„Не само живият и словестният човек се не бунтува без сериозни причини, но и дълготърпеливият вол не направя тая глупост, докато не му е напукана кожата. Колкото за тираните, които се боят от бунтовете като от чумата, тях вие оставете настрана. Те ще да се орахатят и успокоят само тогава, когато народите захванат да пасат трева и онемеят…”
Това пише в своите знаменити „Записки по българските въстания” летописецът на народните борби против робството и тиранията Захарий Стоянов.
След като разказва, как на 20 април 1876 г. апостолите, като получили Кървавото писмо на Каблешков, че в Копривщица „знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани и юнаците се целуват един друг на улиците”, хукнали да вдигат бунта и в Панагюрище, където бил главният щаб на Бенковски, той описва и първия ден на „Българското царство”.
В Панагюрище в паметния 20 април 1876 г. първата пречка бил стопанинът на къщата, където този ден били апостолите – бай Иван Тутев, който „беше от ония хора, които се срещат твърде много из България и които са бунтовници само дотогава, докато не е замирисало на барут Той не искал да пусне апостолите на улицата, защото, като ги видели откъде излизат, „щели да му запалят къщата”. След това – паниката и опустелите улици, от които майките бежешком прибирали децата си, портите се захлопвали, а кепенците на дюкяните се спускали. Георги Икономов дори предположил – да не излезе и тази като „Заарската работа”, имайки предвид неуспялото дори да избухне Старозагорско въстание от есента на миналата година. Но скоро улиците се изпълнили с въстаници и… настанало „Царството Българско”…
„Първият ден на нашето царство беше 21 априлий, пише Захарий Стоянов. Половин час път бяхме изминали от с. Мухово, когато предната стража дотърча бързо назад и ни извести, че напреде ни по пътя се слуша голям шум от хора, от скърцане на кола и лаене на кучета”. Когато се изкачват на една височина, Захарий възкликва: „Нещо невероятно! Равнината напреде ни представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овце, хвърковати гадини, патки и кокошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора… Всичките са Българи бунтовници оставили селата си и тръгнали за Балкана с жените си и с децата си, известиха стражарите, които бяха изпратени при непознатото множество…”
Оказва се, че това са селяните от Лесичево, Калугерово и Церово, които, като научили за пламналото въстание, се хвърлят в неговите все още неразгорели се пожарища с цялата си челяд, стока и имущество – с всичко, което имат и което са събирали дълги години с тежък труд. В този паметен „първи ден на Царството Българско” те са готови да пожертват всичко в името на свободата.
„Всичко беше трагическо, пише Захарий. Нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче и Бенковски. Тоя Бенковски, когото майка му беше родила да бъде бунтовник, за когото нямаше нищо свето от съществуващото досега освен свободата на българския народ…”
Когато Захарий и Крайчо Байрактар, който все пак е поел в ръцете си бунтовното знаме, след като предния ден е плакал от мъка, че то е в ръцете на Райна Княгиня, питат селяните къде са тръгнали, те получават простодушния отговор: „Бягаме от неволия, господине, и от душмани турци, а отиваме на гората да търсим свобода „Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни, пише Захарий. Сега, когато сме видели не само бежанци, но и поражения на цели градове и села, разбира се, че вдигането на няколко села никого не може да покърти, никому няма да се види чудно, но тогава не беше така. Едничкото просто обстоятелство, че хора селяни, мирни земеделци, за нищо непетимни, напущаха своето любимо село и милото си бащино огнище и отиваха в неизвестност, по пустите гори, да се скитат из студените усои под откритото небе, само и само да метнат от гърба си тежкия товар – робството…” Това е
величието на народа според летописеца Джендо. Тези хора от селата не са заклети бунтовници, не са професионални революционери. Те имат хляб, покрив над главата, занаят или земица. Но търсят най-сетне дълго чаканата и недочаканата от предците им свобода.
„Царските хора, ония, които облизват саханите на тираните и които мислят, че шпионите са ангели, а жандарите – светци, които мерят съдбата на народа с аршина на своя кръвожаден господар, ще възразят, че тия селяни са били отклонени от правия път чрез подбуждането на недоброжелатели. Не ги слушайте! Те са лицемери и заклети врагове на всичко, що е самостоятелно и що иска да живее за себе си. В техните уста се търкалят твърде начесто думите: бог, християнство и вяра. Но вие бягайте от тях, защото, който си служи измамно с тези идеали, той е най-големият хаирсъзин…”
Покъртен от готовността на тези мирни довчера селяни да умрат, но да не живеят вече под робство, Захарий пише: „Боже, дай ми сила и недей ме оставя сам! Помогни ми в святото предприятие да избавя тоя народ от железните нокти на тиранина, каза Бенковски и сълзите му рукнаха още по-силно… Въодушевлението беше свето, минутата – тържествена. Бенковски се обърна към събравшите се вече селяни и каза огнена реч. Селяните смъкнаха калпаците и започнаха да се кръстят, като че се служеше свята литургия. Мнозина от тях нападаха по земята като пред Христа…”
Бенковски, запетайките и „Най Фрай Прессе“…
В последните дни от подготовката на Априлското въстание се взема решение за Възвание към българския народ, което според „по-учените и граматици апостоли” е предназначено не толкова за бедните и неграмотните селяни, колкото за европейската и световната общественост.
Какво разказва Захарий Стоянов за този паметен документ: „И в тоя случай Бенковски не остана долу, т.е. искам да кажа, не се стърпя да не наложи своята воля. Понеже всеки от по-грамотните апостоли и комисари бяха написали по един проект за възванието, то Бенковски настояваше, щото да се приеме неговата редакция без никакви изменения и употребление на омразните точки и запетаи. Тая прокламация на Бенковски започваше така: „Братия българе! Христос възкръсна и в нашата земя подир 500 години…” Волов, Соколов и другите възразиха, че образованият свят ще съди за нас само по възванието ни, заради това то трябва да бъде написано твърде внимателно. „Аз нямам нищо общо с коварните дипломации, каза Бенковски. Българин съм, апостол съм на свободата, искам да ме разберат само ония, на които съм дошел да помагам. А какво щели да кажат редакторите на „Най Фрай Прессе”, малко ме е грижа!”
Все пак се стига до единодушие и възванието започва така: „Братия българе! Дойде вече краят на зверските злодеяния, които от пет века насам търпи нашият народ под омразната турска власт. На…. май започва вече денят на българското народно въстание – в България, Тракия и Македония…” Както се вижда, точната дата, определена за избухването на въстанието, е пазена до последния миг в тайна. Но предателството вече е тръгнало, още от Оборище… Затова и финалът на Възванието е необичаен: „От днес, в името на българския народ, ние обявяваме пред целия свят, че желаем или свобода, или смърт на сичкото население. Напред, напред, братия! Бог е с нас!
Забележка: Въстанието ненадейно се дигна…”
