Радослав СИМЕОНОВ
Военномедицинските органи
действат далеч по-успешно по време на Първата световна война,
отколкото през Балканската
Епидемиите и заразните болести винаги са били неотменни на човечеството. Но най-благоприятни за тяхното пандемично и неконтролируемо развихряне сa времената на изтощителни и кръвопролитни военни конфликти. Тогава техни основни приносители са различните войскови формирования независимо от това дали са родни, или чужди. Тези закономерности историческата наука е забелязала още при най-древните общества, възникнали по делтата на р. Нил, в Персия, Древна Гърция и Рим. Така наример по време на Пелопонеските войни през 430 г. пр. Хр., тифът покосява близо 1/4 от войската на атиняните
Да не говорим, че понякога точно такива пандемии са слагали край на цели цивилизации, какъвто е случаят с древните маи.
Близкият до нас ХIX в. също не прави изключение от правилото, даже напротив. Това е векът, който донася на европейския континент едно тежко и опасно инфекциозно заболяване, което ще съпровожда познатите вече болести като чума, коремен тиф, морбили, антракс, дизентерия, туберкулоза, малария и др. През 1817 г. в Европа се появява холерата, която през следващия век и половина време ще се разрази в седем големи епидемиологични вълни. До началото на ХIX в. тя е позната само в Индия, но с глобализирането на световната цивилизация болестта поема своя смъртоносен поход из целия свят. Предпоставките за нейното пандемично разрастване се крият в лошите санитарно-епидемиологични условия, недостига на чиста питейна вода и ниската лична хигиена. Затова холерата се причислява към групата на т. нар. „фронтови болести” точно когато такива обстоятелства са в изобилие. 
В българските земи първите прояви на холерата датират от началото на 30-те години на XIX в., т. е. малко след края на поредната Руско-турска война от 1828–1829 г. Първоначално те са били оприличавани с познатата чумна епидемия. Дълго време холерата остава забулена в дълбока мистерия. Тя засяга всички социални слоеве на обществото, но най-уязвими и податливи към нея се оказват градските общества. Пръв английският лекар Джон Сноу разкрива съществуващата тясна взаимовръзка между разпространението на болестта и състоянието на обществената хигиена. Но до откриването на холерния вибрион от д-р Роберт Кох през 1883 г., както и много години след това, тя ще предизвиква ужас, психоза и големи демографски щети. В българските земи особено податливи на това заболяване се оказват мюсюлманските общности– най-вече поради тяхното капсулиране и начин на живот. Според историческите хроники през 1838 г. в Севлиево само за една година от болестта измират почти всички 8000 мюсюлмани в града. Но така или иначе, през 30-те години се правят първите стъпки за изграждане на държавни структури за противодействие на болестта. В градове като Търново и Пловдив още в далечната 1839 г. се създават обществени медицински служби.
По време на Кримската война (1853–856), както и към средата на 60-те години на XIX в. се наблюдават следващите два големи епидемиологични взрива на холерата по нашите земи. Френски военни части я пренасят през 1853 г. във Варна, която е определена да бъде база за дислоцирането на съюзническите английски, френски и турски войски. Болестта се разпространява най-вече в рамките на града и по пътя на сухопътните френски войски в Добруджа.
Тя не пощадява и мирното българско население
което също дава много жертви. Според историческите проучвания броят на починалите от болестта надхвърля 10 хиляди души, като сред тях преобладават французите.
Към 1865–1866 г. холерата отново напомня за себе си. Тогава обаче предпочитани нейни обекти стават главно пристанищните градове като Русе, Видин, Тулча, Варна, докато проявите й във вътрешността на страната са спорадични. Страхът от болестта сковава обществената инициатива, а занаятите и търговията са в колапс. Изпитвайки панически ужас от заразата, хората не 
смеели да докоснат чужда вещ. Но понеже „алъш-веришът” все пак трябвало някак си да върви, нашенци бързо му намерили „цаката” – за да дезинфекцират парите, те ги накисвали в силен оцетен разтвор. Но цените на лекарствата и лекарските услуги тогава нараснали баснословно. И за да потърсим още асоциации с днешната, обстановката на коронавируса, ще трябва да споменем и за първите предприети карантинни мерки. Управляващите в Османската империя осъзнават, че карантината като форма на превенция е една от най-резултатните мерки за ограничаване на разпространението на болестта. Ако в държави като Русия налагането й предизвиква много силни социални брожения, то в българските земи тя се посреща с разбиране и дори се осъществява доста резултатно. Предприемат се мерки за дезинфекция на улици, домове, обществени сгради; заболелите от холера се изолират извън населените места, а починалите се погребват отделно; забранява се търговията с хранителни продукти на обществени места, а
социалното разграничаване става активна форма на обществено поведение
Шестата холерна епидемия в Европа обхваща периода от първата четвърт на миналия век, но истинска пандемия от холера се разразява по време на Балканската война (1912–1913). След победите при Люлебургаз и Бунархисар българските войски пристъпват към вихрено настъпление в Източна Тракия. При преследване на панически отстъпващия противник те влизат в съприкосновение с новодошлите от Мала Азия попълнения, които вече са приносители на холерата и тифа. За съжаление, нашите санитарни власти, вероятно главозамаяни от шеметните победи на българското оръжие, проспиват опасността, която дебне. При появата на първите случаи на заразени с холера не се предприемат превантивни мерки за тяхното изолиране. В издаваните санитарни предписания все още не се говори за холера, а само за случаи на „коремоболие с диария”, вероятно за да не се предизвиква излишна паника. Допуска се фаталната грешка наши части да се оставят да пренощуват в превзетите от турците села, където хигиенната обстановка е под всякаква критика. Непоправимото се случва в началото на ноември 1912 г., когато нашите войски са на подстъпите към Чаталджанската позиция. Само за 3–4 дни тифът и холерата покосяват над 60 хиляди войници и офицери. Това се оказва и една от предпоставките командването ни да иска сключването на примирие, но при вече далеч по-неизгодни за нас условия.
Санитарното осигуряване на войските се оказва ахилесовата пета на Българската армия по време на Балканската война. През първата половина на ноември
полевите и дивизионните лазарети са претъпкани с болни от холера и тиф
При капацитет средно от 120–150 души на една полева болница се налага да хоспитализира около 400, а в пространството извън нея продължават да лежат още стотици ранени и болни, които гаснат в адски мъки, без да има кой да им окаже помощ. Първоначалните директиви на санитарните органи предвиждат всички болни, които имат отличителен белег висока температура, да бъдат изолирани от останалите. Така на практика заболелите са обричани на сигурна смърт. Стъписани от размаха на болестта, едва сега медицинските власти се опитват да ограничат разпространението на холерата, но мерките им са твърде закъснели. Една от тях е заповедта за задължително преваряване на питейната вода, но това не се прави навсякъде. Продължава да има фрапиращи случаи на неспазване на най-обикновени санитарно-епидемиологични мерки. Така например по каруците, с които се доставя хляб, се пренасят обратно трупове на починали. Липсват всякакви дезинфекционни средства като спирт, йод, дори и най-обикновеният сапун не стига. Въобще не влиза в употреба и специално закупената от Австрия противохолерна ваксина на прочутия виенски доктор Краус. Едва при доставянето й в София властите разбират, че тя все още се води експериментална, не е лицензирана и дава много странични ефекти. Ваксината се оказва и крайно неподходяща за уморените и изтощени български войници и на практика с нищо не допринася за борбата срещу заразата. Холерната епидемия по време на Балканската война коства живота на 19 хиляди души
при 14 хил. загинали в сражения и 15 хил. починали от огнестрелни рани. Жертви са дадени и от страна на медицинския персонал. При положение че в навечерието на войната в България има около 650 лекари, а над 60 души от тях загиват на фронта, това означава, че държавата ще бъде изправена пред все по-сериозен кадрови дефицит от военномедицински специалисти.
Ново огнище на холерната епидемия възниква у нас по време на Междусъюзническата война. Негови приносители се оказват войниците от румънската армия, която безогледно нахлува в българска територия към края на юни 1913 г. Заразата, причинена от чуждата войска, обхваща най-вече цивилното население в Северозападна България.
След края на Балканската война Българският лекарски съюз се превръща в основен инициатор за предприемане на своевременни законови и организационни подобрения в дейността на военномедицинските органи. На базата на опита на германските санитарни служби се предвижда към полевите и дивизионните болници да се разкриват специализирани инфекциозни и хирургически отделения, което би довело до профилиране и подобряване на дейността им. Под натиска на Лекарския съюз в Народното събрание са гласувани два много важни закона – Закон за борба против епидемиите (петнист тиф, холера и чума) и Закон за народните хигиенически съвети, които регламентират конкретни мерки за предпазването на населението и войнишкия състав от заразни болести, както и действия за своевременно евакуиране на болните от фронтовата линия към вътрешността.
На висота се оказва и командването на армията. С оглед на горчивия опит по време на Балканската война у нас се създава специална комисия към Военното министерство, която подготвя проект за структурно преустройство на военномедицинската служба. През 1915 г. се учредява длъжността Главен лекар на войската и Началник на военносанитарната инспекция. Пръв на този пост е назначен полковник Иван Бацаров, който по-късно е повишен в звание генерал-майор. За по-бързата евакуация на ранените и болните се издават нови нормативни документи, които радикално променят организацията на работа на санитарните служби. Според тях като първо звено в медицинските служби се възприемат дивизионните и полковите превързочни пунктове. Там ранените се преглеждат, прави се превръзка на раните им, но операции не се извършват. В този род лечебни заведения от първа линия се задържат само тежко ранените, които не могат да бъдат транспортирани, както и леко ранените, които след оздравяване веднага се връщат на бойното поле. Според новата структура се създава второ звено на т. нар. етапни болници, които са разположени сравнително близо до фронтовата линия. Лечението в тях може да продължи между 10 и 30 дни. Във вътрешността на страната се формират и трета категория тилови болници, където лечението продължава повече от 30 дни. Тези болници разполагат с далеч по-добри терапевтични възможности
и затова голям брой от заболелите и ранените, лекувани там, се връщат обратно в строя. Към тази категория спадат и държавните болници, които във военновременни условия работят като местни военни болници. Формираните местни военни болници са общо 40 на брой, като 16 от тях са разположени в София. С цел по-добра евакуация на болните и ранените се създават дивизионни подкрепителни пунктове, дивизионни санитарни влакове и санитарни паркове. За компенсиране на кадровия дефицит от медицински специалисти през 1914 г. в София се открива Санитарно-подофицерско училище. То захранва със санитарен персонал военните формирования, а милосърдни сестри и самарянки се изпращат в различните видове военни болници от дружеството на Червения кръст.
За разлика от Балканската война санитарно-медицинските инструкции предвиждат спазването на далеч по-добри хигиенни мерки. Към полковите превързочни пунктове се устройват специални дезинфекционни камери за изваряване на дрехите на войниците, което се прави веднъж на всеки 10–15 дни. Там се извършват профилактични дейности срещу заразните болести като прегледи, ваксинации и реваксинации. На полковите лекари се възлагат важни функции за оказване на контрол върху бита, храненето и снабдяването с продукти, санирането и погребването на убитите. На тях се възлага и воденето на т. нар. „Азбучни книги”, в които се вписват имената на загиналите и починалите войници заедно със съответната диагноза.
Изводът, който се налага след този анализ, е, че благодарение на осъществените промени военномедицинските органи действат далеч по-успешно и ефикасно по време на Първата световна война, отколкото през Балканската. В този смисъл най-красноречив би бил езикът на фактите. В процентно съотношение драстично е намален броят на починалите от заразни болести на фона на общата смъртност. Ако по време на Първата световна война нашите загуби общо възлизат на около 101 000 души, то броят на починалите от болести е само 24 000 души. Това е една четвърт от общия брой на загиналите, докато по време на Балканската война от болести намират смъртта си почти половината от жертвите. Освен това продължителността на двете войни е съвсем различна. Що се отнася до броя на заболелите от холера в армията, той възлиза на 845 души. Нищожно е количеството и на покосените от тази болест, които се оказват само 146 души, при положение че санитарно-епидемиологичните условия не са променени съществено. Следователно, ако годините на Първата световна война са време за сериозни изпитания за морално-психологическите качества на българския войник, то при всички случаи трябва да бъде адмирирано и поведението на военносанитарните власти. Те действат изключително адекватно и навременно, недопускайки избухването на мощни епидемии от заразни болести сред войската.
Даже напротив! Военната медицина в България по време на войната прави някои новаторски стъпки, прилагайки за първи път методи и средства за лечение, диагностика и профилактика. Така например тогава е дебютът на кръвните банки, налага се рентгеновото изследване за търсене на осколки в тялото на пациента, въвеждат се някои нови оперативни подходи в ортопедията и хирургията. На Серетския фронт през 1917 г. пък се създава първата фронтова епидемиологична лаборатория
която позволява своевременно определяне на причинителите на съответното заразното заболяване, както и адекватните мерки за неговото лечение.
В последните месеци на войната се появява поредната епидемия в световен мащаб – т. нар. „испански грип”. Нейната кулминация обаче ще бъде в следвоенните месеци и години. Нейни жертви сега ще се окажат онези български войскови части, които по силата на Солунското примирие са предадени в заложничество на Антантата. Останали без никаква медицинска помощ и лечение, стотици и хиляди български военнопленници под сръбски и гръцки плен ще станат жертви на новата пандемия. За съжаление, поради липсата на достатъчно архивен материал техният брой не може да бъде установен със сигурност.
*Главен експерт в дирекция „Социална политика и политика по военно-патриотично възпитание” на МО
