Ще ме извините, но изминалата седмица, пък и дните преди нея, потвърждават едно старо мое убеждение, че родните медии се интересуват от ставащото край Вардар само когато някой несръчен политически ход от двете страни на границата предизвика поредния скандал. Толкова важни неща се случиха в последно време оттатък, толкова събития тресяха и продължават да тресат политическия живот в Северна Македония, а нашите медии гледат настрани.
Спорадичният характер на интереса ни към братовчедите невинаги
е здрав и принципен
Но какво да се прави, когато не ни интересуват мъртвите вълнения на политическия, обществения и етническия живот в страната, а гледаме повече към ефектните, но невинаги полезни и плодотворни за двустранните отношения прояви.
Та, на 11 февруари 2020 г., вторник, Северна Македония изпълни окончателно всички свои задължения по предстоящото си членство в НАТО. Повече няма какво – сега й остава само да чака онези в Кортесите в Мадрид най-после да ратифицират протокола за членството на Скопие в Алианса. Иначе техният парламент прие с невиждано досега мнозинство от 114 гласа от всичко 120 Закона за ратификация на Протокола за членството на страната в НАТО. Минути след това депутатите, министрите от служебния кабинет, дипломатите в столицата на Северна Македония, много граждани и журналисти присъстваха на официалното издигане на флага на Пакта пред сградата на парламента. На следващия ден в спешен порядък президентът Стево Пендаровски подписа закона и го пусна да върви към техния „Държавен вестник”, който се нарича „Службен весник”.
Наистина повече няма какво да се направи от политиците и държавниците на Северна Македония. Е, това бе второ издигане на флага на НАТО, след като вече веднъж преди време премиерът Зоран Заев организира същата церемония, само че пред сградата на правителството. Така че пред двете основни институции на Северна Македония – парламентът и правителството, вече свободно се вее пряпорецът на Северноатлантическия пакт. Което означава, че една от основните политически задачи на всички правителства от три десетилетия насам е изпълнена. И една от стратегическите цели на държавата след обявяването на нейните суверенитет и независимост е реализирана.
Направи ми впечатление (пък и не само на мен) мнозинството, с което членството в НАТО бе подкрепено. През годините винаги съм следял кривата на консенсуса – политически, обществен и етнически, по отношение на приема на държавата в НАТО и в Европейския съюз. Винаги желанието на гражданите на Северна Македония да се присъединят към европейското семейство е било по-голямо, изразено в проценти, отколкото влизането в Северноатлантическия пакт. Имало е дори моменти, когато подкрепата за членството в НАТО е регистрирала сериозен спад, особено по времето на бомбардировките на силите на Алианса над Сърбия през пролетта на 1999 г. И ако все пак процентът на консенсуса за Пакта е бил до известна степен устойчив, то това се е дължало на нескриваното желание на албанския етнос в страната и на неговите политически партии членството в Алианса да се случи. Казвал съм го и друг път – ако има вътрешен фактор в Северна Македония, който да настоява най-силно и постоянно за евроатлантическата интеграция на държавата, това са албанците и техните политици. Е, случи се. Макар и все още условно, заради испанците и техните вътрешни неразбории.
В Скопие обаче приемат членството си в Пакта като напълно завършено и съдържателно, както се казва, по същество. Издигането на флага в онзи вторник трябва да се приема само като символ, който трябва да служи за
напомняне за новата позиция, в която държавата вече се намира
И за ролята на онези политици, които доведоха процеса за членството докрай след почти четвърт век усилия на всички правителства, които минаха през управлението на страната. И понеже на 12 април сигурно ще се проведат предсрочни парламентарни избори, не би било никак лошо избирателите в Северна Македония да отдадат заслуженото на екипа, който финализира тези усилия. Пък и лидерът на СДСМ и доскорошен премиер Зоран Заев, и министърът на отбраната Радмила Шекеринска, и президентът Стево Пендаровски вече са придобили самочувствието на хора, които са свършили важна работа за страната си и поради това трябва да им бъде гласувано допълнително доверие. Дори, уважаеми читатели, ми се струва, че толкова са увлечени в своя триумф, че забравят неговия все още условен характер, но което е по- важно, забравят подкрепата, която им бе дадена в решаващи моменти от съседните държави, членки на Алианса. Че ако не бяха Договорите с България и с Гърция, ако не беше българското усилие това да се случи, щеше ли сега флагът на НАТО да се вее пред парламента и правителството в Скопие? Някак си това усилие и този компромис от страна на София, отворил пътя на Скопие към участие в пакта, се забравя или, което е по-лошо, се приема като някаква даденост, каквато България е била длъжна да приеме. Заради какво – заради черните им очи ли, както се казва?
Да, лидерът в Северноатлантическия пакт – Съединените щати, имат интерес целостта на Пакта да се укрепи с още една държава от Западните Балкани по такъв начин, че седящата на няколко стола Сърбия да бъде обкръжена от „огърлица” от натовски държави. Пък нека тя да си развива братски отношения с Москва, нека да получава изтребители и друга военна техника като подаръци от Путин, нека да поддържа упорито курса на несъгласие за участие в Алианса. Да, Вашингтон лобираше сериозно за членството на Северна Македония в Пакта, което пък сега дава основание на някои край Вардар да твърдят, че щом САЩ са поискали това, София не е имала никакъв друг избор, освен да каже „да” на Северна Македония като свой бъдещ партньор и съюзник. Големите решавали тези въпроси, но малките трябва само да слушат и да вдигат ръка ли?
Дори и така да е, подобно мислене издава
провинциалния характер на политическата практика край Вардар
и предопределя бъдещото поведение на Скопие не само по отношение на партньорите вътре в Алианса, а вероятно и по отношение на следващите стъпки по пътя към членство в Европейския съюз. Там френският президент Еманюел Макрон вече праща сигнали, че е готов да вдигне октомврийското вето за начало на преговори на Албания и Северна Македония. А и предложението за новата методология за преговорния процес за членство, представена от еврокомисаря по разширяването и добросъседската политика Оливер Вархеи, придобива все повече подкрепа. Друг е въпросът, че на нас ни трябва яснота как тази методология ще се съчетае с Рамковата позиция на българското правителство за преговорите на Скопие с ЕС и с Декларацията на Народното събрание по този въпрос.
Лично на мен ми е крайно любопитно какво ще бъде взаимодействието на структурите на българските политическо и военно ръководство с техните колеги от Северна Македония, когато става дума за операциите и координацията вътре в Алианса. Вече чух наши политици да казват, че не би трябвало да има някакво притеснение за това, тъй като нашите части и частите от Северна Македония вече са действали заедно и безпроблемно в различни мисии и операции. И би било нормално в новата ситуация, когато Северна Македония е член на НАТО, това съюзническо партньорство да продължи. И никакви спорове като този чий е Гоце Делчев да не стават повод за отчуждение или дори, не дай си Боже, за предателство.
Нали в НАТО като съюзници трябва да си пазим взаимно гърба?
