Мирела Иванова, драматург в Народния театър „Иван Вазов”
И 170 г. след раждането му Иван Вазов е духовната държава, в която ние, българите, сме се родили, все едно дали го проумяваме, признаваме, приемаме.
Вазов е необят, написаното от него е едновременно литература, история и митология, памет за градивния дух на младата ни нация подир Освобождението, осъществен в слово национален идеал, незапомнена по величавата си и дива красота природа, патос и ирония в едно. Вазов е духовната държава, в която ние, българите, сме се родили, все едно дали го проумяваме, признаваме, приемаме. Можем да я обичаме, да живеем в нея, разочаровани и обидени или решени да я видим друга, можем и да я напуснем. Все едно коя житейска стратегия ще изберем и последваме: оставаме си белязани от Вазов, знаците му са вписани в червените ни и бели кръвни телца, в подемите и нищетата ни като народ.
Далеч преди Народното събрание да приеме указа за удостояването на Вазов с титлата ”Народен поет”, той вече е бил такъв. Четен, обичан и нужен: от цялата страна пред къщата му са се стичали хора, за да го зърнат, да чуят окуражителни думи. Деца и старци са го спирали на улицата, за да му целунат ръка. Пиесите му се играят пред препълнени и въодушевени салони, актьорите и публиката го носят на ръце.
Ето какво си спомня Симеон Радев: ”Успехът на тази драма не е само безподобен: той е изумителен. От 2 г. насам ”Борислав” владее столицата, шествува победоносно по провинцията и дава на един равнодушен към художествената красота народ шумно упоение. Бащите с романтично въображение кръщават децата на името на Борислав…”.
Достатъчно е да прочетем разказите за Вазовия юбилей, отпразнуван на 24 октомври 1920 г. Манифестацията продължава с часове, множеството се е разпростряло и изпълнило центъра на столицата, ”полюшвано и развълнувано като дълго пъстроцветно знаме, най-високо се носи песента ”Тих бял Дунав…”, отдалеч се съзират плакарди със заглавия на Вазови съчинения, улицата пред дома на поета заприличва на едно живо ура, което се движи напрекъснато напред…” Съществуват безброй случки и описания и колко още стихотворения, които ни говорят, че Вазов и България са били едно и също цяло, единен възрожденски патос, вяра, копнеж по свободата и ”всеподавяща мъка” подир националните катастрофи.
Иван Вазов
МОЯТ ПЪТ
На Ат. Илиев
От ранните си младини живях
за мен си не, а за народа,
от ранните си младини запях
за родина и за свобода.
В духа на цели поколенья лях
любов към свойто, вяра в себе.
Отречен и охулен се видях,
Българийо, че любих тебе;
вмениха ми песните в тежък грях
пророци на ученья нови,
а ази сè из моя път вървях,
отфърлях чуждите окови.
И пръсках светлина, душите грях,
разбрал високо си призванье,
над нивата народна бодро сях
зърна на вяра и съзнанье.
И с таз земя се радвах и болях,
любих я в щастье и в несгода,
и мойто битие всецяло слях
със битието на народа.
1912
Книгата, която ни е измислила и ни назовава Симеон Радев разказва в спомените си за своята първа среща с романа ”Под игото”: Не се сещам коя година точно беше, може би 1891, брат ми донесе вкъщи първата част от ”Под игото”, на страници, както бе почнал да излиза в Министерския сборник. И сега те са пред очите ми – пожълтели, смачкани, оръфани по краищата. Помня ги, защото ми направи силно впечатление тайнствеността, с която бяха окръжавани: брат ми се затваряше, за да ги чете. След ден-два те изчезнаха. Сетне се научих, че минават от ръка в ръка като светиня.” Всеки българин може да разкаже спомен за своята среща с романа ”Под игото”, най-четената българска книга, насъщната, настолната.
”Под игото” не е просто роман епопея на националноосвободителните ни борби, той е несвършващият ни горчиво-смешен свят, книгата приятел и утопия, която ни е измислила и ни назовава. И ни обяснява до ден днешен, подарява ни възможността да прочетем и промислим самите себе си.
”Под игото”, сравняван с Омировата ”Илиада” от чуждестранната критика, ни открехва хоризонта към примамливостта и сиянието на свободата и страха от нея в собствените ни души. Всеки от нас има спомен от срещата с романа.”Под игото” е роман, който Иван Вазов започва да пише в изгнание, с озарена от копнеж по България душа и премрежен от носталгия поглед, който съзира и високото, и величественото, и смешното, и чудатото в българските представи за свободата.
Той е обраснал в митологии, всенародна любов и истории, които го доразказват. Напечатан е за първи път през 1889 г. в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” и вие можете да видите ръкописните поправки, нанесени от Вазов върху публикацията.
Интересна е и историята на първото самостоятелно издание, на чиято титулна страница е изписано: Второ издание. То е дело на амбициозния издател и книжар Чипев. Междувпрочем погледнете и договора или контракта, сключен между Чипев и Вазов, между двете големи по своему фигури, вградени в темела на следосвобожденския ни културен градеж. Чипев иска това да е първото художествено илюстровано българско издание и поръчва илюстрации на неколцина от най-известните тогава, пък и сега, художници: Мърквичка, Обербауер, Пиотровски, Антон Митов и Канели.
За образа на Бойчо Огнянов Вазов предоставя снимката на загиналия си, убит в контрапреврата, брат Михаил, като Боримечката позира актьорът от Народния театър Иван Попов. Изработването на илюстрациите забавя изданието и то е изпреварено с половин година от първото издание на романа на английски език, а съдбата на „Под игото” е да бъде най-превежданата до днес българска книга.
след Ньой-почит под балкона
На 27 ноември 1919 г. подир панихидата за падналите на бойните полета сред огромното множество от офицери и войници спонтанно се поражда идеята да манифестират из града. Някой се провиква: Да идем при Вазов, при народния поет!, а множеството подема възгласа и едно печално шествие тръгва по софийските улици, върви към дома на поета.
Шествието спира пред ъгловата къща на „Раковски” и днешната „Иван Вазов” и възгласите му се разнасят наоколо. От балкона на съседната сграда, тогава Министерски съвет, се показват Райко Даскалов и други членове на временното правителство, сметнали че манифестацията е дошла при тях, Даскалов подхваща дори реч. Но запасният майор Лука Малеев го прекъсва: ”Имате грешка, г-н министре! Нашата манифестация не е заради вас! Ние дойдохме да акламираме народния поет, да му засвидетелстваме тъкмо в днешния колкото паметен, толкова и потискащ празник нашата привързаност и благодарност… Него искаме да чуем!”
В тоя час Вазов не у дома си, обядва заедно с проф. Шишманов в близкия „Юнион клуб” и многохилядното шествие се отправя натам. Поетът, сам покрусен и сломен, се възправя пред един от отворените прозорци и намира думи, с които да се обърне към огромното и отчаяно множество. Произнася реч, която никой не записва, но всички си спомнят и като всяка Вазова реч тя завършва с възгласа: ”Да живее България!”
„Епопея на забравените” – същинският ни духовен храм.
”Епопея на забравените” е цикъл стихотворения, които Иван Вазов написва в Пловдив и вдъхновението му да възпее мъчениците на националноосвободителните борби има пряк повод. Поетът прочита в румелийски вестник описанието на Захарий Стоянов как са загинали повечето от главните дейци на Априлското въстание. Същевременно е ”заразен” от патоса и размаха на Виктор Юго в романтичната му поема ”Легендата на вековете”. Вазов публикува няколко от стихотворенията в периодичния печат, като цикъл част излизат в ”Гусла” през 1881 г., а друга – в ”Поля и гори” през 1884. През 1893 г. отпечатва ”Епопея на забравените” в книгата си ”Поеми” и окончателно конституира целостта и значението й на висока национална митология.
От 1893 г. насетне Вазовата епопея поражда историческите събития, заселва ги в българската памет като трайни символи, създава непомръкваеми ореоли на героите, дава им имена. Тя не просто напуска литературните си граници, а вулканично ги разкъсва и лавата на словото застива във величави паметници на личности и събития, капители на българския свят и самосъзнание.
”Епопея на забравените” е същинският ни духовен храм, защото в него Вазов е вградил сенките на Левски, Паисий, Раковски, но и подвига на Кочо, ”простия чизмар”, приравнил е ”по срам и по блясък” бесилото на Апостола с кръста на Христос, посочил е безапелационно предателството като зло и позор, внушил е неотменно високата цена на свободата. И тоя Вазов словесен градеж се оказва най-неразрушимият, най-всемогъщият. Всеки опит да изтръгнем име или събитие от знака и представата, с които го въздига или дамгосва ”Епопея на забравените”, е обречен на провал – сякаш имената и събитията съществуват само защото Иван Вазов ги е назовал и описал. И без стихотворенията му българската история би била невъзможна, би останала непрочетена.
Колко още? Или кой профанизира целостта на една съдбовна книга.
Поне веднъж в годината българският национален класик Иван Вазов – или някоя от знаковите му творби, роман или стихотворение стават обект на шумен публичен скандал – 170 г. след рождението му и почти 100 г. след смъртта му. По-невидимите скандалчета текат почти непрекъснато из съмнителни жълто-кафяви парцали, разгръщат скверни или гнуснички митологии от личния живот на писателя и обслужват все по-провинциализиращата се тъпота на масовия днешен човек.
И отново дойде ред на „Под игото”, романът – национална епопея. Една женица обяснява в скоби думите, вмества се в могъщата стихия на Вазовия език, смалява го придърпва го към ниското, профанизира целостта на една съдбовна книга. Защо? Не е ли естествено днес, след толкова години, много от Вазовите, от някогашните думи да са изгубили значението си, да са излезли от употреба, да ни звучат непознато, грубо, дори смешно. Но достатъчно е да си дадем сметка поне само за 2 факта: че Вазов започва да пише и полага основите на почти всички жанрове в националната ни литература, когато няма нито книжовен български език, официални литературни норми, нито натрупани от други преди него томове писменост.
Създавайки творбите си, Вазов създава и българския език и не просто разширява границите и изразните му възможности, а ги изпълва със смисъл, енергия и безграничност.
Служи си с почти 50 000 думи, с колкото малцина в световната литература са си служили. И откъде ги взема ли – ами отвсякъде, от множеството български диалекти, от Найден-Геровия речник и речника на Дюверноа, въвежда ги в употреба през руски, турски и френски и им дава статут. А със силата на своето вдъхновение им вдъхва и живот, и съдба, и дълговечност. И с любовта до несвяст, с която обича България – обича и българския език, възпява го, брани го, отглежда го, защото е негово създание, упование, начин на съществуване.
Вазов е първостроителят на българския език – при него той все още е стихия, но вече подчинена и овладяна, природна сила с размаха, но и с нюансите й, изворен изблик от планините на петвековното мълчание, чист и живителен, от който всички насетне ще пият.
Скандалът с „Под игото” осветява „националното ни биполярно разстройство” с което едновременно изискваме от Вазов да бъде непоклатим гранитен паметник, който ни набавя самочувствие и гордост през клишетата, с които избирателно го четем и тълкуваме. И в същото време смален, напълно нашенски и овалян в дребнотемните и пошли всезнайковщини, хленчове и мръснички тежнения сопотски мачо, с когото да общуваме на маса и на понятен за скромните ни мащаби език.
Във всички български времена отпреди Освобождението, отпреди Съединението, отпреди националните катастрофи и след това всички имат претенции към Вазов, към книгите и любовите му, към убежденията и езика му, към високата му, самотна и достолепна фигура, която върви из софийските улици. Колко още може да понесе Иван Вазов?
Пях за България, защото я обичах.
Аз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешен тласък, подчинявайки се на неутолимата душевна жажда да служа на истината и красотата. Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах у младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославях нейната божествено хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вгълбявах в историята й, защото бях пленен от величието на нейния минал живот, в едни епохи далечни, когато тя даде на славянския мир светлината на словото и малка сравнително, трябваше да води вековна и гигантска борба за своята независимост и за постигане на своите идеали; възпях нейните идеали, защото бяха свещени.
Свидетел очевидец на страшните й борби, на големите й страдания, на безкрайната й слава, увенчала челото й чрез нечуваните и геройски усилия на нейните здрави духом и физически синове, аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ.
Из юбилейната реч, произнесена от Вазов на 24 октомври 1920 г. в Народния театър
