Доразказваме историята с Рашела Мизрахи, за да сравним подхода на Атина и на София, когато се защитават национални интереси.
А както се вижда, от Атина само чакат да се случи нещо с Преспанския договор, за да реагират. С тази констатация приключваше текстът, публикуван преди два броя на това място. Той беше посветен на скандала със служебния министър на труда и социалната политика на Република Северна Македония Рашела Мизрахи, чиято оставка бе поискана от нейния колега в служебния кабинет, министъра на външните работи на страната Никола Димитров.
Поводът на искането от страна на очевидно гневния Димитров бе вербалната нота, изпратена до него от гръцка страна заради факта, че министър Мизрахи не спазва клаузите на Преспанския договор между Атина и Скопие от 17 юни 2018 г. В него „едната страна”, тогава все още Република Македония, поема задължението да смени името на държавата си, като постави представка пред названието „Македония”. Така новото име Република Северна Македония трябва да се постави пред всички официални институции и да се ползва в официалната комуникация на държавните структури. Но служебният министър Рашела Мизрахи, предложена в състава на служебния кабинет от опозиционната ВМРО–ДПМНЕ, демонстративно и очевидно преднамерено даваше пресконференции на фона на старата табела на входа на министерството, която носи името „Република Македония”. И понеже пресконференциите са публични, и понеже се показват на телевизионните екрани, и понеже в посолството на Гърция в Скопие внимават за всички прояви, които биха могли да се тълкуват като нарушение на договореностите от Преспанското споразумение, видели Рашема Мизрахи спокойно да стои пред табелата със старото, допреспанско име и връчили вербална протестна нота до министерството на външните работи край Вардар, начело на което стои Никола Димитров. Той пък, от своя страна, публично поиска оставката на Мизрахи от служебния премиер Оливер Спасовски, доскорошен министър на вътрешните работи в правителството на Зоран Заев.
Това, горе-долу, съдържаше въпросният текст преди два броя. Но понеже историята има своето продължение, струва ми се, че и ние трябва да го доразкажем. И да го потълкуваме, разбира се.
Ето как стоят нещата
В последната работна нощ на парламента Рашела Мизрахи все пак бе освободена от заемания от нея пост в служебния кабинет. Това стана по предложение, внесено в Събранието от служебния премиер Оливер Спасовски. За това гласуваха 62 от всичко 120 депутати, което означава, че става дума за пратеници не само от управляващия Социалдемократически съюз на Република Македония (СДСМ), но и от другите партии, преди всичко тези на албанците в страната. Освобождението на Мизрахи стана в 4 ч сутринта след дълги и нелицеприятни дебати между управляващи и опозиция. Обвиненията срещу нея бяха не толкова за работата й като служебен министър в ресора на труда и социалната политика. А за това, че с поведението си на официално лице, част от правителството, поставя под съмнение доверието между Скопие и Атина, изградено с толкова усилия и компромиси от страна на Република Македония, преди тя да стане Северна, финализирани с подписването на Преспанския договор.
Госпожа Мизрахи бе едната от двете кандидатури, които според договора от Пържино опозицията в страната предложи в състава на служебния кабинет. Другата кандидатура бе на бившия шеф на Агенцията за разузнаване по времето на бившия президент Георге Иванов – Наке Чулев, за поста служебен вътрешен министър. Но да повторим – Рашела Мизрахи бе освободена от своя пост не толкова заради работата си като служебен министър, въпреки че и в тази посока тя търпеше остри критики. Но първата еврейка, която става министър в историята на Северна Македония, бе принудена да напусне поста заради разбирането си, че името на държавата, в която тя живее и работи, е Република Македония. Никаква Северна, само Република Македония. И понеже само няколко часа след освобождаването на Мизрахи парламентът се разпусна в изпълнение на конституционния срок преди предсрочните парламентарни избори на 12 април, нова кандидатура от страна на опозицията не бе предложена. Просто нямаше време. Пък и да предложеше, нямаше кой да я гласува. И понеже все пак някой трябва да ръководи това сериозно министерство с важни отговорности за вота, мястото зае един от заместниците, представителят на Демократичната партия на турците Гьонул Байрактар, която е коалиционен партньор на социалдемократите на Зоран Заев. Едно камъче в обувката на служебния премиер бе премахнато, при това с удобна причина, заради която все пак застанаха точно толкова депутати в парламента, колкото е обикновеното мнозинство.
Извън всички дебати около този случай за това, кой е нагнетил напрежението около табелата пред министерството и каква е личната вина на министър Мизрахи, очите боде и един друг извод Гърция показа как се бранят на дело клаузите на един договор с нейния северен съсед – Договора от Преспа. Той, както си спомняте, бе сключен от предишното правителство на Гърция начело с Алексис Ципрас, а настоящият премиер Кириакос Мицотакис като опозиционен лидер се заканваше, че ще го ревизира и дори ще го суспендира. А сега, когато вече е начело на изпълнителната власт в Гърция, внимателно и прецизно следи той да не се нарушава. Така се прави, така се защитава национален интерес, така се изгражда авторитет на държава, чиято позиция трябва да се почита и уважава.
Казвам това, защото ми е болно за съдбата на Съвместната комисия по история и образование между България и Северна Македония. Нейната работа бе суспендирана едностранно от членовете на северномакедонската част на експертната структура с оправданието, че до деня на изборите 12 април те няма да се срещат с българските си колеги, за да не бъдат обвинени в проява на политически пристрастия. Пълни глупости, разбира се. Единственият механизъм, който в изпълнение на Договора за добросъседство, приятелството и сътрудничество между София и Скопие работеше и беше жив, бе тъкмо тази комисия. Нейното създаване бе продукт на един политически документ, какъвто бе Договорът, подписан на 1 август 2017 г. в Скопие от премиерите Бойко Борисов и Зоран Заев. Въпреки експертният й характер, който й бе вменен, Съвместната комисия по същество е политически орган. И там по думите на вицепремиера Красимир Каракачанов се водят политически, а не научни дебати. С прекратяването на работата й, при това едностранно от „другата страна”, не се ли суспендира и целият ни Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество чиято производна е тя? И каква е реакцията на българските власти по този въпрос? Няма ли поне да дадат някакво тълкуване на казуса, или ще оставим всичко така, както е? Пак ли ще проявим нашето добродушие да не заемаме позиция, защото оттатък границата се намират в остра предизборна кампания и всяка атака срещу Зоран Заев може да намали електоралната му подкрепа на 12 април? И той да загуби, макар и минимално. Така, както бе по време на вота на 11 декември 2016 г., когато ВМРО–ДПМНЕ победи с два депутатски гласа, но не успя да състави кабинет, и тогава Заев излезе на сцената. И без това някои социологически сондажи твърдят, че ако гласуват само македонците, победата без съмнение ще бъде на страната на опозицията, но тъй като това не е възможно в една мултиетническа държава, Заев трескаво търси съюзници при партиите на албанците и на другите етнически общности, с които да излезе на изборите, да ги спечели и после да управлява коалиционно.
Но това, в крайна сметка, са си грижи на Зоран Заев. Нас би трябвало да ни интересува друго – пак ли ще преглътнем ситуацията, в която гърците ни дават пример как се защитават сключени споразумения и национални интереси. После се чудим защо край Вардар винаги се съобразяват с претенциите на Атина, докато в същото време винаги са сигурни, че от София ще им простят, каквато и пакост да направят.
Просто питам.
