Румънското нахлуване в България през 1913 г.
Радослав СИМЕОНОВ*
Като два съседни народа, населяващи Балканите от векове, българи и румънци са здраво свързани помежду си. Историческите контакти между тях датират още от времето на късното Средновековие, за да се затвърдят и развият още повече през епохата на Възраждането.
Почти идиличното им многовековно съжителство
е нарушавано само на два пъти – веднъж по време на Втората балканска война през 1913 г. и втори път в годините на Първата световна война (1916-1918). Обаче това е достатъчно, за да изкопае дълбока бездна в отношенията между двата народа и да създаде предпоставки за формирането на неприязнено възприятие към другия.
Така Румъния от закрилник на българските хъшове, започва да се персонифицира иронично от българския народ като „домнул Келепиреску”, а румънската пропаганда квалифицира българите с обидни понятия, най-меките от които могат да бъдат „твърдоглави, жестоки и нецивилизовани диваци”.
В своеобразна „ябълка на раздора” между двата народа се превръща добруджанският въпрос. Както е известно, още с клаузите на Санстефанския мирен договор (който ние българите кой знае защо винаги безрезервно определяме като справедлив в етническо отношение) географската област Добруджа, която дотогава е била възприемана като неразделна част от българското етническо пространство, е изкуствено поделена на две части. Русия харизва на Румъния българската Северна Добруджа, за да й запуши устата, тъй като руснаците смятат да си възвърнат обратно отнетата им и дадена на Румъния след края на Кримската война Южна Бесарабия.
Румъния, разбира се,
не е във възторг от предложената й замяна
защото съзнава, че губи една област, населена с румънци, а получава такава, в каквато няма румънско население. От парламента в Букурещ се надигат трезви гласове, които предупреждават, че разделянето на Добруджа ще противопостави двата народа. Но в крайна сметка Румъния е принудена да приеме руския „подарък”, още повече, че той я превръща в черноморска държава чрез пристанището Кюстенджа. Оценявайки стойността на новата си териториална придобивка, румънските управляващи скоро набелязват програма за дебългаризирането на областта и предприемат стъпки за реализацията й.
Реакцията на българската общественост след Освобождението към безочливия руско-румънския пазарлък за наша сметка е почти… никаква. Всички български правителства до 1912 г. третират Северна Добруджа като „курбан за свободата” и си затварят очите пред бруталните антибългарски действия на румънските власти в областта.
Политиците в София, устремили взор само и единствено към Македония, проспиват новата тенденция, която се промъква в двустранните отношения – поява на румънски апетити и към Южна Добруджа. За тях те научават едва след началото на Балканската война през октомври 1912 г. Тогава Румъния информира, че за да спазва „благосклонен неутралитет” към България по време на войната, тя иска да бъде компенсирана с териториални отстъпки по линията Тутракан – Балчик.
Ентусиазирани от успехите на фронта, българските управляващи
неглижират румънските претенции
Но шантажът от страна на Букурещ към България става все по-нагъл и настойчив, привличайки вниманието на Великите сили. За решаването на спора между двете държави те инициират свикването на специална посланическа конференция в Петербург през април 1913 г.
За да потуши създаденото напрежение, конференцията постановява България да отстъпи на Румъния град Силистра с близката му околност в радиус от 5 км. Вестта, че ще станат румънски поданици не предизвиква еуфория сред жителите на града. Те са решени колективно да го напуснат и построят отново. Самата Румъния обаче е крайно неудовлетворена от решенията на конференцията и обявява, че ще мобилизира армията си.
Непреодолимите противоречия между държавите от Балканския съюз, както и техният максимализъм, неизбежно водят до избухването на поредния военен сблъсък на Балканите, известен още и като Междусъюзническа война. Това е моментът, който с нетърпение очакват в Букурещ.
В столицата и в някои големи градове се провеждат инспирирани от властта многолюдни антибългарски митинги. Озверялата тълпа прави дори опити да влезе в българската легация в Букурещ. Пресата непрекъснато подстрекава политическия елит да се възползва от ситуацията и да завладее Южна Добруджа.
На 27 юни 1913 г. министър-председателят Титу Майореску уведомява с нота българското правителство, че на следващия ден румънските войски ще навлязат на българска територия. За пред европейската общественост
акцията се представя като „миротворска”
т.е. Румъния като единствен носител на цивилизационни ценности на Балканите, щяла да се намеси, за да прекрати конфликта между бившите съюзници и да въдвори мир.
На свое спешно заседание българския кабинет начело с д-р Стоян Данев взема решение да не се оказва никаква съпротива на румънските войски, а малобройните ни погранични части да се оттеглят във вътрешността на страната.
Призори на 28 юни 1913 г., 80-хиляден румънски корпус пресича необезпокоявано сухопътната българо-румънска граница. В разстояние на няколко дни във всички населени места в Южна Добруджа е въведен военно-окупационен режим, а над обществените сгради и учреждения вече се вее румънския трибагреник.
Главнокомандващият принц Фердинанд се обръща с Прокламация към българското население, в която заявява, че „румънският войник ще бъде благосклонен и доброжелателен” и че никому не ще бъдат причинени „каквито и да е било неприятности”. Тези думи остават само едно хубаво пожелание на хартия, защото още при стъпването си на българска територия чуждата армия се отдава на безогледен грабеж.
Започва масирано изземване на зърно, фураж, земеделска продукция, впрегатен добитък, каруци, домашни животни и птици. Не е пощаден още суровият хляб във фурните и дори зелените плодове по дърветата.
Под предлог, че търсят скрито оръжие румънските войници
задигат от частни домове пари, злато, покъщнина
и всякакви други ценности. „Не остана неосквернен и неомърсен нито един дом”, пише с болка в началото на юли добричкият гражданин Б. Н. Балкански в дописка до софийски вестник. Обекти на посегателства стават и обществени сгради като училища, читалища, общински управления и кметства, жп гари, казарми, полицейски управления, складове за боеприпаси и оръжие, фабрики. Въпреки декларациите на румънското правителство, че иска да наложи „нова стратегическа граница в Добруджа”, на практика чуждата агресия прехвърля пределите на областта.
На 1 юли румънските войски продължават своето сухопътно настъпление в посока към Варна и Русе. А на следния ден техни подразделения, изграждайки понтонни мостове, форсират р. Дунав на три места: в района на Бекет – Оряхово, при Турну Мъгуреле – Никопол и при Корабия – с. Гиген.
Оттук те се насочват в две направления към българската столица. Едното трасе е Оряхово – Фердинанд (дн. Монтана) – Враца, а другото – Гиген – Плевен – Орхание (дн. Ботевград) – с. Саранци. За всички вече става ясно, че Румъния не цели само нова граница в Южна Добруджа, а нещо много повече – България да бъде поставена на колене и да бъде предотвратено нейното национално обединение.
Междувременно, на 4 юли 1913 г. властта е поета от новото коалиционно правителство на д-р Васил Радославов, което веднага уведомява румънците, че е готово да отстъпи цяла Южна Добруджа. Едва сега румънските подразделения спират своето нашествие в околностите на с. Враждебна, само на 15 км от центъра на София.
Но въпреки това, отделни части се правят на разсеяни и продължават безметежното си придвижване на българска територия. През следващите дни те достигат до Берковица, Ловеч, Пирдоп, Златица, Панагюрище, а някои техни конни разезди дори чак до Пазарджик. Навсякъде
цивилното население изпитва страх и ужас
Нещо повече, при придвижването си през българска територия те съвсем ненужно разрушават мостове и прекъсват жп линии.
Тъй като българската администрация не извършва евакуация на хранителни запаси, румънската армия по време на придвижването си през страната конфискува всякакви ресурси, както частни, така и държавни. Наред с това се извършват множество кражби и грабежи, потрошени са редица сгради, унищожени и изпотъпкани са посеви, градини и ниви.
Не са редки и безпричинните посегателства над личността, чисто криминалните престъпления, масовите побои, изнасилванията и дори убийствата на цивилни жители. Има множество документирани случаи на вандалски действия от страна на чуждите войски.
Във Враца странно защо румънски войници събарят паметника на Христо Ботев. Като капак на всичко преминаващите чужди войски пренасят холерата, която задълго след това се задържа в много райони на Северна България.
Румънското нахлуване окуражава и Турция
да се включи в наказателната операция срещу България. Както е известно, турската армия реокупира Източна Тракия, подлагайки на безпощаден геноцид беззащитното християнско население по пътя си, което напуска родните огнища, за да се спаси от ятагана.
Друга негативна последица от „миротворната” акция на северните съседи е оказаното косвено въздействие върху хода на военните действия по време на Междусъюзническата война. След навлизането на румънските войски на българска територия е осуетено овладяването на гр. Ниш от нашите войски.
За да подсигури тила си от новата заплаха, българското командване е принудено да притегли част от войските към вътрешността на страната за евентуална отбрана на София. Въпреки разпореждането да не се оказва съпротива срещу румънците, едно българско погранично подразделение влиза смело в бой с техни предни части в района на с. Люта (дн. с. Владимирово, общ. Бойчиновци). С това то не само забавя „победоносния” им ход, но предизвиква небивала паника сред „миротворците”.
Въпреки че по време на румънското нахлуване в България, реално военни действия не се водят, това не пречи на румънската пропаганда да раздухва и величае събитията от 1913 г. и да ги представя като „великия поход отвъд Дунава”. С цел утвърждаване на тази митологема, румънската държава учредява специален медал, на който е изписан въпросния текст. Броят на загиналите румънски войници в кампанията от лятото на 1913 г. е около 1500-1600. Оказва се че тези загуби не са в резултат на военни действия, а са жертви основно на холерата.
В крайна сметка, решаващ фактор за погрома над България по време на Междусъюзническата война се явява
непредизвиканата с нищо румънска агресия
Въпреки опитите на румънската пропаганда да я демаскира с високопарни и фалшиви измишльотини, световната преса бързо схваща истинските намерения на Румъния във войната. Особено впечатляващ е коментарът на един английски журналист, който оприличава румънските действия във войната като действия на крадец, който се опитва да ограби дрехите на човек, хвърлил се в реката, за да спасява удавник.
Месец след началото на „великия поход” в Букурещ е свикана международна конференция, решенията на която за пореден път разпокъсват българските земи. Румъния анексира Южна Добруджа, а Гърция и Сърбия си поделят по-голяма част от Македония.
Събитията от лятото на 1913 г. оставят траен отпечатък върху съзнанието на българското общество и до голяма степен служат като мотивиращ фактор за успехите на нашите войски на Добруджанския фронт през есента на 1916 г. Освобождението на Добруджа се възприема от целокупния български народ като справедливо възмездие срещу коварните и вероломни действия на Румъния през злокобната 1913 г.
Дамоклевият меч над двустранните отношения
Земите на север от Дунава стават притегателна точка за много българи по време на османското владичество. След почти всяко антиосманско въстание огромни емигрантски вълни от българско население търсят спасение във Влашко. Много търговци и занаятчии намират именно тук възможности за развитието на своя поминък. Достатъчно е да споменем само имената на братята Евлоги и Христо Георгиеви, които са сред най-успешните български търговци зад граница. Самата Румъния, която до 60-те години на XIX в. е държавен субект под името Влашко или Влахия, се превръща в подходящо и желано убежище за българските революционери, книжовници, просветители и духовници като Софроний Врачански, Петър Берон, Г. С. Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев и стотици други. Тук са поставени основите на няколко крупни национално-освободителни организации, тук хъшовете кроят плановете си за освобождението на Родината, оттук потеглят към своето безсмъртие много български чети и техните войводи.
Руско-турската война от 1877-1878 г. бележи повратна точка в историческото развитие на двата съседни народа. Румъния, пряко участвайки войната със свой 60-хиляден контингент, подпомага решително действията на руските войски в българските земи.
След успешния край на войната, северната ни съседка се сдобива с така желаната от нея независимост, а на политическата карта на Европа се появява и младото българско княжество, обхващащо само земите на днешна Северна България. Но като дамоклев меч над двустранните отношения надвисва изкуствено предизвикания от „освободителката” Добруджански въпрос.
Медал за
„великия
поход”
Румънски възпоменателен медал от кампанията срещу България е емитиран веднага след нейния край. От едната му страна е изобразен румънският крал Карол I Хохенцолерн, който е представен като миротворец на Балканите, а от другата страна е изобразено ангелчето на мира, което съпровожда румънските бойци по време на техния „велик поход” от Карпатите през Дунава до Балкана. Медалът се съхранява във фонда на РИМ-Добрич и е пряко доказателство за манипулативното представяна на кампанията от 1913 г. пред румънското общество. Той е връчван на проявилите се участници във военната разходка до България. Интересно е в какво геройство може да покаже човек по време на такъв поход!?…
* Главен експерт в дирекция
„Социална политика и политика по военно-патриотично
възпитание” на МО