– Д-р Живков, какъв е прочитът на Трети март днес?
– Трети март е многопластов феномен и трудно се оценява еднозначно. Като историческо събитие е едно за изследователите, за академичните историци и друго за обществото. Академичните и обществените оценки в някаква степен се пресичат, в друга се разминават. Трети март е натоварен и с много митове. Безспорното е, че е важно събитие както за изхода от Руско-турската война и не толкова в международен план, колкото от гледна точка на възпритията на тогавашните българи. Факт е, че още тогава българското общество осмисля Трети март като ден на свободата, на Освобождението. И това разбиране доминира до ден днешен и неслучайно Трети март е национален празник на България от 1990 г. Оценката на учените за събитията от гледна точка на международните отношения с право не е много ласкава, защото подписаният договор е предварителен и фактически не влиза в сила. В историческата наука има сравнителен консенсус, че до голяма степен Санстефанският договор е мъртво роден.
– В какъв смисъл?
– В момента, в който граф Игнатиев, посланикът на Русия в Цариград, го подписва, самата руска дипломация е наясно, че той няма да се реализира. Това е предвид геополитическата ситуация в Европа, на ангажиментите на Русия към останалите Велики сили, сключвани в хода на войната и преди нея, а и заради баланса на силите на континента. Затова от международноправна гледна точка не Санстефанският, а преди всичко Берлинският договор с всичките си недостатъци е основополагащ за формирането на модерната българска държава. Той оставя значителни маси българско население извън пределите на свободната българска държава. Важността на Трети март по-скоро е в света на възприятията на българите. Още тогава мнозинството го осмислят като освобождение на целокупното Отечество. А елитът ни не е бил наясно с международните сплетни, с тайните ангажименти на Русия към Великите сили. Затова очаквано договорът от Сан Стефано се приема радушно от народа ни предвид зададените граници на Санстефанска България. Този Санстефански проект се превръща в идеал за национално обединение на обществото ни до Първата световна война, дори до Втората, не сме го постигнали напълно. Той е в разрез с реалностите на международната политика. Но след 1878 г. някои области се присъединяват към България, като Пиринска Македония в хода на Балканските войни, по-голямата част от Родопския и Странджанския масив. Тази част от Добруджа, която днес е в България (от 1940 г.) е била в пределите на българското Княжество и по Берлинския договор, а с около 15 км по на север границата по Санстефанския.
– Какво е реалното ни участие във войната?
– Българските опълченци, които са доброволци, макар и няколко хиляди души, са интегрална част от руската армия от няколкостотин хилядна войска. Но приносът им във войната е много по-голям в сравнение с числеността им. И боевете на Шипка и Шейново, от най-решаващите за войната, през август 1877 г. до голяма степен се изнасят от българските опълченци. Според руската страна опълчението ни е трябвало да е нещо като помощна войска за логистика и някои разузнавателни действия. Липсата на военна подготовка обаче се компенсира от безпримерния им героизъм, което ги прави не просто обоз, а в най-критичните моменти на войната изиграват решаваща роля. Но освен опълчението в помощ на руската войска действат много други българи, няма как да документираме броя им като хайдути, чети за разузнаване и саботажи в тила на османската армия, каквито са тези на капитан Петко войвода и Димитър Попгеоргиев от македонския край. А и мирното население, което всякак подпомага преминаването на руската армия с храна, превоз и сведения.
– Какво е състоянието на двете армии във войната?
– Въпросът трябва да се съотнася към епохата. С поглед отсега – и двете армии са много примитивни. Основната двигателна сила е човекът с пушката, а и двете страни разполагат с многобройни армии. Затова и войната е сблъсък на две големи и почти равностойни армии. Факт е, че във войната повече хора умират от заболявания или от раните си заради недобро санитарно обгрижване, отколкото загиват в бойни действия, което е обичайно за армиите на 19 в. с изключение на британската. Но като цяло за източните монархии човешкият живот е с незначителна стойност. Компенсират го героизмът на руските войски и топлото посрещане от населението. И румънската войска има решаващо значение в някои битки, особено при Плевен, където немалка част от загиналите са румънци. Сърбия се включва след битката за Плевен, стига до Драгоман и влиза в Трън, откъдето по-късно „трудно” излиза. До края на войната „четириъгълникът”: Русе–Варна–Шумен–Силистра остава укрепен анклав под турски контрол. От Варна османските войски се изтеглят около времето на подписване на Берлинския договор. А руските стигат до Горна Джумая и не влизат в Македония. На война животът оскотява и едни от най-големите изстъпления стават с клането в Стара Загора, с погром много по-голям от Батак, например в един от най-големите ни градове тогава, с над 20 000 души с много българско население.
– Да напомним за последните дни на войната.
– След победата при Плевен вече е ясно, че Русия ще спечели войната. И след преминаването на Балкана през тежката зима за няколко седмици от София и старопланинските преходи руската армия се насочва в следващия етап на войната, така че бързо, още на 31 март по нов стил, се подписва Одринското примирие, защото руските войски са в Одрин, последната голяма крепост на турската империя пред Цариград. Във военно отношение Русия може да влезе в Цариград и няма кой да я спре. Защото в началото на 1878 г. турската армия е демобилизирана, а нито една от западните Велики сили не може да изпрати войски. С изключение на английската флота в Проливите, за да не допусне Лондон създаването на голяма славянска държава на Балканите. Превземането на Цариград е можело и да провокира повторение на кримския сценарий в предишна руско-турска война от 1853–1856 г., когато срещу Русия се изправят всички западни държави в подкрепа на Турция. Самите руски военни са имали желание да влязат в Цариград, граф Игнатиев също, възпира ги прагматичната руска дипломация, която търси съгласието на западните сили. Това е и водещата причина, заради която не се реализира Санстефанският проект. И целият период от март до юни руската дипломация първо с Австро-Унгария, после и с Великобритания търси допирни точки, за да избегне нова катастрофа за Русия. А Виена през март–април на 1878 г. е била склонна да подкрепи Санстефанските граници, но е била против руските амбиции за разширение на Сърбия и Черна гора. Така Русия се обръща в търсене на компромиси към Лондон, резултат от което е протоколът от 30 май 1878 г. в Лондон, подписан от посланика Шувалов и външния министър лорд Солсбъри, в който Русия се отказва от Санстефанския проект. Така той, а не Берлинският конгрес, който мразим и критикуваме, ревизира Санстефанския договор. А Берлинският конгрес само уточнява детайлите на Лондонския протокол. Днес разбираме, че Санстефанска България е била невъзможна, тя остава една мечта. И нито един народ в Централна и Югоизточна Европа при освобождаването си от чужда власт през 19 в. не получава своята национална държава при формирането й в своята пълнота. Всички тези народи имат своя национален въпрос, както и ние. Причината е в столетното живеене в многонационални империи. Но всички тези народи, както и нашият запазват своя национален идеал.
– Доколко са решими тези потенциални конфликти?
– Влизането в ЕС е част от решението, но не е единственото. Основният проблем е в демократическата култура, в мисленето на хората. И дори трудната интеграция на мигрантите в Западна Европа ни показва това. И макар да сме си много близки на Балканите, натрупаните стереотипи от напрежения и войни няма как да се преодолеят бързо. Но само с влизането в ЕС няма да стане.
