юда” са всички български гарнизони в цяла Вардарска Македония – от Скопие до Охрид.
В Македония има 3 основни български военни подразделения. Гарнизоните в Прилеп, Охрид и Битоля. На 7 септември генерал Гулман се опитва без успех да отвлече командира на 15-а дивизия полковник Димитър Младенов. На следващия ден полковникът научава новината, че България е обявила война на Германия. Оставен без заповеди, той продължава изпълнението на първоначалната си задача. В 3 ч след полунощ на 9 септември полковник Младенов е събуден с новината, че щабът на дивизията в Битоля е под немска обсада. Започва престрелка. Командирът на битолския полк полковник Александър Цанев пробива обръча на немците и, повел една дружина и две инженерни роти, се изтегля към Баба планина, на запад. Останалите части от полка му се предават. Същата участ достига и щаба на дивизията с всички офицери. Битоля капитулира. В Охрид воденият от полковник Никола Дренски местен гарнизон е изненадан и обезоръжен, а самият полковник се самоубива, за да не живее със срама. Междувременно започват престрелки и в Прилеп. Водещият немския прилепски гарнизон подполковник Щрошке хвърля ръкавицата на Младенов. В този момент полковникът, предан царски офицер, решава, че трябва да изпълни повелята на своята страна. Оставен без никакъв контакт със София, на 250 км от България, той изпраща един мотоциклетист, който обхожда позициите със заповед войниците със стиснати зъби да грабнат оръжието си и да се бият мъжествено и храбро до победа. Полковник Младенов печели Прилеп, а той и хората му са национални герои.
Междувременно със заповед №117 на министъра на войната Дамян Велчев се освобождават от длъжност 172-ма висши офицери, сред тях и полковник Димитър Младенов. Командващият 15-а дивизия воюва с германците на запад от Вардар, името му се разнася по печат и радио като символ на достойнство и героизъм, а е уволнен от новата комунистическа власт. Той не знае това.
След края на войната полковник Младенов е изпратен в Плевен като командир на 4-ти артилерийски полк. През лятото на 1948 г. бива арестуван по обвинение, че когато българската армия е била в Македония, се е сражавала със сръбските партизани. Въпреки голямото желание на Държавна сигурност те не успяват да изградят сериозно обвинение и затова решават без съд и присъда да го пратят в лагера „Куциян“ като миньор. След това строи дига и изгражда бъдещия лагер „Белене“. През 1951 г. Димитър Младенов се разболява от двойна бронхопневмония и издъхва в една локва близо до Втори блок в Белене. Запазено е неговото тефтерче. Последните думи, записани в него са: „Буренът закрива надписа на кръста, дъждът измива името, бурята пречупва и самия кръст, но едно остава – добрият спомен за човека.”
През 1992 г. Димитър Луджев, тогавашен министър на отбраната, прави предложение – за 6 май полковник Димитър Младенов да бъде произведен в генерал. От Министерски съвет и от президентството следва гузно мълчание.
885 експоната дарени през 2019 г.
Димитър Илиев
Дори в силуета на правнуците на великите военни командири можеш да видиш достолепието, любопитния поглед към детайла, усещането за себеотдаване. И тишината на преклонението пред подвига на героя. Това си мисля, докато гледам как едно дете в розово, все още ненавършило 3 години, обикаля край експонатите в Националния военноисторически музей заедно с дядо си и майка си. Майката е внучката на великия български командир полк. Димитър Младенов. След като майка й преди 10 години дарява униформата на полковника – герой от Прилеп, сега внучката прави своя личен дан към българската военна история – дарява 4 нагайки, използвани от полк. Младенов, за да пришпорва българската конница.
Малката Нора тепърва ще научава за подвизите на прадядо си през Първата и Втората световна война. Но си заслужава да знае, че патриотизмът не зависи от политическите котерийни борби, нито от дворцовите преврати. Защото, когато Димитър Мл
аденов се учи на военно дело малко след Балканските войни, девизът на артилерийския му випуск е „Кога да мрем за теб, Родино?”. Безусловно, само и единствено в името на Майка България.
Полк. Димитър Младенов остава в народната памет като полковникът с генералски подвизи. Дори, не защото през 1992 г. е предложен за генералски чин посмъртно, но тогавашният президент Желю Желев отказва да подпише указа. Превратностите на съдбата, заповедта за уволнението му от армията веднага след героическите събития в Прилеп на 8 септември 1944 г., изпращането му в лагера „Куциян“ и дефакто физическото му убийство от комунистите само шлифоват делата на полковник Димитър Младенов и извеждат отпред героическия му блясък.
Полковник Димитър Младенов е роден е през 1895 г. в Банско, син на Марко Младенов, четник от четата на Радон Тотев в Илинденско-Преображенското въстание. През 1903 г. след турска засада успяват да се спасят 7 души от четата, сред тях и бащата на Димитър Младенов, който изнася знамето от мястото на засадата. Димитър се записва във Военното училище през 1914. Част е от 37-и випуск, чийто девиз е еднозначен: „Кога да мрем за теб, Родино?”. Същата година избухва Първата световна война, а Димитър, предсрочно произведен в офицер–артилерист се бие в една от славните победи на войската ни при Тутракан. След това воюва в Македония. Награден е с един от най-високите царски ордени тогава – „Свети Александър с кръстосани мечове”. В Македония го застига Солунското примирие, а Димитър остава в плен на войските от Антантата, като гаранция, че България ще спазва мира.
След това Младенов се връща в България. Започва нормална военна кариера и става майор. Идва Втора световна война, в която България е съюзник на Германия и влиза в днешна Република Северна Македония. За 4 години по време на Втората световна война Македония е част от България. По това време Димитър Младенов, тогава полковник, става командир на Прилепския гарнизон.
Идва 1944 година, царят е мъртъв, у нас цари политически хаос. На 26 август, под заплахата от настъпващата в Румъния Червена армия, паникьосаният елит обявява неутралитета на България във войната между Германия и Съветския съюз. На 8 септември българската страна обявява война на Германия, но съветската армия влиза на българска територия. На следващия ден, 9 септември, е извършен държавен преврат. Българските войски в Сърбия и Македония са оставени без каквито и да е заповеди.
След обявяването на неутралитета на България в Белград генерал-фелдмаршал Фон Вайкс получава заповед от Хитлер за операция „Елефант“ в Сърбия. Тя цели да спре изтеглянето на Първи български корпус от Сърбия, да обезоръжи съединенията, а щабовете да бъдат арестувани. Обект на втора акция със същата задача с име „Юда” са всички български гарнизони в цяла Вардарска Македония – от Скопие до Охрид.
В Македония има 3 основни български военни подразделения. Гарнизоните в Прилеп, Охрид и Битоля. На 7 септември генерал Гулман се опитва без успех да отвлече командира на 15-а дивизия полковник Димитър Младенов. На следващия ден полковникът научава новината, че България е обявила война на Германия. Оставен без заповеди, той продължава изпълнението на първоначалната си задача. В 3 ч след полунощ на 9 септември полковник Младенов е събуден с новината, че щабът на дивизията в Битоля е под немска обсада. Започва престрелка. Командирът на битолския полк полковник Александър Цанев пробива обръча на немците и, повел една дружина и две инженерни роти, се изтегля към Баба планина, на запад. Останалите части от полка му се предават. Същата участ достига и щаба на дивизията с всички офицери. Битоля капитулира. В Охрид воденият от полковник Никола Дренски местен гарнизон е изненадан и обезоръжен, а самият полковник се самоубива, за да не живее със срама. Междувременно започват престрелки и в Прилеп. Водещият немския прилепски гарнизон подполковник Щрошке хвърля ръкавицата на Младенов. В този момент полковникът, предан царски офицер, решава, че трябва да изпълни повелята на своята страна. Оставен без никакъв контакт със София, на 250 км от България, той изпраща един мотоциклетист, който обхожда позициите със заповед войниците със стиснати зъби да грабнат оръжието си и да се бият мъжествено и храбро до победа. Полковник Младенов печели Прилеп, а той и хората му са национални герои.
Междувременно със заповед №117 на министъра на войната Дамян Велчев се освобождават от длъжност 172-ма висши офицери, сред тях и полковник Димитър Младенов. Командващият 15-а дивизия воюва с германците на запад от Вардар, името му се разнася по печат и радио като символ на достойнство и героизъм, а е уволнен от новата комунистическа власт. Той не знае това.
След края на войната полковник Младенов е изпратен в Плевен като командир на 4-ти артилерийски полк. През лятото на 1948 г. бива арестуван по обвинение, че когато българската армия е била в Македония, се е сражавала със сръбските партизани. Въпреки голямото желание на Държавна сигурност те не успяват да изградят сериозно обвинение и затова решават без съд и присъда да го пратят в лагера „Куциян“ като миньор. След това строи дига и изгражда бъдещия лагер „Белене“. През 1951 г. Димитър Младенов се разболява от двойна бронхопневмония и издъхва в една локва близо до Втори блок в Белене. Запазено е неговото тефтерче. Последните думи, записани в него са: „Буренът закрива надписа на кръста, дъждът измива името, бурята пречупва и самия кръст, но едно остава – добрият спомен за човека.”
През 1992 г. Димитър Луджев, тогавашен министър на отбраната, прави предложение – за 6 май полковник Димитър Младенов да бъде произведен в генерал. От Министерски съвет и от президентството следва гузно мълчание.
