„Времеубежище” на Георги Господинов е предчувствие за днешното извънредно време
Под печат е романът на писателя Георги Господинов „Времеубежище” (издателство „Жанет 45”), въпреки извънредното положение. Недко Солаков е нарисувал корицата. Романът, писан в последните няколко години, улавя цялата тревожност и предчувствие за буря, което витае във въздуха. Роман за това как се живее в остър дефицит на бъдеще, който смесва сатира и носталгия, история и ирония. Как реагираме на усещането, че светът рязко се е сменил и нищо не е като преди? Какво става, когато разберем, че бъдещето ни е отказано? Влизаме ли тогава в убежището на миналото? Можем ли сами да избираме своето минало, лично и това на държавата, в която живеем? Какво става, когато „вирусът на миналото” ни връхлети и как излизаме от това.
Както писателите могат, Георги Господинов сякаш е предусетил онова, което само допреди месеци беше немислимо. Преди време „Физика на тъгата” улови две ключови състояния днес – тъга и емпатия, сега „Времеубежище” ни кани да поговорим за света от вчера и света утре. За дома и клиниката на този свят. Ще срещнем отново познатия ни герой Гаустин, който тук взема нещата в свои ръце. Героят, който прекосява времената като река, се е посветил на една мечта – да лекува чрез минало. Неговата клиника за минало се превръща в убежище за губещите памет. Докъде може да се разрасне тази мечта или обсесия? Колко минало може да понесе човек? В началото залогът е една клиника, в края на романа – един континент.
Ще видим как се живее във възстановка, какво става, ако се вдигне Априлско въстание в Борисовата градина или осъмнем, марширувайки пред мавзолея. Къде в София обучават „статисти за революции”?
Романът ни води из Цюрих, София, Виена, Сараево, Бруклин и други места и времена. А страшното и смешното в тази книга вървят ръка за ръка. Има страници, които разсмиват и стряскат едновременно. „За човек, който обича света от вчера, този роман не беше лесен. Той се разделя с една мечта по миналото или с това, в което то се превръща, казва авторът. – Писах (и трих) за смесването на времена, когато паметта, лична и обща, си събира багажа и си тръгва. За времеубежищата, които строим, когато сегашното не ни е вече дом”.
