„…бърдáта цепи разярен
със страшния си вик
„На нож!“.
От „Велик е нашият войник”, 1916
„…тази особена фурия, която дава на нашата раса [нация] схватката с хладно оръжие.“
Симеон Радев, 1910
„Атаката е в кръвта на българите.“
Из австрийски военен документ, 1913
Автор: Николай Големанов
„От нож едва ли имаше 2–3 человека [убити], защото противникът изобщо не си служеше с ножа” – записва майор Никола Недев за българските загуби при Дойран през май 1917 г. Същевременно: „В боевете имаше едно значително число неприятелски войници, промушени от нашия нож”.
Недев (1886–1970) е шеф на Оперативната секция в щаба на Девета Плевенска пехотна дивизия. По-късно генерал, той е и автор на книга за Дойранската епопея в Първата световна война.
„Английските войници отлично се биеха, когато бяха на известно разстояние от нашите – пише той. – Те отлично си служеха с картечниците, автоматическите пушки, бомбите, добри стрелци са. Но щом блеснеше нашият нож, те не издържаха удара му и ако контраатаката ги свари, преди да са успели да се настанят в нашите окопи, обезателно обръщаха гръб. Имаше много случаи, когато пред остървението на нашите, литнали настръхнали в атака на нож, те хвърляха пушки и бомби, вдигаха ръце и се предаваха.”
Стремителни щикови атаки и контраатаки са обичайни за българина във войните за национално обединение. Стотици пъти нашият боец смайва противници и наблюдатели.
„Видях как българите летят на нож и останах вкаменен – пише през октомври 1912 г. репортер на виенския „Райхспост”. – Това, което българите показват на бойното поле, не е човешка храброст, то е свръхчовешко презрение към смъртта… На местата на падналите борци се появяваха нови, още по освирепели…, които като вихър се хвърляха в турските окопи.”
Пак в първите дни на Балканската война щикът блясва и в песни. „На нож ний взехме и с „Ура”/Ескиполос и Петра…”… „На нож ний взехме и с „Ура”/Караагач и Чонгора”, ехти маршът на 4-та Преславска пехотна дивизия.
В спомен за Междусъюзническата война д-р Методи Томов от Македоно-Одринското опълчение описва сблъсък край вр. Говедарник (сега в Р. Северна Македония) през юли 1913 г.:
„Войниците от 12-и [Балкански пехотен] полк се нахвърлили на нож като гладиатори… Сърбите били избивани безпощадно. Мнозина от тях са хвърляли пушките и се молили за милост, викайки „брача”. Обаче озверените войски са били безпощадни…”
Английски учебник: „Явното надмощие на българския войник с ножа, неговите многобройни и сякаш невъзможни победи до днес крият загадка. Защо англичани и други бледнеят пред българина?“
В британската пехота офицерът си има помагало от 20-ина листове – как да готви войниците за действия с щик. (В Първата световна война английският щик е дълъг 17 инча (43 см), острието е режещо за разлика от 52-см френски байонет.) Преиздаван през 1916, 1917 и 1918 г., наръчникът поучава: „В щиковата атака всички чинове напредват, за да убият или да бъдат убити, и само онези, които са придобили умения и сила чрез тренировки, ще бъдат способни да убият”.
Нищо не е пропуснато. Чучелото за мушкане трябва да е натъпкано със слама, чимове и т.н., но и с дървени парчета. Значи боецът да е подготвен, ако острието заседне в костите на врага, да свикне да го издърпва със сила.
„Щиковият проблем” произтича от революцията в пехотната тактика на ръба между XIX и XX век. Тя пък идва от ред новости в оръжията и военната индустрия: модерни пушки, патрони с бездимен барут, скорострелни оръдия и т.н. Небивалата огнева мощ е способна да поддържа на терена обширни „зони на смъртта” и доизхвърля от тактическите доктрини настъпленията „под строй”. Но новите оръжия, като картечницата, още не са подвижни и щабовете се опасяват от пасивност в частите, от отбранителен уклон. 
Възниква дилема. Добрата пушка подтиква атакуващия да търси укрития и да се бие от разстояние. А това тактическо поведение подсича инициативата и – с времето – води до много загуби. Обратно, щиковата атака позволява единствено бързо движение срещу куршумите, в нея обаче успехът се плаща с много жертви.
Накрая – след вглеждане в поуките от две големи войни: втората Англо-бурска (1899–1902) и Руско-японската (1904–1905), в Европа надделява т. нар. „култ към настъплението”. В крак с тази тенденция е и нашата войска. Въведеният през 1905 г. Устав за строевата служба в пехотата огласява: „Движението напред е единственото решително и непреодолимо средство, следователно нападателният бой се налага като общо правило.”
За щикова атака уставът предписва схема, в която всичко се върши по заповед:„Ешелонирани в дълбочина, в най-гъвкави и най-малко уязвими строеве, войските, назначени за удара, с решителен устрем вървят напред с натъкнати на пушките ножове; те се присъединяват към предните части, които водят боя,… като се приближават все повече до неприятеля. Когато началникът оцени, че е настъпил моментът да се нахвърлят войските с ножове, заповядва…”
Различно е нощем. А именно, войските да се движат в сгъстени стройове, при най-голяма тишина и да се хвърлят за удар с ножове, без да стрелят. Все пак като цяло уставът не препоръчва нощни атаки.
Знаменита в историята ни е нощната атака към Одрин на 11 срещу 12 март 1913 г. Участник в нея си спомня: „Ръководната идея гласеше: „…Да се действа предимно с нож, войниците да тръгнат без раници”… Точно в 3 часа преди пладне [03 ч] 1-ва дружина тури ножовете… При мека светлина на пълния месец, под гора от блеснали острия на ножове… помолихме се на Бог да ни дари с победа…”
И чакаха с нетърпение заповедта…
„Традицията да се настъпва решително за удар с нож се запази в българската армия като наследство от руската, насърчена от войната със Сърбия през 1885 г.”, уточняват авторите на цитираната вече история. Ожесточен сблъсък в района на Врабча на 3/15 ноември 1885 г. описва Симеон Радев: „…Привечер сърбите отидоха – за пръв път във войната – на нож; но българите ги посрещнаха с тази особена фурия, която дава на нашата раса схватката с хладно оръжие, както и сръбският ляв фланг биде отблъснат чак до Големи Руй. Това бе първият успех на българите.”
За друг епизод Радев пише: „…Като бяха отгадали инстинктивно психологията на противника си, българите лудо настъпваха. Войниците бяха разбрали, че сърбите се боят главно от хладното оръжие, и чакаха с нетърпение заповедта „Щиком!”.
Същото оръжие изпъква и в „най-ужасната схватка в тая война”, в ръкопашния бой на Нешков връх на 11 ноември: „За първи път сърби и българи се срещаха гърди с гърди. Те се биеха с щикове, револвери, ножове… Европейските кореспонденти описват с ужас арената на тая памятна борба. На малката полянка на върха (нещо около 150–200 кв. м), цяла изпръскана с кръв, лежели 300 души убити и ранени само от сръбска страна. Повечето от тях били ударени с щикове; главите на някои били разбити от удари с прикладите на пушките. Имало и удушени…”
Щиковият бой е задължителна дисциплина в българската войска. Отделя му се време в единичната подготовка на войника и упражненията често са всекидневни. Никой не се замисля дали това е „архаизъм”.
А полковник Борис Дрангов (1872–1916) с един замах решава и въпроса за огъня и острието:„Учи на най-трудното: Който е възпитан на ножа, той и ще стреля спокойно.” „Дръж пушката здраво; тичай силно; ръгай със замах дълбоко и в отбелязаната точка; веднага ножа издърпвай и т.н. продължавай.”
Има мнения, че преди век българският войник – освен мотивиран и обучен, е и подходящо въоръжен. Неговият сравнително къс нож е по-практичен – както за отклоняване на вражеско острие, така и за точен и рязък удар.
След 1891 г. армията ни се превъоръжава с магазинна пехотна пушка „Манлихер”, образци 1888, 1890 и 1895. Преобладава последната, възприета от 1902 г., тя е и най-лека – 3,650 кг. Съответнияг щик-нож е с обща дължина 360 или 362 мм, а клинът е 249 мм. (С 30-ина см по-дълъг е в Балканската война турският щик за „Маузер”.)
Още в началото на XX век германци и англичани разсъждават за „агресивния дух” на байонета, който „превръща войниците в тигри”. Пак тогава психологията на боя занимава и военния педагог ген. Константин Кирков (1869–1920), обосновал „вярата в щика”. Съвременни историци като англичанина Тим Рипли разгадават особено страшен смисъл в поставянето на щика. То „сигнализира…, че милост нито ще се иска, нито ще бъде дадена”. (Кой знае, може би сходно послание носи енергичната и звучна команда „Сложи [пауза] НОЖА!”.)
Рипли твърди още, че, веднъж закрепен за пушката, байонетът вече е „оръжие на последния избор”. Това звучи изкуствено, ала за мъже като героя от Дойран Стоян Лидженски е било реалност. През септември 1918 г. този фелдфебел от 17-и Доростолски пехотен полк е тежко ранен. Той намира сили да стане с пушката, да се хвърли „На нож” и да загине в бой.
Най-сетне щикът, който подклажда „нападателен дух” у едната воюваща страна, всява ужас и объркване отсреща. И атаката успява не толкова чрез щика, колкото чрез страха от него.
Славата на по-силните с ножа нерядко върви по-напред от техните редици. Според полк. Дейв Гросман, психолог и военен историк, „военни части с история и традиции в близкия бой, в ръкопашното убиване, вдъхват особена боязън и ужас сред противника си”. Този ефект е изследван на Западния фронт. Но той със сигурност има пръст и в българските победи на Балканите.
Обяснения за българската ярост и безстрашие при ръкопашен бой търсят и в наслоения от петвековното робство, в наранената народна душа. Такъв мотив звучи например в свирепите стихове на Кирил Христов „Убивай!”, публикувани в поне два вестника на 8 октомври 1912-а:
Пет века мъки люти – / Невидени! Нечути!
Убивай! не милей! /И волен заживей
Враг има майка мила, /Но звяр е тя родила!
Убивай! не жали! /Муши! Сечи! Коли!
Не по-малко от 40 години, напрегнати и драматични, подсказват защо „На нож!” не е за всеки. Не допира само до военно умение и храброст. Тук непримиримостта на цял народ искри на върха на ножа. Година след година това острие прераства в ярък знак на войните за национално освобождение и обединение. Ножът и тези благородни войни са едно и също. Нищо че в 1912 г. сащисаната Европа повече гледа оръжието и бесния щурм и „прусаците на Балканите”, а по-малко законната жажда „Целокупна България! Свобода за всички братя българи!”. Ала нищо не остава вечно и е редно да видим българското „На нож!” такова, каквото е – историческо явление, славно, но и преходно.
Завинаги стои само преклонението, което дължим на нашите дядовци и прадядовци, на три поколения български мъже, дали доживели да се върнат от бойното поле или паднали мъртви там. Те не обърнаха гръб на своите поробени братя и сестри. И с нож, страст и кръв очертаха тази България, която имаме днес – грозно и подло орязвана от „европейци”, но пък почти двойно по-голяма от онази, която „Силите” разрешиха на княжеството през 1878 г.
Основни източници: Недев Н. „Дойранската епопея 1915–1918”, С. 1921; Войната между България и Турция 1912–1913 г.: Т. 1, С. М-во на войната, 1928–1937; Engen R. Steel against Fire: The Bayonet in the First World War, Journal of Military and Strategic studies, Spring 2006; Канавров Д. Ролята на морално-психологическия фактор в атаките „На нож!”… Исторически преглед, 2013, бр. 5/6; Дрангов Б., Помни войната. Скопие, 1916, преизд. София, 2018.
