Автор: Л Първан Симеонов, директор на „Галъп интернешънъл“
Годишният обзор на социологическата агенция „Галъп интернешънъл“ „Политическият процес и общественото мнение в България през 2019 г.“ е книга, която наследява традицията от обзорите от 90-те години, възстановена през 2013* . Това е може би първата историзация на 2019 г., а и вероятно е единственият опит за социологическо обобщение на три десетилетия. Четивото е нещо средно между справочник, наръчник и народопсихологично самовглеждане. Книгата не анализира, а само регистрира и описва. Като изводите и емоциите оставя за читателя.
През 2019 г. се навършиха три десетилетия от началото на пропазарните, продемократичните и прозападните промени в България. А през тези години „Галъп интернешънъл“ не спря да дава отговор на вечния български въпрос „Къде сме ние?“.
През последните години има тенденция на стабилизация и нормализация в данните, може би политиката става по-здравословно скучна и годината – по-спокойна година, част от поредица такива. Това се налага безспорно при сравнението с бурната 2013 г. Обществото помъдрява, не възлага свръхнадежди на някого. Но колкото по-скучно ни изглежда в обществото, толкова по-интересна книга се пише накрая, защото при привидна скучност „се дълбае“ повече. Българинът по-бодро отговаря и на въпросите за личното щастие и обществените перспективи: по-малко зле сме в сравнение с предишни години. Като, парадоксално, обществата в ЕС изглеждат по-посърнали. В края обаче на 2019 г. проличаха и белези на тревога у нас, които напълно се материализираха в началото на 2020 г.
В ЕС се връща политическото, а нашето общество се очертава като мъдро, приземено, на здравия разум. И живее с разделенията Изток–Запад, консервативно-либерално, без да се бие за идеологии.
В книгата са публикувани и лични рейтинги и такива на институциите, общественото мнение и различните теми в дневния ред, каквото беше закупуването на нови самолети.
А в евроатлантическия ни свят, като че ли „еврото“ леко се отдръпна, а настъпи атлантическото. Сиреч, България стана важна и геополитиката дава своето отражение в обществото ни. Което обаче ще мине през следващите години без особени сътресения и е добре да препотвърдим тази наша атлантичност. Интересно е, че на фона на другите европейски общества ние сме сред най-малко националистическите и от най-малко вярващите, религиозните – също. Колективната идентичност и националната екзалтация е малко на заден план у нас. Не сме от най-толерантните на Балканите в миграционен контекст, но и не сме най-страховитите балкански националисти. И не би трябвало сами да си се обиждаме на изолационизъм. Напротив, българите се опитваме да запазим добри отношения с всички.
А понякога забравяме най-важното в едно общество – икономическата ни основа. И мислим за всякакви разделения, като София–провинция, леви–десни, соросоиди срещу консерватори. А разделенията са по доходните неравенства, на еднаквия достъп до качество на живот и на средата, териториалните различия, регионалните диспропорции, неравенствата в самата социална практика. Това е по-опасното и обществото допуска големи социални неравенства.
И през 2019 г. при социологическото измерване на три месеца армията остава една от малкото институции с положителен рейтинг (разликата между доверие и недоверие) у нас. На нея най-много се доверяваме заедно с църквата и през последните няколко години няма промяна в тази тенденция. Армията в очите на хората продължава да е стожерът в обществото. Беше отчитано доверие около 50% и недоверие – около и над 30%. Автоматичното сравнение на отношението на обществото към различните институции не е съвсем коректно, доколкото те имат различен тип задачи. Но предпочитането към деполитизиран, по-скоро силов образ, какъвто има армията, е показателно за политическия вкус на обществото и за преобладаващото недоверие към партийната политика.
Армията дълги години оставаше институция, при която доверие и недоверие се движеха в сходни стойности – това беше по-скоро добра обществена оценка в контекста на останалите институции. И резки колебания през годините в одобрението към институцията нямаше, защото оставаше извън всекидневния партиен дебат.
Но през 2017 г. се беше доловила тенденция на ръст на положителното отношение, което вероятно се свързваше и с началото на мандата на един генерал от ВВС, какъвто беше Румен Радев, начело на президентската институция. Присъствието му вдигна чувствителността на тема армия, армейско. Докато вероятно заради системното намаляване на числеността на Българската армия преди това (2015 г.) се забеляза постепенен спад в популярността. По принцип армейските хора по-трудно попадат в извадката и в полезрението. Хората от много време насам не са виждали военен да ходи с униформа по улиците… Което не означава , както показват и данните в измерванията, че популярността на армията намалява.
Влияние върху имиджа на армията явно през годините оказваха и проблемите с въоръжаването, с липсата на достатъчно кадри и обществената нагласа да имаме по-многочислена армия, наследена от годините до 1989 г. Интересна е и пресечната точка между армията и църквата, като и за двете обществото мисли като за белег на общност. Консервативната вълна от западния свят води до обострено търсене на идентичност, за семейство, за традиция, за колективистичност, за християнство. Без да се стига до крайности, доколкото едно съвременно консуматорско общество се е научило да вярва в парите. Иначе казано, едно общество, което чака Черния петък, не очаква Разпети Петък… А генералният тренд, за съжаление, е към все повече безбожно, безценностно общество.
* Справочната част от книгата с основните събития е написана от доц. Борис Попиванов.
