Ненавреме си отиде един от най-цветните, ненаситно любопитни към живота и разпознаваеми творци, разказвач на приказки художникът проф. Андрей Даниел. Загубата е не само за студентите му, които следваха Учителя си и с които наскоро той направи и обща изложба. Синът на един от най-ярките ни режисьори, Леон Даниел, беше извън баналността на всекидневието и с прошка към дребното по пътя ни дърпаше да се вдигнем на пръсти, та да погледнем отгоре на живота ни и на света. В книгата си „Неща, места и хора” още веднъж ни напомни, че платната му ни даваха кураж, че животът си заслужава…
През януари 2017-а Андрей Даниел ни даде интервю, част от което публикуваме.
Важно ми се струва да си даваме сметка, че е имало и преди, че ще има и после освен сега. И да си спомняме откъде идваме, за да си представяме накъде отиваме.
Неприкрито ме питате за онова (време) преди десети ноември ли? Наистина става дума за неща, които тогава са ни липсвали и сме жадували за тях. Които после получихме и се оказаха недостатъчни… Но има и обществени нужди за промени по-скрити, но мощни исторически, които дано се случват не само по света. За да задълбочим размишленията върху произхода на нещастията, върху цялата структура на света. Ако не разплетем тези възли, може да отидем в кризисните точки на 1914 или 1939 г. В такив
а времена се решава, че няма оправия и затова – да си ударим по два шамара, за да стане ясно… Но ще е унищожително.
Не се занимавам толкова фамилиарно с политика. Но това многолюдно общество (на Земята) с разнопосочни интереси се пука по шевовете, ако не бъде организирано и компактно. … Което виждаме в Китай. Днес наблюдаваме желанието на т. нар. народни маси такъв вид диктатура, единоначалие, авторитарна структура да се осъществи. Защото Путин не седи напук на тези маси в Русия и Тръмп не се е самоизбрал. Явно върви сериозна ревизия на начините на управление на този свят. А смисълът на човешкия ни поход към бъдещето е във въпроса накъде сме се запътили. И закъде сме се забързали, защото в рамките на живота ни се случиха всички възможни събития в човешката история. Не можеш нито да осмислиш какво става, нито да си създадеш позиция и от нея да изградиш живот.
… Човекът е едно, човечеството – друго. Човекът е смъртен, обществото е безсмъртно. И имат абсолютно противоположни нужди. Всички велики трагедии от древността досега са трагически сблъсък между нуждите на личността и нуждите на обществото. А в момента политиката се води, уж, в името на обществени интереси, които се бъркат с интересите на отделната личност. И опитът на съвременното изкуство да раздробява тълпата на отделни индивидуалности е благородно усилие. Сега всичко се атомизира и самотата нараства пропорционално на броя на хората около теб. Изкуството поема ролята да е късата дистанция и партньор в самотата и в самоанализа на човека в отговор на въпросите. Защото няма време да се изчака края на това бурно време… Дошло е може би времето на много самоотвержени личности сред тази прослойка (интелигенцията). Като в античните времена сме: само един човек през девет планини в десетата знае какво да се прави, ако ни нападнат зверове… Има нещо почти мистично в това, но се търсят хора с мисия.