„Нека таз свобода да ни бъде дар…” Така възкликва Иван Вазов в „Опълченците на Шипка, но веднага добавя – „че в нашето недавно има нещо ново, свети нещо славно…” Това е подвигът на българското Опълчение, което „с камъни и дървье” спасява върха и не позволява на Сюлейман паша да премине Балкана и да се съедини с обсадения в Плевен Осман паша, което би обърнало хода на войната към печален край. В редовете на Опълчението и на руската армия проблясват имената на десетки българи, които след Освобождението стават основата на родното офицерство и на Българската армия. Един от тях е Данаил Николаев, достигнал до звание генерал и наречен партриарха на българската войска. Преди това той ще запише завинаги името си като главен деец и главнокомандващ на Съединението.
Неговият път на военачалник започва в Русия, където е роден в Болград на 18 декември 1852 г. Там, в сърцето на българската колония изселници, никога не угасват мечтите и надеждата за свободна родина. На 19 септември 1873 г. Данаил Николаев постъпва в Одеското военно училище. Но военният му път е датиран още по-рано. От 27 септември 1871 г. той е доброволец в 54-ти Мински пехотен полк, където достига до званието унтерофицер (подофицер). Офицерски пагони на прапоршчик получава през юни 1876 г. и веднага се включва в отряда на генерал Черняев, който воюва в Сръбско-турската война Тази война, толкова очаквана от Стефан Стамболов като помощ за Априлското въстание, закъснява и започва чак когато Батак, Перущица и Панагюрище вече са пепелища, а четата на Ботев е разбита. Сраженията, в които българите блестят с героизъм, не донасят успех нито за Сърбия, нито за българското освобождение. Остава единственият път – на Руско-турската война. В нея своя дълг изпълняват като офицери и редови опълченци стотици българи, за да не бъде „таз свобода дар…” От 30 април 1877 г. Данаил Николаев вече е подпоручик в Българското Опълчение, с което изминава целия боен път до свободата. На 17 септември 1877 г. вече е поручик като отличие за храбростта му в боевете при Стара Загора. Той е и сред първите, които при Шейново разгромяват турския укрепен лагер и отварят пътя към Пловдив и Одрин. Ранен е при Шейново и награден с орден „Св. Георги – IV степен”. По-късно получава и трите степени на ордените „Св. Ана” и „Св. Станислав” с мечове.
Когато в Сан-Стефано е подписан мирният договор, за връщане в Болград не може и да се мисли. Отечеството има нужда от своите синове, за да брани младата си свобода, която само няколко години по-късно ще бъде поставена на тежко изпитание не от вековния поробител, а от сръбския крал Милан. Поручик Данаил Николаев е разпределен в списъка на Българската земска войска като ротен командир в 5-а дружина. По-високите длъжности тогава все още се заемат от руски офицери, оставени в България от първия военен министър генерал Пьотр Паренсов, който категорично не е съгласен младото княжество да има някаква си милиция и работи усилено за изграждане на истинска българска войска Когато Берлинският конгрес прави Пловдив столица на измислената област Източна Румелия, замисълът на Паренсов е тамошната милиция да бъде поета от български офицери. Спират се главно на участници във войната като Данаил Николаев, Райчо Николов, Сава Муткуров. Под тепетата Николаев е командир на дружина и става един от главните дейци на Съединението. За делото е „вербуван” от своя баджанак – „лудата глава”, капитан Коста Паница, който се занимава повече с организирането на чети за Македония, отколкото със задълженията си на главен военен прокурор. Когато гръмва една не особено приятна афера с нелегално пренесени в ковчега на Раковски ценни документи, Паница емигрира в Източна Румелия, където заедно със Захарий Стоянов и Димитър Ризов стават душата на новосъздадения по образеца на Каравелов и Левски БТЦРК.
Десницата на делото обаче се оказва майор Данаил Николаев. Вече опитен военен, той не се доверява особено на „заверите” на Захарий и особено, както казва историкът Цончо Родев – на хайдушкото въображение на баджанака си Коста Паница, който все бълнува за чети в Балкана и за отвличането на „Треперко паша”, както презрително наричат губернатора Гаврил Кръстевич. Когато първите искри на Съединението проблясват в Панагюрище и Чирпан, майор Николаев разбира, че моментът е назрял. Той не се надява особено на бойната мощ на шумната чета на Чардафон от Голямо Конаре, а по всички канони на бойното изкуство в нощта на 5 срещу 6 септември 1885 г. обкръжава конака. За да не се създаде впечатление за обикновен преврат, опитният не само като военен, но и като политик Николаев оставя в покоите на „Треперко паша” да влязат Захарий Стоянов, Димитър Ризов и самоприсъединилият се към тях Продан Тишков – Чардафон Велики. След прогласяването на Съединението майор Данаил Николаев е обявен от Привременното правителство за главнокомандващ на южните войски, което е потвърдено и с указ на княз Александър I, когато той на 9 септември влиза тържествено в Пловдив и приема под скиптъра си Южна България, която никой вече не нарича с омразното име Източна Румелия.
Докато подполковник Николаев (след Съединението князът произвежда в по-горно звание всички южни офицери) укрепва границата с Турция, войната пламва при Цариброд и Драгоман. Южните войски на Николаев извършват невероятното, като изминават в дъжд, сняг и поледица, почти без пътища разстоянието от последната тогава жп станция Саранбей (Септември) до Сливнишката позиция за по-малко от три денонощия. В решителната битка на Сливница Данаил Николаев командва Западния корпус и след победата е повишен, като става първият полковник в Българската армия Следват години на военна и държавническа дейност. Заема поста военен министър, по-късно е военен съветник на новия княз Фердинанд. На 14 февруари 1891 г. е повишен в звание генерал-майор. След като е присъединил Южна България към Княжеството, генералът не е чужд и на борбите за освобождение на Македония. Между 1893 и 1897 г. е в запаса, като през това време е председател на Върховния македонски комитет. След връщането си в армията княз Фердинанд го назначава за генерал-адютант. На 15 ноември 1900 г. е повишен в звание генерал-лейтенант.
Желанието за освобождение на останалите под робство братя не е само мечта, а дело за генерал-лейтенант Николаев. От 1907 до 1911 г. той е военен министър и ръководи подготовката на армията за предстоящите войни. На 18 май 1909 г. става първият български офицер, получил званието генерал от пехотата По време на Балканската война командва гарнизона на Ямбол.
Като признание за огромната му дейност „на ползу роду” на Гергьовден 1936 г. генерал Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – Орден „Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий“. Като старши генерал в Българската армия на 12 юли 1937 г. става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски. Изживял близо век с достойнство и чест, генералът от пехотата Данаил Николаев умира на 29 август 1942 г. в Банкя.
Другите Николаеви
Пълното име на генерала е Данаил Николаев Цонев. В своето изследване „Българи, военнослужещи в Руската армия, участници в Руско-турската война 1877–1878 г.”, публикувано в сборника „100 години от освобождението” (Военно издателство, 1979 г.) военният историк подполковник Петър Ат. Петров го посочва като различно от името на друг българин, също офицер в руската армия – поручик Данил (Данило) Николаевич Николаев. Той е роден във Видин. Завършва военно училище на 27 септември 1871 г. Поручик е от 1877 г. Служи в 1-ви Крепостен Керченски полк, а по време на войната е прехвърлен по негово желание в Опълчението. Няма данни в коя точно част е служил. „Твърдението, че е постъпил в 5-а дружина, е неоснователно, твърди подполковник Петров и се аргументира – В списъка на тази дружина няма двама поручика с презиме Николаев, а само един и това е именно Данаил Николаев Цонев – бъдещият генерал. След войната поручик Данило Николаев служи в Българската земска войска като командир на рота в 10-а дружина, а след това в 6-а Видинска дружина.
„Сред няколкото опълченци с презиме Николаев в документите се среща и името на подпоручик Стефан Николаев Николаев”, пише подполковник Петров. Според него обаче появата на това име в сборника с именния списък на Българското опълчение е грешка.
