„Друго нещо за забележвание е, че мирът се подписа в деня, в който Негово Величество император Александър благоволи да освободи от неволи руский селянин. Днес, в същий тоя ден, както справедливо бележи в телеграмата си Негово Височество княз Николай, многочислените източни християни, българите, хвърлят тежкото и несносно иго на турский владетел. Тоя велик ден ще има за нас двойно значение и ний ще да го празнуваме като ден, в който наший велик освободител се е възцарил и като ден на нашето освобождение”.
Това пише на 22 февруари 1878 г. (стар стил) в. „България” в своя 37 брой под заглавие „Мирът се подписа”. Вестникът започва да излиза непосредствено преди Освобождението в Букурещ и главна негова тема е войната. Той следва събитията и все повече се приближава към Отечеството. От 17 юни 1878 г. редакцията се премества в Гюргево, а от 10 юли 1879 г. вече е в Русе. Редакторите му Димитър Попов и Христо Бъчваров справедливо отбелязват, че на 19 февруари по стар стил, или на 3 март по нов, император Александър II става двоен Цар Освободител. Възкачил се на престола на 3 март 1855 г., шест години по-късно, в деня на своето възцаряване, той премахва крепостното право в Русия и затова е наречен Освободител. Българите пък го зоват така заради края на петвековното турско робство настъпил с подписания на 3 март 1878 г. в Сан Стефано договор, който слага край на поредната руско-турска война, този път завършила, най-сетне със свободата на българите. Денят е неделя, отбелязва в. „България”, който се възторгва че „после кръвопролитната борба, на която бяхме безпокойни зрители и на която бяха привързани погледите на цяла Европа, не можеше да се свърши другояче…” Захласнати във възторга от Освобождението, дошло с мощта на руските щикове, букурещките редактори пропускат славната роля на българските опълченци, които не са били само „безпокойни зрители”. Вестникарите се вълнуват и от новите линии, които ще бъдат начертани върху картата на Балканския полуостров: „Дали Дедеагач и Солун влизат в пределите на България, това не е още известно, но във всякой случай нашите правдини по тези места ще бъдат задоволителни и вярваме, че ще ни е позволено, щото наши кораби да сноват из тия две пристанища.” Далече от театъра на бойните действия и от преговорите в обсадения от руските войски Истанбул редакторите на в. „България” все пак „си правят устата” за Солун и вече съзират в разпаленото си патриотично въображение флотилии от български кораби. Както се вижда от чл. 1 на Санстефанския мирен договор, прословутият Солун, когото още някога цар Калоян обсажда неуспешно, не е вписан в пределите на новата държава. Но и без него границите й са доста обширни. Опитният дипломат генерал граф Николай Павлович Игнатиев, който дълги години е бил руски посланик при Високата порта и който изготвя договора, знае, че една нова мощна славянска държава няма да бъде одобрена от останалите велики сили. Затова е максималист, та когато дойде времето за „окастряне”, което не закъснява с Берлинския конгрес още същата година, младата българска държава да остане в такива предели, че да бъде силна и без чужда помощ. „Визията”, както се казва сега, на графа се оправдава напълно. Дори разсечена от „Железния концерт” на канцлера Бисмарк, България скоро успява сама да осъществи своето Съединение и да го защити с оръжие в Сръбско-българската война.
Реално Освободителната война приключва цял месец преди подписването на мирния договор. Това личи от Заповедта за прекратяване на военните действия, подписана на 5 февруари 1878 г. от главнокомандващия Великия княз Николай Николаевич. В нея се казва: „Доблестни водачи и воини от поверената ми армия! Когато вие преминахте през Балкана, аз въпреки вашата умора поисках от вас още нови усилия.
И вие не тръгнахте, а полетяхте!
За по-малко от един месец вие преминахте почти през цяла Турция и достигнахте до стените на Цариград… Врагът не издържа и наведе победена глава. Той се съгласи на всички наши искания и аз ви спрях… Почивайте сега и се пригответе да се завърнете със слава. Но ако врагът помисли да не подпише поискания от него мир, бъдете готови отново да се хвърлите в бой…”.
Голямата политика обаче бави тържествения звън на освободителните камбани. Извършват се последни сондажи с дипломатите на Великите сили, за да не се стигне до провал на една достойно спечелена война, тъй като британският флот вече пуши с комините на корабите си в Босфора. А и датата 19 февруари/3 март едва ли е избрана случайно. След като на нея император Александър II се е възцарил и също на нея, дарявайки свобода на крепостните, се е превърнал в Освободител за русите, на същата тази дата той става Освободител и за изстрадалите петвековното турско робство българи.
„А колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения! Перущица – Сарагоса! Но Перущица я не знае всемирната история… Батак! Само това име изхвръкна из борбата, из пожарите, из димовете, прелетя над вселената и се увековечи в паметта на народите! Батак! Това име и като собствено, и като нарицателно характеризира нашата революция. Съдбата понякога прави такива каламбури. В данния случай тя ни стана провидение: тя ни даде Батак, НО ТЯ БЕ СЪЗДАЛА И АЛЕКСАНДРА II…” – Иван Вазов, „Под игото”, Одеса, 1888 г.
Триумф на руското стратегическо изкуство
Успешното настъпление през Стара планина и в Южна България е триумф на руското стратегическо изкуство. То е образец на дълбоко обмислено и блестящо осъществено взаимодействие между големи войскови групировки, действащи по отделни, отдалечени едно от друго направления, в резултат на което турските войски са разгромени окончателно.” Това пише генерал-лейтенант Александър Митев в статията си „Руското военно изкуство във войната за Освобождението на България от османско иго” (Сборник „100 години от Освобождението”, Военно издателство, 1979 г.)
„Турското командване е лишено от последната възможност да осъществи замислената отбрана в района на Одрин, за да задържи руското настъпление, да осъществи последната си надежда – чуждестранна намеса във войната или сключване на мир при благоприятни условия”, посочва генерал-лейтенант Митев и подчертава: „Осъществяването на такова взаимодействие поставя началото на ново явление, непознато дотогава във военната теория и практика. То показва, че се появява нов елемент във военното изкуство – операцията като междинно звено между стратегията и тактиката.”
Генералът посочва и че: „Руските войски обогатяват и тактиката с нови начини за водене на настъпателния бой. Стрелковата верига от прикритие се превръща в основа на настъпателния боен ред. Настъплението с прибежки, съчетаването на огъня с движението и огневата подготовка и поддръжката на атаката от артилерията стават все по-масова практика. Все по-широко и по-изкусно се прилагат обходът и обхватът като по-ефикасни начини за преодоляване на противниковата отбрана…”.
„Като делови военен генерал-лейтенант Митев пише кратко: Преодоляването на Балкана издигна на по-високо равнище начините за водене на бой в най-сложни условия – в планинско-гориста местност зимно време.” Реално преходът на генерал Гурко през дълбоките преспи на зимния Балкан навръх Новата година е невероятен боен подвиг, който решава до голяма степен изхода на войната, тъй като нито турското командване, нито британското разузнаване, близък сътрудник в тази война на османската армия, не са могли да допуснат такава „авантаюра” и са очаквали продължаване на бойните действия чак през пролетта, когато са се надявали Сюлейман паша да е превърнал София във „втори Плевен”. Генерал Митев изброява още много примери за авангардни решения и действия на руското командване и посочва, че „Блестящите примери на тактическо и стратегическо майсторство, които даде руската армия в тази война, станаха за дълго време предмет за изучаване…”.
