„Аз съм подло измамен, извика Узунов. Голямата му брада се тресеше от обзелото го вълнение. – Значи, сърбите предлагат примирие, за да могат да го използват за заемане на по-сгодно положение. – Той заповяда оръдията да се напълнят и да вземат прицел и точно в три часа следобед даде обща команда за стрелба…”
Така историкът Цончо Родев описва в книгата си „Изпитание” (Военно издателство, 1969 г.) бойните действия по време на Сръбско-българската война в района на Видин. Макар че генералните битки се водят на Мека црев, Три уши, на Гургулят и на цялата Сливнишка позиция, откъдето за младата българска армия войната от отбранителна става настъпателна, защитата на крайречния град има решаващо значение.
Видинската крепост се отбранява от Атанас Узунов. И той като останалите свои другари офицери, записали славната победа, има само капитански пагони и не е навършил 30 години. Но в „крехката” му като летоброене биография вече има натрупани толкова събития, каквито други хора не биха постигнали и за три живота. Роден е през 1857 г. в Русе. Едва 18-годишен през 1875 г. по време на Старозагорското въстание е в Червеноводската чета. Тя е единствената въстаническа дружина в Северна България, а знамето й, спасено след погрома, подир няколко месеца се развява от Ботев от борда на „Радецки” до Околчица.
След неуспеха на въстанието от 1875 г. Узунов емигрира в Румъния. Той е един от онези „луди глави”, които Вазов с голяма любов пресъздава в „Немили-недраги”. Не се захваща със занаят или търговийка, а участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 г., сражавайки се при Зайчар. След войната постъпва на служба в 60-и Заморски пехотен полк на Руската армия. Учи в Юнкерското пехотно училище в Одеса, което дава по-късно на освободеното отечество цяла плеяда млади офицери, добили сърмените пагони не само в учебните зали и на полигоните, а в битките на Освободителната война.
Не завършва пълния курс, защото при обявяването на Руско-турската война се записва в Българското опълчение. Служи в 3-та рота на 2-ра опълченска дружина. Участва в боя при Стара Загора, сражава се на Шипка, в Шейновската битка и в Котленския балкан. Награден е с орден „Свети Георги“ IV степен и е повишен в офицерско звание прапоршчик през 1878 г. заедно с Коста Паница и други юнкери – българи, станали опълченци. От тези славни времена е и близката му дружба с Олимпий Панов, който настига Опълчението, бързайки от току-що завършената в Париж Политехника. По-късно двамата ще станат първите български офицери с военнотехническа подготовка Олимпий – артилерист, а Узунов – инженер сапьор. И също така рамо до рамо ще бъдат разстреляни на Левенттабия край Русе…
След Освобождението Атанас Узунов първоначално служи в Източнорумелийската милиция, а след това във 2-ра Кюстендилска пехотна дружина, в 22-ра Пазарджишка пехотна дружина и в 1-ва Софийска сапьорна рота. Той е първият офицер от Българската войска, който завършва Военноинженерната академия в Санкт Петербург.
Когато му възлагат отбраната на Видин, много погледи го проследяват в пътя към Дунава като обречен. В крепостта войската е малобройна. Капитанът трябва да разчита на опълченци и доброволци. И те извършват чудото! Докато командващият сръбската Тимошка армия генерал Милойко Лешанин не си дава „много зор” в настъплението срещу „някакво хлапе капитан”, под командата на Узунов се изграждат бастиони и укрепления, които стават непревземаеми.
Генерал Лешанин решава „да прояви рицарско кавалерство” и презрително предлага на капитан Узунов да предаде гарнизона си. Но 28-годишният български капитан отговаря с достойнство, че се е учил
да превзема, а не да предава крепости В грохота на сраженията се потвърждават тези негови думи. Видин става последното изпитание за българската войска през тази война. Когато сърбите вече търсят спасителен път назад към Ниш и помощта на австро-унгарския посланик граф Кевенхюлер-Меч, дунавският град все още е в тежко обкръжение. Има непочтен замисъл от двореца в Белград градът да бъде превзет преди примирието, а при мирния договор да се постъпи на принципа – „Кой каквото е завладял…”. По това време Пирот все още не е в български ръце и крал Милан таи последни надежди за почетен изход от авантюрата… Както пресъздава събитията Цончо Родев в „Изпитание”: „Въпреки че отначало бе решил да не прави постъпки за примирие в района на Видин, впоследствие крал Милан се отказа от намеренията си и телеграфира на генерал Лешанин. Причината за новото решение беше заплашването на офицерите, че ако постъпките не се направят за всички бойни театри българите могат с право да ги отхвърлят и тук, на главния фронт срещу Пирот. Генерал Лешанин получи телеграмата навреме, но след като размишлява цял час, предпочете да си направи оглушки и да не бърза с предложението за примирие. Обкръжил от три страни древния крайдунавски град – четвъртата страна беше реката, – той се надяваше с един мощен удар на всичките си сили да сломи съпротивата на защитниците и да завладее крепостта. А веднъж превзел Видин – тогава цялата тази история с примирието ставаше безпредметна…”
Капитан Атанас Узунов издържа на всичко – на артилерийските удари, на атаките, на коварството на генерал Лешанин и запазва Видинската крепост. След войната, вече майор, се завръща в родния град Русе, където командва Пионерния полк, както тогава са наричали инженерно-сапьорните части. Детронирането на княз Александър I и последвалия сблъсък между довчерашни бойни другари прави трагична съдбата на бранителя на Видин. През февруари 1887 г. той оглавява военен бунт срещу Регентството, който е мотивиран от офицерите, взели участие в него като съпротива срещу диктатурата на Стамболов. Майор Узунов, заловеният насред Дунава Олимпий Панов и други офицери са съдени от извънреден военнополеви съд. Той изпълнява повелята на довчерашния боен другар на Узунов и Панов майор Рачо Петров, на когото са дадени неограничени правомощия. Майорите Атанас Узунов и Олимпий Панов, воювали в Опълчението и в Сръбско-българската война, са разстреляни на 22 февруари 1887 г.
За честта на Отечеството!
„Един час по-късно генерал Лешанин поведе полковете на повторна атака. Особено критично стана положението при Шести бастион. Понесъл целия удар на сръбската артилерия, атакуван яростно от многобройни сили, той сякаш доживяваше последния си час…”. Така описва Цончо Родев в книгата си „Изпитание” решителното сражение при отбраната на Видин. „Сърбите заеха гробището пред бастиона и като се прикриваха зад гробищните паметници, навлязоха в мъртвото пространство на българския огън. Още десетина крачки и те биха стигнали до контраескарпа (стената на водния ров около крепостта). Но в този момент подпоручик Тодоров ги атакува с група доброволци откъм Пети бастион и макар че на пет пъти бяха подкрепяни със свежи сили, не можаха да направят крачка повече. Така сърбите се задържаха до пет часа следобед и когато започна да се стъмва, отстъпиха в безредие под силния огън на българите, изпратени с гръмко „ура” от крепостта…”
Макар и обсаден, Видин има телеграфна връзка чрез румънския град Калафат, а вестите се пренасят през реката от корабчето „Голубчик”, командвано от бъдещия адмирал Рождественски. Телеграма на капитан Узунов, 13 ноември 1885 г., вечерта: „Вчера и днес имаше силно сражение около крепостта. Нашите юнаци храбро отблъснаха неприятеля. Неприятелят остави около 2000 мъртви и ранени.” Отговор от щаба на войската: „Капитан Узунов, Видин. Негово Височество ви поздравява с победата и благодари вам и на храбрите войници!”
