Николай Големанов
Раненият [командир на рота от 58-и пехотен полк] притиска с кърпа разрушената долна челюст и като не може да вика командите си, сочеше с ръка. И сам продължава да тича, заглушавайки стоновете от страхотната рана, докато най-сетне пада…
Пред Одрин, 12/25 март 1913 г., призори
…Към 6 ч преди пладне на 13 март пада след разни перипетии и Айваз Баба. Казах си: „Боже, благодаря ти! Сега мога да умра!“
Ген. Георги Вазов, командващ настъплението към Източния сектор на Одринската крепост.
На 11–13 (нов стил 24–26) март 1913 г. Втора армия, командвана от ген.-лейтенант Никола Иванов, щурмува силната Одринската крепост, превзема града и постига най-голямата българска победа в Балканската освободителна война.
Мащабната операция е и най-прецизно подготвената, най-точно реализираната във всички действия против турските войски през 1912–1913 г. Тя увенчава триумфа на България и доближава края на цялата война. Пленени са 10 турски знамена, 10 генерали, 800 офицери, 50 000 войници, 612 оръдия, 20 картечници.
В 30-часовите боеве загиват 1308 български бойци и 26 офицери; ранените са съответно 6128 и 81. (Сочат се и други данни, но разликите са незначителни.) 5–6 пъти по-ниски са загубите на двете сръбски дивизии, включени в атаката.
„Непревземаема”
Одрин е близо до сегашната турска граница, под 20 км на изток–югоизток от Капитан Андреево, а по шосе 22–23 км. През 1909–1912 г. системата укрепления около града е подсилена и модернизирана. Работата ръководят германски военни инженери, които гордо обявяват крепостта за „непревзимаема”. На 7 до 10 км отстои от Одрин главната отбранителна полоса; тя е от 20 форта плюс позиции за 72 батареи. Поддържа я втора линия от 4 укрепления, а отпред я ограждат телени мрежи с ширина от 6 до 9 м. Пред основния фортов пояс са окопите на предната позиция, също защитени с телена мрежа.
Крепостта разчита на внушителна артилерийска мощ – 524 оръдия. Към началото на Балканската война в нея са разположени над 60 000 турски войници и офицери начело с 55-годишния генерал Мехмед Шукри паша, който е и комендант на града.
Девет години по-рано същият паша командва войските от Одринския вилает, смазали Преображенското въстание – с присъщите на османското оръжие зверства.
Българското командване е наясно с възможностите на крепостта и не бърза, на ноември 1912-а зоват за превземане на Одрин. Нетърпеливи са и патриотите в тила.
Стихотворението на Кирил Христов „Пред Одрин” излиза на 2 октомври 1912 г., три дни преди войските ни да настъпят отвъд границата. Поетът уверява:
„Одрин, Одрин, буря вие
Днес пред твойте твърдини!
… Свобода ти носим ние!
Носиме ти светли дни!”
Нетърпение личи и в печата. Така на 31 октомври „Дневни новини” пише: „Одрин се смята, че е вече в български ръце. Ако не днес, то утре той ще капитулира… Това, което занимава всички, е какво ще стане с Цариград?”
От наблюдение към обсада В Главното командване въпросът за Одрин неведнъж ражда колебания и разногласия. Още преди войната началникът на щаба на Действащата армия генерал Иван Фичев (1860–1931) е против ранен щурм на крепостта и критикува неговите привърженици. (Сред тях е ген. Никола Иванов (1861–1940), прославен завинаги с превземането на Одрин.)
Какво мисли Фичев, личи в Директива №1 на Главната квартира от 4 октомври: „Втора армия да настъпи срещу Одринската крепост с цел да формира обсервационен корпус около този укрепен пункт, като има за задача да неутрализира влиянието на гарнизона му и да обезпечи операциите на нашите главни сили на линията Одрин–Лозенград“.
За целта армията на генерал Иванов е подсилена и достига състав 8 бригади. Тя трябва да напредне по двата бряга на Марица и да наблюдава крепостта, оставайки извън обсега на нейната артилерия. По-късно упрекват ген. Фичев, че се е стреснал от Одринската крепост и е отделил за нея твърде големи сили. Освен това там е пратена цялата наша тежка артилерия, която би била по-полезна другаде.
Така или иначе, още от 5–6 октомври сили на Втора армия настъпват в посока Одрин, укрепват достигнатите позиции, после продължават. В това направление първият тежък бой пламва на 9 октомври, когато части на 8-а Тунджанска пехотна дивизия заемат важни височини при с. Юруш. Турски излаз от крепостта предизвиква това сражение. А тъй като Юруш е на 6–7 км от Одрин, става ясно, че ген. Иванов не смята да се задоволи с „обсервационна”, сиреч наблюдателска роля.
В щаба на Шукри паша са усетили, че наблюдението се превръща в обсада. На 16 октомври с османски излаз към Юруш и Кемал пламват целодневни боеве. Пет български полка устояват, но губят над 1100 убити и ранени.
Българският обръч се свива, не без жестоки сражения. На 25–27 октомври 4 български полка побеждават в бой за Картал тепе и Папаз тепе, давайки над 1300 убити и ранени. На приливи и отливи излазите – и боевете за тяхното отхвърляне – продължават. Що-годе трайно затишие настъпва едва към 14–15 ноември. А на 19-и обсадата става официална: командващият Втора армия предлага на войските в Одрин условия за капитулация.
На 21 ноември е обявено примирие, започват мирните преговори в Лондон, после най-интересната Одринска вест идва откъм дипломатическия фронт. На 4 януари 1913 г. петима западни посланици в Цариград заедно настояват градът да бъде отстъпен на България.
Правителството на Кямил паша приема. Това то съобщава на 9 януари, но на следващия ден е свалено с младотурския преврат. Преговорите са прекъснати и след седмица започва вторият етап на войната, а от 21 януари българската артилерия сипе снаряди върху Одринската крепост. В същия ден за щаба на обсадната Втора армия заминава генерал Георги Вазов (1860–1934), брат на народния поет.
Сега или никога!
Виелици и наводнения задържат през февруари напора към Одрин, а и действията в целия Тракийски операционен театър. Но не само свирепата зима пречи.
Към края на 1912-а в българското Главно командване още не е узряло решение какво да се прави с Одрин. Колеблив е не само Фичев, но и ген. Михаил Савов (1857–1928), който е помощник на главнокомандващия – цар Фердинанд. Към него ген. Иванов не пести критики в спомените си: „Генерал Савов не можеше да се съгласи за атаката, защото беше наплашен от атаката на Чаталджа“.
През декември специална комисия обсъжда в гр. Мустафа паша (Свиленград) какво да се прави. В нея участва и ген. Вазов, който държи на ускорена атака, по-точно откъм североизточния ъгъл на турската отбранителна линия. Не след дълго го назначават за началник на Източния сектор на Втора армия. Освен всепризнатата му компетентност като военноинженерен експерт генералът е „човекът водач, който да вярва в успеха на атаката и да е способен да внуши същата вяра и на останалите бойци”. (Мнението е на Д. Азманов, военен историк и пряк участник в щурма.)
„Това назначение беше най-сполучливо”, пише за Вазов и ген. Иванов, комуто историците признават пък заслугата за образцово подготвения план. Той също е за „ускорена атака” и също смята за най-подходящ удара от изток. По-късно в спомените на двамата ще изникнат някои разминавания. Но през март 1913-а разбирателството им е желязно и допринася за успеха на атаката, която Савов до последния момент поставя под въпрос. Той иска, например, действията да се ограничат до предните линии на турската отбрана.
В щаба на Втора армия изобщо не виждат нещата така. Но докато сдържаният Иванов дискретно поправя „някои груби грешки” в началствената директива № 21 от 10 март, ген. Вазов е запомнен с възклицанието:
„Ние ще атакуваме не само предните турски позиции, а трябва да превземем Одрин на всяка цена. Сега или или никога!”.
„Чичовци“ пометоха всичко „Драги одрински войници и офицери… Ако насила превземем Одрин, ще паднат много хора. Много майки ще плачат…” В такъв тон са съставени позивите, които български авиатори хвърлят над крепостта, успоредно с бомбардировките и разузнаването.
Но на 8 март вечерта поручик Радул Милков получава заповед „да прекратим летенията над крепостта, защото високите траектории на гаубичните снаряди ще бъдат опасни за авиаторите”.
В най-големи подробности е подготвена атаката. Сметнато е например къде и колко „телорезачи” са необходими. Първостепенна за Вазов и неговия приятел ген. Григор Грънчаров (1861–1928) е координацията между артилерия и пехота, и са определени бойци с фенери – червен за вече завзета позиция, зелен – ако е още под неприятелски контрол.
На източния сектор са съсредоточени сили, които да осигурят достатъчно числено превъзходство. Пресметната е и изненадата. На 11 март артилерийската подготовка е следобед, от 13 ч „Обстрелваха се едновременно всички фортове – съобщава френският консул в града – земята се тресеше, дори къщите трепереха из основи“. Пехотното настъпление обаче трябва да стане в пълна тишина. На 12-и призори, в 04,00 ч полковете безмълвно се втурват напред, многобройни са от тук насетне ударите „на нож”. Изненадата е факт, противникът е изхвърлен от близките окопи, атакуващите разкъсват, секат с лопатките, газят телените мрежи.
„Към 8 ч сутринта – спомня си ген. Георги Вазов – всичките предни неприятелски позиции в Източния сектор бяха в наши ръце. Маслак, Сапунджилар, Ескикумлук, Пачаджилар, Мезартепе, Демиркапи – една отбранителна линия от 12 км – паднаха в един час под напора на 55 дружини, които ги атакуваха в нощната тишина…”
„Част от неприятелската войска бе избита, около 1000 души и 20 оръдия бидоха пленени, а живите в най-голям безпорядък избягаха зад фортовия пояс.”
Същият момент е запомнен от артилериста майор Дянко Неделчев така:
„Едно неизказано чувство вълнува душите ни като виждаме как само в два часа нашите „чичовци“ подобно на един вихрен ураган пометоха всичко пред себе си, прегазиха две силни предни позиции и се озоваха само на 200–300 м пред фортовата линия! Отде намериха толкова сили и такава енергия тия 40-50-годишни българи, наглед тъй отпаднали и апатични…”
Напредък, макар по-слаб е постигнат и по други сектори на обсадата.
Втората нощ Непредвидено забавяне настъпва на 12 март следобед, но в щаба на Втора армия са убедени, че това е поправимо с една нощна атака. „Главното – пояснява ген. Вазов, да не даде обсадната ни артилерия възможност на неприятелските резерви да се доближат до атакувания участък.” Щурмът е насрочен за 23 ч, когато лунната светлина ще улесни българските вериги. В този час бойците се вдигат „на нож” и скоро достигат фортовата линия. Настъпват най-тежките боеве, в които координирано се отличават и пехота, и артилерия. Малко преди 02 ч на 13 март 10-и Родопски пехотен полк превзема форта Айджи Йолу. Преди разсъмване 23-ти Шипченски полк превзема и високото укрепление Айваз Баба.
Един след друг падат фортовете Кестенлик, Куручешме, Каик, Илдъз и към 8 ч сутринта е ясно, че отбраната на силния Източения сектор се разпада изцяло. Успешни са и действията на останалите сектори. Около 10–10,30 ч оръжията замлъкват, Шукри паша е готов да предаде крепостта, а първите български части вече са влезли в освободения град.
Генерал Георги Вазов не крие вълнението си:
„Войниците изпълваха главната улица. При приближаването на автомобила се разстъпиха и образуваха шпалир и викаха възторжено „ура“. Народът се трупаше по прозорците, вратите и викаше също „ура“… Развълнуван до сълзи, аз им благодарих с прекъсващ от вълнение глас и им казвах: „Живейте, мои деца! Целувам ви, славни герои!“
Основни източници: Узунов Кр., Начев Г. „Забравената война 1912–1913”, С., 2013; Азманов Д. „Българските висши военачалници…”, С.. 2000; М-во на войната. „Войната между България и Турция 1912–1913 г.”; „История на България”, Т. 8; Йонов М. „Одрин 1912–1913: Спомени”, С., 1983; Косев К., Христов Хр. „Подвигът 1912–1913”, С., 1986.
Подаряваме сабя на сърдития Шукри паша
Крива, съчинена е „рицарската” история как на 13/26 март 1913 г. Шукри паша, турският комендант на Одрин, се предал. Той, казват, снел сабята си и я връчил на българския цар Фердинанд, който пък благородно му я върнал. Втората част от сценката долу-горе се доближава до истината. Първата – ни най-малко. Пашата е пленен на 13/26 март предобед във форта Хадърлъктабия (Западен сектор) от полк. Мархолев с взвод гвардейци под командата на ротмистър Филипов.
Ген. Георги Вазов е сред мно- зината, които потвърждават момента: „В 10,00 ч получих телеграма, че комендантът на града е пратил парламентьори, за да предава крепостта.”
Вазов споделя и впечатления от временното комендантство „отвъд северния мост на р. Тунджа”: „В една от стаите бяха събрани пленените турски генерали и щабофицери и гледаха към нашите окъсани, но изпълнени с военна гордост и мъжество войски.”
„Скоро доведоха Шукри паша. Поздравихме се. Предложих му да ме последва в автомобила, за да отидем на Каиктабия, гдето го изчакваше с щаба си командующият 2-ра армия генерал-лейтенант Никола Иванов.”
А от спомените на Иванов научаваме, че Мехмед Шукри и другите турски офицери не са въоръжени.
„Аз попитах – пише генералът – къде е оръжието им и пашата отговори, че те изобщо не носели сабли, които повече им пречели, че саблите им били по къщята. Това беше турска хитрост, за да не сдадат саблите на един гяурин.”
Ген. Иванов допълва: „Колкото и да е парадоксално, но турците се смятат за империя и самолюбието им не допущаше да се сдава най-силната им крепост на едно малко царство.“
Има още хумористични подробности. На 13 март мъжете от щаба на Шукри паша застреляли конете си, за да… не им ги вземат победителите. Български бойци видели – с потрес и недоумение – мъртвите коне. Освен това пашата (получил военно образование във Франция и служил в Германия) казал, че не знае чужд език. С победителите разговарял на турски – чрез преводач. Забавно е също, че преди самото падане на Одрин са текли потайни сръбско-турски преговори: Шукри паша да се предаде на сърбите, така че да се брои за техен военнопленник. Този опит обаче е осуетен.
В официалното съобщение на Главната квартира от 13 март 1913 г. се казва: „…Днес, 2 ч след пладне Шукри паша се предаде на командующия втората армия генерал-лейтенант Иванов.”
2 ч след пладне – това са цели четири часа след реалния момент. „Добавеното време”, изглежда, е било нужно, за да стигне Фердинанд в Одрин. При срещата им вече, както свидетелства ген. Иванов: „На Шукри паша беше дадена една сабля, която той предаде на царя, а последният, като похвали храброто му държане, му повърна саблята с право да си я носи”.
Така пашата приключва тежкия си ден с една сабя в повече.
А защо спечелилият цял град Фердинанд отказва да се срещне с победните войски? Този „жест” още преди повече от век озадачава и дразни българското офицерство.
