За войниклъка не ми се разсъждава негативно, но и простотия имаше във всекидневието ни. И учихме, и набивахме крак, и сменяхме якичките с чисти, за да излезем в събота или неделя в отпуск. В понеделник и четвъртък 24 часа караул на погребите. А старшина Първанов всяка седмица си „пееше”: „Забранявам употребата на алкохол по време на отпуската. Ако някой наруши заповедта ми, ДА ПИЕ КАТО ЗА ПОСЛЕДНО… Хвана ли го – 15 денонощия в ареста”.
Имах тефтерче календар и задрасквах всеки ден. Оставаха още 43. Брояхме и още колко пъти ще сме караул на погребите, колко още 
остава да ни произведат „старшини-школници”. Бях отбелязал и седем дати с червен молив – графика на помпозно наречените държавни изпити. Знаехме, че началникът на ШЗО генерал-майор Иван Владов ще връчи пагоните на предсрочно произведените младши лейтенанти. Ще има и заповед за разпределението.
Щяла да се пише през нощта, за да няма връзкари
Нищо не знаех за утрешния си ден. Исках да се върна в Русе, по-близо до родното ми село Бойка, но само в автомобилната школа и на летището в Щръклево имаше по една длъжност, за които не ставах. „Искаш ли да останеш в един от батальоните на школата като помощник-взводен?” – ме закачи капитан Цанов („Белия вълк”) . Не помня какво отговорих, но такова лошо усещане, като че ли не бях изживявал. Вече мразех двата акра земя в центъра на Плевен и трополенето на подковани с метални цинтове чепици сутрин в пет часа и пет минути. За нашия взвод се говореше, че ще го разпределят в Симеоновград, Бояново, Симитли и Звездец.
Краят на август. Строй. Думите на полковник Пачеджиев, строевака, най високият офицер в школата, помня и днес: „Старшина школник Дончев, от утре 1 септември, сте в разпореждане на главния редактор на вестник „Народна армия” полковник Иван Узунов. Има указание да се явите веднага. Домашната отпуска ви се отлага. Требванията – военни билети за влак и автобус до родното ви място ще бъдат анули рани. Ще пътувате с д
вама офицери от редакцията, командировани да отразят випуска ви.” Всичко се срина, помислих. Жадуваните срещи увиснаха. „Не се мръщете, а се радвайте, старшина!” Отговорих „Слушам!” И продължих скрито да се ядосвам.
След десетина минути ме извикаха при строен майор, който бе лаконичен: „Майор Лазар Лазаров, заместник отговорен секретар.
Грабвай мешката с дрехите. Тръгваме
До втора планьорка трябва да предадем за утрешния брой 150 реда репортаж за випуска ви. И няколко снимки в цинкографията. Пътуваш с нас. Утре ще те представя на полковник Узунов.”
Не знаех какво значат тези 150 реда, нито втора планьорка, нито цинкография. Висшистът от нашия 
взвод Тошо Ветеринара ме зърна, уж приятелски, но ме засегна: „Цяла година мислех, че не си връзкар, а днес те чака командирска джипка.” Но се прегърнахме.
Първият, който ме посрещна в редакцията на „Народна армия” на столичната улица „Иван Вазов” 12 беше Теньо Тончев, перчемлия, млад майор. Не говореше много, но веднага ми каза, като влизам в стаята през деня, само първия път да искам разрешение да остана. Така е по устав. Младшите чинове задължително искаха от старшите „да бъдат в компанията им”.
С Росен Босев се знаехме от Плевен. Той идваше в редакцията да се види с приятели вече със самочувствието на нов член на Клуба на младата художествено-творческа интелигенция. Даваше ми да прочета негов разказ, да си поприказваме след това. Най-много си имаха приказката с полковник Новко Яворски. Година по-късно Росен вече беше старши лейтенант в групата на военните писатели. С военна униформа никога не съм го виждал освен срещата ни в Плевен. Нито пък Евстати Бурнаски или Орлин Орлинов. Разказваше Росен бъдещи свои сюжети и вече готови ръкописи. С автограф е книгата му с разкази „Небесен ден”. Светла е паметта ми и днес за майор Росен Босев.
Не знам как и защо посегна на себе си
На 41 годни си отиде толкова рано от живота.
Старшина-школник, а днес професор Кирил Кертиков дойде след мен в редакцията на „Народна армия”. „Ние двамата с теб сме последните „галеници на съдбата”. Аргументирам се. Преди теб в редакцията е бил Росен Босев. Вечна му памет, стойностен писател. Но не е момче като нас от две забутани русенски села, нали?”, казваше Кертиков. Нашият шанс беше, че заради поразглезени софийски войничета министър Добри Джуров бе подписал заповед: старшини-школни
ци, родени в София, да служат най-малко на 150 км от столицата.
Повече от четирийсет години вече Кирил Кертиков е професор и казва, че за редакцията и офицерите във вестник „Народна армия” ще помни само с добро и обич.
Във военния вестник изкара 1 г. и старшина-школник Владимир Живков – синът на тогавашния първи партиен и държавен ръководител Тодор Живков. Живков казал на шефа на Военния отдел на ЦК на БКП генерал-полковник Велко Палин: „Да служи там, както трябва, никакво глезене”. Генерал Палин привикал главния редактор полковник Александър Николов и разпоредил: „Службата да е както на всички войници досега”. Полковник Николов доверил разпореждането на полковник Рангел Златков: „Работете с школника, помагайте му, във войските да бъде с офицери от редакцията. Никакви привилегии”.
И се почнало. Дописки на войници за редактиране и подготовка за печат, дежурства по вътрешна информация. И охрана на сградата на ул. „Иван Вазов” 12. Както се казва –
дежурство с пълно бойно снаряжение
Един ден полковник Стоян Генов и старшина-школник Владимир Живков заминават в командировка в щаба на Втора армия в Пловдив. Настаняват се в хотел. Вечерта полковник Генов повежда школника в гарнизонния стол. Вечерят. Младата душа обаче иска още развлечение. И се „приютяват” в заведение на „Бунарджика”. Час, два. Питиета и мезета. Почти написан репортаж от срещите им през деня. Полковник Генов дори разделя кой за какво да пише. Шумна компания обаче налита на бой. Идва милиция. След това комендантски органи. И въдворяват старшина-школник Владко Живков в комендантството. Познавам лично полковник Генов и съм сигурен, че нощта му е била кошмарна. И сън не го е хващал. По „веригата” се е намесила и Дража Вълчева, тогава шеф на Пловдивския окръжен комитет на партията. Сигурно са докладвали и на татко Тодор Живков.
На следващия ден е имало проект за заповед за уволнение на полковник Стоян Генов и наказание за старшина-школник Владимир Живков. Тръгнало съгласуване. Реакцията на Тодор Живков обаче била: „Как ще уволнявате офицер заради моя син?” Така полковник Генов не бил уволнен, а Владимир Живков си отишъл от редакцията като младши лейтенант.
В армейския вестник е служил и Чавдар Крумов.
Днес Чавдар е име
в занаята
Още през студентските години започва работа във вестник „Септемврийче”, пише в „Народна младеж”. След това години в „Поглед”, „Труд” – все професионални превъплъщения. С Чавдар се срещахме и когато ни инструктираха – той, говорител на МВР и шеф на сектор „Пресцентър и връзки с обществеността”, а аз н
а Министерството на отбраната.
На ул. „Иван Вазов” 12 Крумов е от октомври 1974 до септември 1975 г. Репортерството му тръгва от отдел „Военно обучение” с шеф лъчезарният и авторитетен полковник Иван Стефанов. „В стаята бяхме заедно с подполковник Веселин Стоянов от ВВС, майор Милчо Томов, капитан Николай Николов и старши лейтенант Иван Сотиров. Милчо Томов беше прекият ми командир. Подписваше ми книжката за отпуск. Страхотни колеги, много научих от тях…”.
На 8 май 1975 г. Чавдар е дежурен по вътрешна информация. А дежурен по брой – полковник Новко Яворски. „Рече ми: „Чавдарчо, гледай да не сбъркаш нещо, защото после отиваш да дослужваш в кашишкото поделение в Звездец, а аз в пенсия. Ще се отбия до ЦДНА, а като привърша, ще мина. Броят е лесен. Само доклади и речи”.
Лесен ли? Броят бе посветен на 30-годишнина от победата над фашистка Германия с доклад на Тодор Живков. Докладът дойде още в 12,00 ч по БТА с ембарго до 18.00 ч, а към 21,00 ч започнаха да летят поправките.
Малко по късно и емоциите: „Бурни ръкопляскания”
„Продължителни и бурни ръкопляскания” и т.н. Идваха по БТА ред еди кой си, част еди коя си. Помня ги още – 286 поправки, които следваше да нанеса сам. Към 22,30 ч се появи полковник Яворски, повъртя се малко и като разбра как стоят нещата, си тръгна.
На другия ден на планьорката, на която се обсъжда отпечатаният брой, отговорният секретар полковник Рангел Златков посочи какво сме написали: „Немските войски нахлуха вероломно на територията на Съветския съюз, продължителни ръкопляскания.” Усещам как ставам тъмночервен. Полковник Яворски си намества фуражката и тихо ми прошепва: „Ти в Звездец, аз в пенсия”. След момент и полковник Златков подхвърля спасителния пояс: „Другари офицери, грешката не е наша, а на БТА, но колегите от „Работническо дело” и „Земеделско знаме” са я хванали, докато ние с „Народна младеж” – не. Размина ми се Звездец, но оттогава чета всичко, а и мисля, докато го чета”.
Ефрейтор Георги Филипов не е забравил, че службата му в редакцията на „Народна армия” е свързана с екзотични и даже смешни спомени. Когато влиза в армията, вече е с висше образование и няколко години журналистическа кариера. След клетвата и службата му в строя беше командирован в Театъра на армията. Там имаше войнишка длъжност. Но всеки ден беше репортер в спортния отдел на военния вестник.
Трудна беше зимата на 1997 г. Лоша икономика, хиперинфлация, мизерни заплати. На 6 януари 1997 г. ефрейтор Георги Филипов облича войнишките дрехи, а на 10-и се разразиха небезизвестните „януарски събития” пред сградата на Народното събрание.
По улица „Иван Вазов”, само на стотина метра след Военното издателство, беше редакцията на вестник „Капитал”. Там Филипов пише, докато учи, понатрупал и опит в „7 дни спорт” и „Стандарт”. Докато другите вестници се бяха поразвили технологично обаче
във военния вестник още се използвали пишещите машини
Даже не електрически. Вероятно още тогава млад журналист би се стреснал от поолющената им боя. Той не. Израснал на пишеща машина, знаел как се работи и не му било трудно. Шеф на екипа бил офицерът Цончо Драгански, поел функциите от емблематичната фигура в българската спортна журналистика Александър Манов. Както повелява традицията – болни фенове на ЦСКА. В това отношение попаднал на точното място. Служил и писал с удоволствие…
