Скоро не бях се затруднявал толкова в избора си за тема за страницата във вестника. Да взема да пиша за това как властите в Северна Македония се справят с епидемията с коронавируса, няма смисъл – до голяма степен те си приличат с всичко, което се прави у нас и в другите европейски държави. Е, има някои специфики, например, въвеждането на полицейски час от 21.00 до 6.00 часа, който започна да се прилага от 22 март. Това при нас, поне в този момент, когато пиша текста, го няма. Но го има в Сърбия, където президентът Александър Вучич „не си играе на дребно“ и още в началото удари по масата и даде да се разбере, че
няма да се прави на либерал, какъвто никога не е бил
и че ще действа с твърда ръка против заразата. Някой от читателите ни може да ме упрекне за тънкия намек, който правя, търсейки връзка с мерките, които Белград предприема и тези, които служебният кабинет в 
Скопие въведе и ще въвежда. Какво да правя, когато връзката си личи с невъоръжено око, само разликата от два-три дни в прилагането на едни и същи мерки край Вардар по подобие на онези в Сърбия, проваля впечатлението за плътна координация.
Всъщност, това си е автономно право на властта във всяка отделна държава. Така са решили – така правят, може би защото виждат голямо сходство на условията между двете бивши югорепублики. Но ако ме питат мен, по-добре би било да хвърлят едно око какво става в съседна България, която дни преди властите в Скопие да се раздвижат, вече беше предприела някакви мерки, които биха могли да послужат за пример на комшиите край Вардар. Добри, лоши, одобрявани или оспорвани, няма значение, резултатите от тях, дори и да са отрицателни, биха могли да послужат за анализи и за това да се планира съответна политика. Пък, и дявол да го вземе, генофондът ни е най-близък, да не кажа, идентичен, колкото на някои да не им се иска да признаят това…
Миналата седмица ми се обади Сашо Ордановски, един от водещите журналисти в Скопие, с молба да участвам от София в ТВ предаване, което той води. Искаше да си поговорим за ситуацията у нас и за мерките, които властите ни предприемат в борбата срещу заразата. Въпросите си ги биваше – Сашо е майстор, начетен е, но ми направи впечатление, че искаше по-скоро да му разкажа за най-елементарните неща, с които българите се сблъскват в тази ситуация, за да запознае своите зрители с тях, защото очевидно не ги знаят. Е, разказах, акцентирах на положението около Банско, което, както е известно, е „омилена дестинация“ на македонците, както те самите казват. Дали Сашо остана доволен, не знам, но ме предупреди, че може пак да се чуем в ефира.
Ако това се случи, на всяка цена ще му кажа, че ако мога да направя някакъв по-общ извод от ситуацията с „короната“ у нас, той е, че на практика се опровергава мантрата от първите години на промените в България и при тях. Нали си спомняте: колкото по-малко държава, толкова по-добре. А сега всички гледаме какво прави или не прави държавата, чиято роля отричахме толкова години. Държа това да му кажа, защото през първите години на откъсването на Република Македония от СФРЮ, той беше сърцето и идеолога на група интелектуалци, групирани около списание „Форум“, чийто главен редактор бе тъкмо Сашо Ордановски. В групата влизаха сегашният професор Любомир Д. Фръчковски, финансистът, вече покойният Яне Мильовски, театралът Гюнер Исмаил и др. Всички те станаха министри в кабинетите на социалдемократа Бранко Цървенковски, но после отпаднаха от властта един по един. Самият Сашо си остана верен на журналистиката, а за мен ще остане паметен и съм му го казвал, със смелостта да прекъсне програмата на Македонската телевизия, където беше директор, и да съобщи, че срещу президента Киро Глигоров е извършен опит за атентат в центъра на Скопие. Групата около „Форум“ бяха приятели с нашия Иван Кръстев, който често им гостуваше, но това беше по времето в края на 90-те и началото на новия век. В самото начало…
Спирам със спомените и с темата за короната. И ако я споменах дотук, то беше за да кажа, че и в Северна Македония тя е обсебила цялото медийно внимание. И вероятно заради това някак си на заден план като обществена реакция остана фактът, че толкова чаканите предсрочни парламентарни избори на 12 април бяха отложени, без властите да могат да кажат дали това решение е легитимно при саморазпусналото се Събрание. Те дори не могат да посочат нова дата за вот както и не могат дори да изградят приемлива хипотеза каква ще бъда съдбата му изобщо. Мисля, че вече писахме за това – президентът Стево Пендаровски събра група експерти по конституционно и изборно право, които под негов патронаж заседаваха, за да намерят правно легитимиране на решението за отлагане на избора. Не знам да са стигнали до някаква формула и вероятно няма и как да стигнат, защото Пендаровски отказа повече да ги събира. Проблемът виси някъде в правния мир, без да се съзира негово решение, което пък е най-лошият вариант в подобни случаи. Изглежда облекчението, в което политическите партии посрещнаха отлагането на изборите, вече се е преточило в някакво примирение със ситуацията, за изход от която ще се мисли, когато нещата със заразата отминат. Пък и в конституционната практика вече има и прецедент, за който никой от сегашните политици не иска да си спомня. Въпросът, който беше зададен на референдума на 8 септември 1991 г. гласеше така: „Сте ли за суверенна и независима Република Македония с право да влиза в съюз с други суверенни държави?“. Референдумът бе успешен, Република Македония пое своя път на новата си държавност като суверенен и независим субект, но втората част на въпроса – за правото на съюз с други суверенни държави, остава да виси в правния мир. Конституционалисти настояваха да се намери решение, но единственото, което предлагаха, бе да се проведе референдум, който да го отмени. Одобрен с масово допитване, с такова трябва и да се отхвърли.
И понеже времето минаваше, и понеже изникнаха други проблеми, пък и понеже остатъчна, „Трета Югославия“ между Сърбия и Черна гора, към която евентуално трябваше да влезе в „съюза“ от референдума и Македония, също се разпадна, та вече никой не се сеща, или по-скоро- не иска да се сеща за цялата тази история. Така – и с изборната дата.
Но виж, ако наистина политиците има за какво да съжаляват, то е че не можаха да отпразнува, както се полага, окончателното приключване на процедурата за членството на Северна Македония в НАТО. Дори генералният секретар на Алианса Столтенберг използва дистанционната форма, за да поздрави Скопие с членството. Но президентът Стево Пендаровски на живо в мрежата подписа окончателния Протокол за съгласието на всички страни членки за приема на Северна Македония в Пакта. Малко преди това документът бе подписан и от министъра на външните работи Никола Димитров. Хайде, тържества няма как да има поради извънредното положение в страната във връзка със заразата, но ако политиците наистина съжаляват за нещо, то най-вероятно е отнетата възможност да трупат активи от членството в НАТО като всеки от тях си приписва заслуги за това. Кой повече, кой – по-малко.
Свързах се с президента Пендаровски, честитих му окончателното приключване на процедурата и му пожелах България и Северна Македония като партньори и съюзници да си пазят заедно гърба едни други и да се борят за мира и стабилността в района и по света. Като ще сме заедно в един съюз на общи цивилизационни ценности, да се държим като джентълмени. Е, не издържах на професионалния си импулс, а пък и защото никога не ми е отказвал, попитах го дали е готов да ми отговори на няколко въпроса, но човекът съвсем културно ми отговори, че сега поради епидемията му е малко трудно, по-нататък. Добре, по-нататък.
