Пожелаха ни острота на перото и смелост в ежедневната ни работа
По случай празника на вестник „Българска армия“ постъпиха поздравления от войските, от отделни военни формирования, структури и дирекции. В тях командирите и началниците ни поздравяват за труда, който полагаме ежедневно в посока на качествената информираност на военнослужещите и служителите в различните администрации, свързани с военната система у нас.
До редакционното приключване на празничния ни брой в редакцията постъпиха поздравителни адреси от генерал-майор Михаил Попов – командир на Сухопътни войски, генерал-майор д-р Груди Ангелов – началник на Военна академия „Г. С. Раковски“, бригаден генерал Димитър Петров – командир на в. ф. 28000 – авиобаза „Граф Игнатиево“, бригаден генерал Деян Дешков – командир на 61-ва Стрямска механизирана бригада, полковник Людмил Стоянов – командир на Стационарната КИС, полковник Георги Петков – началник на Централно военно окръжие, подполковник Анатолий Димитров – командир на 38-и батальон за ЯХБЗ и Е – Мусачево, и др.
„От началото на своето създаване до днес вестникът се радва на уважението и доверието на военнослужещите и цивилните служители от Българската армия, защото отразява и популяризира българското военно дело“, се казва в поздравителния адрес, постъпил от Сухопътните войски.
„Неуморният ви труд, будната журналистическа съвест и куражът да търсите истината ви правят четено издание. Високо ценим активната роля и амбиция на творческия екип“, се казва в поздравителния адрес от името на академичния състав на военната ни Алма матер. Мотивация, независимост и острота на перото пък ни пожелават от Стационарната КИС.
„Доверието, което безспорно имате, се печели с много труд, безпристрастност и обективност“ е признанието, което получаваме от ЦВО и неговия началник.
От името на ръководството на Информационния център на Министерството на отбраната и ръководството на вестник „Българска армия“, както и от името на целия състав на изданието благодарим от сърце на всички, които ни поздравиха и които са съпричастни към нашия празник! Вашата подкрепа и доверието, което ни гласувате, ни дават сили и увереност да продължим напред все по-смело и да не отстъпваме от вече завоюваните позиции на един от най-старите и най-престижните вестници в България!
Как се спи на -15° на земята?
Беше през 80-те години… Февруари, вълчи студ. Извика ме главният редактор и ми постави задача: „Капитан Генов, взимаш фотографа Митко Велков и заминавате за Радомир, батальон на Софийската дивизия играе отбрана 5 дни. Там да си през цялото време и пишеш репортаж“. Вместо „Слушам!” попитах има ли къде да спим на полето, зачислени ли сме за храна? Отговорът бе: „Оправяй се!“. Отбраната е пасивен вид бойни действия, стоиш на едно място, а районът по тактически разчети, който отбранява един батальон, е 3 км по фронта и 5 км в дълбочина. Бойните действия се играят в реално време, като при истинска война.
Взех бай Митко, тогава бе 75-годишен. Обикновен селски човек, но изключително кален и здрав физически. Пристигнахме на полето край Радомир. Представих се на командира, а той: „К‘ви сте вие? Не знам за вас, не сте зачислени на храна, нито за спане, не сте предвидени за транспорт“. И тръгнахме пеша с бай Митко да 
обикаляме района 3 – на 5 км. Да говорим с войниците и редовите командири.
Мръкна се, а ние ни яли, ни спали. Един старшина се смили над нас и ни даде по канче топъл боб. Войнишката класика, която изядохме като най-вкусното нещо на света на бронята на окопан танк. Наблизо имаше караул, момчетата запалили огън – не се издържаше от студ. Живакът бе спрял на -15°. Дойде ефрейторът и ми вика: „Другарю капитан, елате поне при нас до огъня“. Отидохме, а наближаваше полунощ. Казах на бай Митко: „Нали разбираш накъде клонят нещата, лягаме на земята, гръб в гръб до огъня, иначе трябва да стоим прави до разсъмване“. Легнахме, но как се спи на гола вкочанена земя. Аз бях с полеви офицерски дрехи, шаячени, като на войниците, но от по-добър плат. И с офицерска полева шуба от брезент с подплата от овча кожа. А бай Митко с шушляково якенце. На втория ден не издържах, казах му: „Отиваме в Радомир да търсим хотел, тук ще умрем от студ“. А там само един хотел на „Балкантурист“ и без… парно. Абе – шестица от тотото ударихме. Взехме си стая, а вътре, като дишаш, излиза пара. Завих се презглава с всички възможни завивки. През нощта се събудих да отида до тоалетната. Светнах лампата и – о, чудо, що да видя: бай Митко, лежи чисто гол по гръб, само по къси бели шорти, отвит, с ръка на сърцето. Уплаших се, помислих си – край, умрял е. Зави ми се свят. Побутнах го. Той отвори едното око: „Какво има?“. Как какво, бе Митко, викам му, за малко да се върнеш сам в София. А той: „Извинявай, не те предупредих, синът ми е йога и ме е научил на самоконцентрация“.
Вестник „Йъшък“ дава на съд „Народна армия“
Първите месеци след 10 ноември бяха особено бурни. Заредени с напрежение и обществена енергия, която можеше да експлодира в неочаквана посока. Наложи се да отида командировка в мотострелковия полк в Момчилград. По това време в районите с компактно турско население имаше протести, вълнения и за връщане на имената. Ескалацията на недоволството будеше тревога и сериозно безпокойство. Пристигнах в града с влака към 4 ч през нощта. Рано сутринта се представих на командира. Той ми съдейства, запозна ме със задачите, учебния процес, бойната подготовка.
Последния ден имах среща със съпругите на военните. Те обаче ми се оплакаха, че в града, ако влезеш в магазин и ако не си поискаш на турски език хляб или това, което си решил да купиш, няма да ти го продадат. Все едно не си в България.
Една от тях, казваше се Снежана, красива жена, ми се оплака, че й предлагали да я вземат в харем. Върнах се в София и разказах всичко на главния редактор. А той се въодушеви: „Евгени, пиши, зад теб сме!“ . И аз написах репортажа „Чужденци в своята родина“.
След дни независимият вестник „Йъшък“, в превод „светлина“, а преди това бе „Нова светлина“, орган на ЦК на БКП, излезе с публикация армейският вестник и аз да бъдем дадени на съд за разпалване на етническа омраза. А бях написал това, което бях чул и видял. Нищо повече.
Привикаха ме при военния прокурор подполковник Георги Кювлиев. а да те набедят за разпалване на етническа омраза си е сериозно обвинение. Притесних се и от друго. Преди секретар на партийния комитет на централните културни институти към МО бе капитан I ранг Кювлиев, мисля че бяха роднини. По негово време бях лейтенант в Сливница и ме извикаха с шифрограма да се явя в комитета, за да дам обяснения защо баща ми полковник Генов се развежда. На заседанието бяха 12 души полковници и генерали. И аз тогава казах, че това са фашистки методи. А Кювлиев подскочи и обяви, че ще ме изпрати на заточение да служа в Гара Пирин – днешната Кресна. Та и затова се притесних, но се оказа, че прокурорът е свестен човек. Разпита ме откъде имам тези данни в материала. Обясних, че това са споделили военните и съпругите. Всичко съм записал старателно в бележника си – тогава нямахме диктофони. Предадох го и го задържаха, вероятно, за да изследват почерка дали е моят. Случаят ескалира, а в редакцията всички мълчаха, макар че главният редактор обяви, че стоят зад мен. Тогава Иван Генов, бе капитан и работеше в международния отдел, мисля, че сега още е в „Блиц“, предложи в.„Народна армия“ да излезе със статия в моя защита. Така и стана.
След седмица прокурорът пак ме извика. „Г-н майор, проверихме случая, разговаряхме с военнослужещи в Момчилград и те потвърдиха, че написаното от вас е вярно. Казали сте истината, не виждам състав на престъпление и прекратявам преписката“.
PR на президент кълне
журналист
от вестника
Президент беше Петър Стоянов. А една от пиарките му – известна телевизионна журналистка. Той свика съвещание с висшия команден състав на армията в поделението в Асеновград. Основен проблем за разисквания бе социалната политика, тъй като вървяха масови съкращения в армията и ставаше дума за адаптацията на уволнените за цивилен живот. Стана един генерал и постави ребром въпроса, като даде положителен пример с Румъния.
Президентът говори дълго и напоително. Прибрах се в редакцията и написах обширен материал. На другия ден ми звъни секретарката на главния: „Ела в кабинета, търсят те от Президeнтството“. Отидох и тя ми подаде слушалката, а от отсреща се изсипаха огън и жупел: „Г-н майор, вас Бог ще ви накаже, как не ви е срам!“ и един куп клетви по мой адрес.
Попитах какво се е случило и ми бе обяснено, че съм пропуснал най-важното изречение на президента. След което отговорих: „Ако мен Господ ме накаже, и вас няма да ви подмине, защото така не се разговаря с български офицер“ и затворих телефона. След половин час пред редакцията спря президентски черен автомобил и от него слезе военният съветник на президента, няма да му споменавам името.
Качи се в редакцията, поиска ми диктофона и си замина. След час ми се обади пак въпросната пиарка и се извини: „Всичко е точно, г-н Генов. Прослушахме записа, предали сте думите на Петър Стоянов коректно, но това изречение липсва, когато е свършила касетата и сте я обърнали за нов запис“.
По-късно се уволних от армията, Петър Стоянов още бе президент. Започнах работа във в. „Стандарт“. Пратиха ме на събитие да го отразявам. Пиарката като ме видя, ахна. Попита ме: „Евгени, какво правиш тук?“.
Обясних и тя веднага си промени изражението и отношението към мен. След това на всеки коктейл, като ме видеше, още от вратата тичаше към мен. И ми пъхаше с две пръстчета хапки в устата, като ме питаше: „Миличък, искаш ли още?“.
Голи мадами, но без вълна
След 10 ноември вестник „Българ а армия“ започна да излиза извън тясно професионалните си рамки и да се отваря към модерните тенденции в журналистиката. Главен редактор бе полковник Влади Владков. На една планьорка, те се провеждаха на обяд в 12 ч, вестникът все още бе всекидневник, предложих да пускаме по една гола мадама на последната страница. Все пак вестникът е за войниците.
Дори се аргументирах, че преди 10 ноември, когато излизаше списание „Армейска младеж“, имаше рубрика „Без секс не може войникът“. Редколегията се съгласи с мен, но полковник Владков заяви: „Все пак трябва да питаме и да искаме разрешение от началника на Генералния щаб”. И веднага вдигна телефона, като обясни на първия военен в държавата за нашата идея.
Аз, като шеф на военния отдел, стоях до него и чух реакцията в слушалката. Първоначално последва мълчание, вероятно за размисъл, след което прозвуча: „Разрешавам, но да не се вижда вълната“. Скоро след това ми се обади един генерал: „Браво Евгени, и ние ги гледаме! Даже повече от войниците“.
По колко снимки на Живков
бяха разрешени
Само за сведение на днешните колеги: Преди 10 ноември 1989 г. във вестниците не се препоръчваше да има повече от две снимки на Тодор Живков. Това бяха указания на ЦК на БКП. Веднъж по време на редколегия се наложи главният редактор полковник Георги Атанасов да звъни в отдел „Печат“ на ЦК, за да му позволят да публикуваме втора снимка на Живков. Отговорът бе: „Може, но да е някъде долу ниско“. На партийни събрания в редакцията беше позволено да се критикува главният редактор. Бил съм свидетел и на такъв случай. Партийният секретар полковник Стоян Миков веднъж написа доклад, в който разкритикува главния редактор Георги Атанасов, че не си върши работата и не се справя със задачите. Въпрос с повишена трудност – кой от днешните колеги журналисти от другите медии може да каже на шефа си, че е некадърник и не се справя?
Във военния отдел всеки месец давахме отчет колко дена сме били в командировка във войските. Нормативът беше минимум една седмица.
Тогава пътувахме само с влак, нямаше коли. Отчитахме още колко и какви материали сме написали. Трябваше да има задължително и критични и дошъл ли е отговор от съответната инстанция.
По критичен материал във в. „Народна армия“ за злоупотреби е бил уволнен командир на дивизия. А тогава една плътна дивизия по численост бе почти колкото са сега Сухопътните ни войски.
Пак по публикации във вестника Народното събрание измени закона за наследството. А конкретният повод бе подвигът на старши матрос Димитър Димитров, който загина, но спаси бойния си кораб.
Дешка няма грешка
Имахме една коректорка – Дешка. Падаше си по живота, веселеше се, а на служебните банкети обичаше да танцува туист и блус. А аз я майтапех: „Дешке, как се пише – коректорка или куректорка?“. А тя закачливо ми отговаряше: „Ах, ти палавнико!“.
На нашата линотипна машина във Военното издателство се печаташе и в. „Кооперативно село“. Та Дешка хвана там следната грешка. В един репортаж за баба Стойна, забравих от кое село беше, бе написано, че тя била известна в селото „като пойната птичка, която с радост посреща всеки в своя дом“. Жената обичала да пее и й идвали постоянно гости. Да но от думата „птичка“ беше изпаднала буквата „т“. И се получи едно мазало, което пък се връзва логично с втората част на изречението, че „всеки с радост посреща в своя дом“. Скандалът беше невероятен. Имаше уволнения във вестника по цялата верига, а бабата ги осъди.
Четете класиците, колеги!
През 1980 г. ме назначиха във вестника – директно от строителната площадка на НДК. Тогава поделения на Първа армия бяха мобилизирани заедно със запасни да строят двореца, защото обектът изоставаше, а там бе планирано да се проведе 12-ият конгрес на БКП.
Та ме назначиха в отдел „Бойна подготовка“ и първият ми шеф бе полковник Иван Стефанов. Колоритна личност – професионалист с голям опит и с чувство за хумор. Та той, като излизаше в домашен отпуск, си съставяше списък с книги на писатели класици – като Достоевски, Тургенев, Толстой, Балзак, Хемингуей и др., които задължително да прочете. И като се върнеше след месец, носим му материалите да ги прочете и подпише за печат, а той се мръщеше: „Махни го, махни го това от бюрото ми – не е класика“.
Много преди свободния печат у нас
Официозът на войската пусна
първото интервю на Желю Желев
Свободният печат у нас си има история. Той се роди след 10 ноември, но преди да се случи това, вестникът на войската, официозът на МО в. „Народна армия“ пусна първото интервю в печата у нас с лидера на тогавашната опозиция Желю Желев. Вестникът се продаваше и на РЕП-овете, макар и в малко бройки. Те светкавично се изкупиха и тъй като недостигаха, интервюто масово се ксерокопираше и го разлепваха по улиците на София. Най-много имаше на пл. „Гарибалди“. Любопитното в случая е, че тогава главен редактор бе полковник Иван Ганчев, който бе зет на бившия началник на Главното политическо управление на армията генерал-полковник Кирил Косев.
За тези мигове си спомни Евгени Генов
Все едно, че е нямало такъв пленум
Предстоеше ми едно от първите дежурства във в. „Народна армия” – по вътрешна информация, затова и присъствах на всекидневната редколегия. Обсъждаше се предстоящият брой и стана въпрос да се публикуват ли част от получените писма, в които читатели приветстват решенията на поредния пленум на ЦК на КПСС. В тези решения, общо взето, се говореше за взимане на мерки срещу производството и употребата на алкохол. Всички погледнахме към главния редактор полковник Георги Атанасов. А той отговори пределно кратко – все едно е нямало такъв пленум. Е, вероятно беше получил инструкции за реакцията си.
По време на друга редколегия, беше вече започнала, и вратата се отвори. Показа се офицер от Главно политическо управление на армията, не съм сигурен дали беше подполковник или полковник, и явно намерението му беше да влезе и да присъства на редколегията. Главният редактор полковник Георги Атанасов пренебрежително му махна с външната част на дланта – да затвори вратата отвън. Едва ли тогава беше получил някакви инструкции. Просто имаше авторитет.
Спомням си и друг случай. През 1987 г. журналистът от в. „Труд” Георги Тамбуев беше публикувал в четири последователни броя статия под заглавието „Корупция, облечена във власт”, който предизвика голям отзив в обществото. В него се описваха незаконни действия на етрополски прокурор. Полковник Любомир Михайлов като партиен секретар на редакцията беше викнат „отгоре” заедно с представители на другите вестници за разясняване на случая. След като се завърна, полковник Михайлов сведе пред цялата ни редакция какво са им казали и каква е „истината”, нямало нарушения и т.н. Но завърши с думите – аз лично не вярвам в чистоплътността на този прокурор…
Сега тези и други подобни случаи от онова време може да изглеждат незначителни и да има всякакви коментари. Но категорично – тогава атмосферата в редакцията се различаваше доста от тази във военните формирования, както и не само в тях.
Веднъж, когато представих медицинската си книжка за преглед във Военна болница, една лекарка видя къде работя. И ми каза уж сериозно, че вкъщи са се абонирали за два вестника „Народна армия”, защото с мъжа й са се карали кой първо да го прочете. Една хубава шега, която се помни.
Такъв КУР(С) не се забравя
Дежурствата във вестника не бяха никак лесни. За всеки брой бяха назначавани дежурен редактор, редактори по вътрешна информация, международна информация и спорт, секретар и 6 коректорки. Често от БТА идваха по телекса важни речи на части. И започваха – поправка на тази част, поправка на поправката от еди-коя си част и т.н Вестникът се „въртеше” към 1,30 ч през нощта, а понякога и към 3,00 ч. Излизаше дори и на 1 януари. Даже съм бил дежурен редактор на такъв брой. И грешки се случваха, но рядко. Обаче пък ставаха такива, които и да искаш, не можеш да измислиш.
Бях дежурен по вътрешна информация за броя на „Народна армия” от 31 декември 1985 г. Дежурен редактор беше подполковник Веселин Стоянов, а за международната информация отговаряше старши лейтенант Иван Генов. Настроението беше предпразнично, все пак беше 30 декември. Работата вървеше бързо и „затворихме” навреме, някъде към 24,00 ч. Вестникът се печаташе във Военно издателство на ул. „Иван Вазов” 12 и беше обичайно да излиза и след полунощ.
Но още на сутринта на 31 декември, вторник, се разчу из коридорите на редакцията, че е допусната грешка. И вероятно ще има наказания. И то точно пред Нова година. А вестникът излизаше и на 1 януари. Как ли щеше да работи дежурният екип? Та в този брой (31 декември 1985 г.) в статията „Време е да се излекуват от „комплекса за намеса” пишеше: „Съветският съюз осъжда най-строго курса на САЩ в Централна Америка, и по-специално към Никарагуа”. Какво толкова, по онова време всичко американско се осъждаше. Но… в думата КУРСА беше изпусната буквата С. Наказани бяха дежурният редактор и дежурният по международна информация. А виновната коректорка Илонка Васева си подаде молбата за напускане и обяви: този кур(с) ще си го нося цял живот.
И започнаха едни редакционни събрания, обсъждания, даваха се предложения, взимаха се мерки…Колоритният Николай Андреев, в типичния си стил, дори заяви, че президентът на САЩ Рейгън се е смял на нашата грешка. (Откъде ли е имал тази информация?) В следващите дни бяха допуснати други неточности. Тогава опитният Иван Стефанов се произнесе – по-спокойно, без напрежение, защото хората се изнервят. И наистина, след няколко броя този период отмина.
Но грешката ни беше добила популярност. Няколко души от вестника станахме „късни” студенти по журналистика. И преподавателите често се шегуваха с нас за онзи КУР(С).
Освободете моя журналист!
Един ден журналистът от вестника капитан Валери Младенов не се яви в редакцията и скоро се чу, че е бил… арестуван от своенравния командващ на Първа армия генерал Любчо Тошков, който бе и началник на Софийския гарнизон. Вината му била, че карал своя „Трабант” без фуражка на главата. Страхотно престъпление! Генерал Тошков бе издал заповед офицерите да управляват личните си автомобили с фуражка на главата. Той бе засякъл капитана със служебната „Волга“ по „Цариградско шосе“.
Колеги бяха чули как главният редактор полковник Георги Атанасов разговаря по телефона с генерала. Казал му – „Тошков, освободи веднага моя журналист, защото ще изпратя двама души да проверят един твой полк и след това ще даваш обяснения за нарушения на червения килим!“ Още в късния следобед капитан Валери Младенов пристигна в редакцията. В ареста е лежал и подполковник Божидар Спасов, но по друг повод и в друг град като нещатен кореспондент на вестника. След този случай той бе назначен при нас на работа.
Главен редактор за един ден
Споменавал съм за тази случка. Паметна е. Бях дежурен в спортния отдел, някъде през първите години на демократичните промени. Графикът за приключването на вестника беше доста късен и спортните рубрики бяха почти готови. Неочаквано в стаята влезе… полковникът от запаса Александър Николов, главен редактор на армейския вестник до 1983 г. Не бях работил непосредствено под неговото ръководство, а само като нещатен кореспондент. Той ме попита, все едно сме се разделили преди минути:
– Драгански, какво има в броя за Христо Стоичков ?
Първо, се учудих, че ме помни. И второ, като какъв се явяваше, за да проверява спортните публикации. Но бях чувал за „особения” му характер. Веднъж с Димо Димов, журналист от вестника, го срещнахме случайно и Димо го попита какво е станало през 1983 г. Тогава той ни разказа как е произнесъл реч в ЦДНА за 50-годишнината на Септемврийското въстание, нали е доктор по история, и завършил с думите: „Заветите на септемврийци са погребани от другаря Тодор Живков”. Качил се на служебната „Волга” и тръгнал да вдига въстание в неговия край в Северна България. Обикалял от село на село, докато не го арестували. Обясни ни, че са му поставили диагноза циклофреник, за да го спасят от затвора.
Такива мисли ми прехвърчаха за секунди при неочакваното му посещение, но отговорих на бившия главен редактор какви материали за Стоичков сме подготвили в броя. Александър Николов поклати глава и ми нареди:
– Не е достатъчно, обади се до Барселона и напиши още за Стоичков !
След малко по телефона ме извика главният редактор полковник Иван Сотиров. Учудих се, че Александър Николов беше седнал на неговия стол, а държанието му беше все едно той е новият главен редактор – искаше факс, секретарка и какво ли още не. На другия ден вече бе издадена заповед да не го пускат в сградата на ул. „Иван Вазов” 12. Какво пък, Александър Николов се беше почувствал отново на длъжността, която бе заемал преди 20 години. Дори и само за един ден.
