Д-р Емил Ценков, арабист
Турският президент всякак отлага битката за идлиб, от нея ще зависи как ще излезе от най-безразсъдната си авантюра.
Изправени ли сме пред мащабна руско-турска война? И дали тя ще противопоставя единствено турската армия и руско-сирийско-иранските сили? Или Турция ще успее да привлече на своя страна и Тръмп? Отговорите зависят от целите и военнополитическите възможности на големите играчи в Сирия. Според самия Ердоган войната вече е в ход. Загинаха турски военни, десетократно повече са сирийските жертви. В района на Идлиб са съсредоточени хиляди турски военни и стотици единици тежко въоръжение. Турция поиска от Русия, чиито ВКС контролират небето над Северозападна Сирия, разрешение за прелитане на бойните си самолети. От друга страна, между Анкара и Вашингтон се водят разговори за използване на американската противовъздушна система „Пейтриът”, която да обезсили ракетни удари срещу турски и джихадистки позиции в Идлиб. Кремъл пък демонстрира загриженост и отказва да коментира катастрофални сценарии.
Идлибският ендшпил
Отдавна се знаеше, че финалът на „сирийската революция”, чиято смъртна присъда дойде с руската военна интервенция от есента на 2015 г., ще се играе именно в Идлиб и прилежащите райони. Каскадата от военни поражения на терористическите и джихадистките банди, иззели инициативата от „умерената опозиция”, неизменно водеше към стратегическо отстъпление или позорно бягство към последната крепост на ислямисткия фундаментализъм на сирийска територия. От своя страна, Ердоган всячески отлагаше решаващата битка за Идлиб, разбирайки, че от нея ще зависи как Турция ще излезе от най-безразсъдната си авантюра досега. Сигурно на турския президент много би му се искало да върне назад стрелките на часовника преди фаталното си решение да подкрепи „Арабската пролет” през 2011 г. Тогава добросъседските турско-сирийски отношения бяха жертвани в името на великотурски амбиции, а на режима в Дамаск се даваше срок на годност от няколко месеца. Но сметището на историята е богато на провалени амбиции и погрешни стратегии.
Турският „План „Б”
Провалът на фронталната атака за свалянето на Асад и възраждането на кюрдските автономистки амбиции можеха да имат бумерангов ефект върху стабилността на турската държава, да не говорим, че бе нанесен унищожителен удар на усилията на Ердоган за налагането на „турския модел” ислямска демокрация в пределите на арабския регион – бивши територии на Османската империя. Освен това притокът на бежанци от различни части на Сирия, само част от които бяха експедирани към Европа по „балканския маршрут”, доведе до настаняването в бежански лагери и градска среда на 3–4 млн. души в самата Турция, което предизвиква сериозно недоволство сред мнозинството от населението. Сега надвисва опасността от нова вълна бежанци, този път от идлибската зона.
Всичко това обуслови реализацията на „План „Б” на Анкара – откровена военна интервенция в Североизточната част на Сирия и осигуряване на 30-километрова зона на сигурност по турско-сирийската граница, от една страна, и договарянето с Путин на турско присъствие/военни наблюдателни пунктове в идлибския анклав (идлибска зона на деескалация), от друга. Срещу това Ердоган бе поел задължението да извърши отделянето/раздалечаването между „умерените бунтовници” и джихадистите/терористи от „Джебха ал-нусра” (преименовани на „Хая тахрир Шам”), като изтегли и тежкото въоръжение от анклава. Но последните се бяха наложили като водеща групировка и продължиха да обстрелват сирийски позиции, а в последно време и да организират атаки с използването на камикадзета, което правеше задачата пред Ердоган почти нерешима, дори ако сериозно бе възнамерявал да се заеме с нея.
Своеобразно частично „решение” на проблема от страна на Анкара стана реекспортът на джихадисти в размирна Либия. Според различни оценки до няколко хиляди от тях вече се сражават на страната на контролираното от ислямистки милиции правителство в Триполи. Така се затвори кръгът: Ако в началото на „Арабската революция” оръжието от арсеналите на убития Кадафи бе прехвърляно за въоръжаване на джихадистите в Сирия (а и някои от най-изявените главорези бяха дошли от Либия), сега закалените в битки и поражения джихадисти са придадени в подкрепа на режима в Триполи.
И в Сирия, и в Либия Ердоган се конфронтира с Русия, при това въпреки тясното военно-икономическо сътрудничество и дипломатическо партньорство между Анкара и Москва. Парадоксите на турската външна политика обаче не свършват дотук. Освен двата „горещи конфликта” в опустошените от „Арабската пролет” Сирия и Либия амбициите на онзи, когото мнозина вече титулуват „султана”, се простират и върху Източното Средиземноморие. Постигнатото неотдавна споразумение с марионетъчния режим на Сарадж в Триполи за делимитиране на морските зони между Либия и Турция бе посрещнато „на нож” от засегнатите трети страни: Египет, Израел, Кипър и Гърция, както и от Италия. Причината: прозрачният замисъл на турската страна е да се възпрепятства чрез претенции върху акваторията на тази част от Средиземноморието построяването на бъдещия газопровод, свързващ находищата в морския шелф край Израел и Кипър с континентална Европа. Както вече знаем, Анкара претендира за правото да разработва газовите находища край Кипър, така че се очаква и в бъдеще активно да препятства други да имат достъп до тях.
Наблюдатели
или актьори?
Турската стратегическа грешка със Сирия до голяма степен бе грешка и на водещите западноевропейски държави. Лондон и Париж ангажираха и ЕС с политиката на „сваляне на режими”. Т.е. Европа подкрепи опита за реванш на ислямистите срещу арабските националистически режими с известния ни резултат – поражение в Сирия и пирова победа в Джамахирията. Цената, която продължават да плащат европейците за подобна „недалновидност”, наред с терористичните атаки срещу западни столици и бежанската вълна, бе и маргинализирането на европейската роля в Южното Средиземноморие. И ако сега предстоящата четиристранна среща Путин–Ердоган–Макрон–Меркел може да послужи за нещо, това ще е да придаде дипломатическа легитимност на вече взети решения в Москва и Анкара.
Досегашните европейски реакции от страна на Брюксел и на водещите западни столици на нагнетяването на напрежението около Идлиб опровергават и претенциите на новия ръководен състав на евроинституциите за изявена геополитическа роля на ЕС. Въпреки ясната заплаха от нова бежанска вълна – при това на бежанци с фундаменталистки профил и на предрешени джихадисти – Европа е по-скоро наблюдател, отколкото активен участник в голямата геополитическа игра. И това не може да се обясни единствено с вътрешните й проблеми в контекста на Брекзита. Не бяха извлечени нужните уроци от досегашните катастрофални решения, нито има някаква ясна концепция за бъдещето. Но най-важното: нито ЕС, нито страните членки не дават признаци, че са ревизирали подкрепата си за „правилните” джихадисти. Така че и сегашната примирителна позиция ще е в интерес на последните и на техния нов върховен спонсор – Ердоганова Турция.
Несъмнено много по-важни за изхода от конфронтацията ще бъдат позицията и действията на Тръмп. Трудно е да се прогнозира доколко той би се решил на радикални действия в подкрепа на изпадналия в задънена улица номинален съюзник Ердоган, защото това би означавало фактическа подкрепа за джихадистите, а и рискови нива на конфронтиране с Кремъл. Освен това Тръмп преживява своеобразен триумф след успешния (засега) изход от хазартната операция по убийството на Солеймани и предстоящото подписване на мирно споразумение с талибаните в Афганистан. Така че може само да се гадае накъде ще направи завой политиката на Белия дом в арабско-ислямския ареал.
Ако трябва да се даде прогноза, тя ще е в полза на поредната сделка между Русия и Турция. И двете са прекалено обвързани с пресичащи се интереси, за да рискуват пълномащабна война. Затова трябва да се проследят предстоящите дипломатически ходове – преговорите на най-високо ниво в Техеран и в Европа.
