Д-р Любомир КЮЧУКОВ, директор на Института за икономика и международни отношения
Професионалната експертиза и политическата отговорност са двата ключови елемента за управление на кризата, в която живеем днес. Те трябва да генерират доверие сред гражданите в подкрепа на мерките, които се вземат в борбата с пандемията, колкото и тежки да са те. Страни като САЩ и Швеция доказаха, че когато политиците пренебрегнат експертизата или пък изцяло прехвърлят отговорността върху експертите, и в двата случая резултатите могат да са много тежки. Всичко това – съпроводено и с размяна на ролите, като мнозина политици не устояват на изкушението да говорят и като здравни „специалисти”, внасяйки допълнително объркване.
Това поставя на преден план няколко принципни въпроса. Първо, здравето на хората следва да бъде безспорен приоритет. Подходът за създаване на „стаден имунитет”, без да се държи сметка за цената в загубените човешки животи, е циничен. И е игра на счетоводство в сферата на хуманността
Второ, институциите са инструмент, включително здравните. И съхраняването им не е самоцел, а средство в борбата с епидемията. Защото здравните системи са призвани да обслужват хората, а не обратното.
Трето, фокусът трябва да е в подпомагане на гражданите и на първо място – на най-уязвимите. Съдействието на бизнеса и съхраняването на икономиката трябва да е в името на хората, а не обратното, т.е. целта е запазването на работните места и на доходите, а не на печалбата.
Пандемията оголи ключовия проблем: Дали здравето е стока, или е човешко право. Иначе казано: Дали е лукс за богати, или е необходимост, достъпна за всички. Заяви го дори френският президент Еманюел Макрон: Не можем да оставим живота на хората на механизмите на пазара
Досегашният подход очевидно подлежи на преосмисляне и огромната въпросителна е дали това реално ще стане в резултат на коронавируса. Още повече че в пандемията държавното здравеопазване съвършено еднозначно, повсеместно и изцяло пое тежестта и отговорността в борбата със заразата.
В по-широкия контекст този въпрос звучи така: Кое е водещото – публичният или частният интерес? И как следва да се разпредели тежестта от кризата. В редица страни от Западна Европа, включително Германия, вече се обсъжда въвеждането на еднократен данък богатство, за да може обществото солидарно и единно да поеме бремето на възстановяването. В интерес на всичко, включително и на по-богатите. Защото в днешната ситуация става дума за оцеляването – физическо и социално, на голяма част от гражданите. И за стабилността на обществото и сигурността на държавата.
Пандемията извежда на първо място социалната сигурност – с обедняване на широки слоеве, с изостряне на вътрешните противоречия, генериране на екстремни настроения и идеологии, които могат да доведат до цялостна дестабилизация на общества и държави.
Вторият проблем е, че с кризата се изостря и въпросът за политическата стабилност и отстояването на демокрацията. Нараства рискът от укрепване на авторитарни управления, включително в Европа. Ограничаването на отделни права при социалната изолация е неминуемо в борбата с епидемията. Но въпросът е, дали временните ограничения няма да се превърнат в дългосрочна тенденция в част от страните. И не на последно място – ограничаването на свободата на словото (в национален и в международен план) става практика във все повече държави: преследват се хора за „невярна” информация, а всичко, което не обслужва интересите на дадено правителство, минава в графата „хибридна война”.
Съществува риск да се задълбочат и кризисните процеси в международните институции и в международното право. Отходът от мултилатерализма, прехвърлянето на отговорността за несправяне с пандемията от националните правителства към международните организации, към СЗО и ООН може да доведе до свят без общопризнати институционални и правни инструменти за преодоляване на кризи и конфликти. До свят без правила на играта.
Кризата удари институционалната достоверност и на Европейския съюз. За това, че ЕС не постигна единни подход и сътрудничество в борбата с пандемията, обаче отговорността лежи върху националните правителства
които не се договориха, а не върху вечния виновник – брюкселските институции. Не ЕС–Брюксел, а ЕС–столици в рамките на Европейския съвет не можаха да постигнат съгласие за съвместни и синхронни мерки. Получи се странно разделение. Преодоляването на хуманитарните проблеми беше оставено на националните правителства, а дебатът в ЕС се води за финансирането на икономическото възстановяване. По този начин солидарността се прехвърля повече в бъдеще време. Като дори самото понятие солидарност е твърде условно, доколкото се спори дали това да бъде безвъзмездна помощ, или заеми и кредити, които дългосрочно ще отслабят и без това най-ударените от кризата страни. Разбира се, имаше немалко държави, които подпомагаха своите по-пострадали съседи, но това бе солидарност на двустранна основа, а не единодействие в рамките на ЕС.
Коронавирусът направи по-видими разделенията в Съюза. Между Източна и Западна Европа, включително и през призмата на факта, че източните страни са по-малко засегнати от епидемията. Между Южна и Северна Европа – заради финансирането на последиците от кризата: най-пострадалите страни (Испания, Италия, Франция) търсят солидарно излизане от нея, докато страните, нетни донори, като Австрия, Нидерландия, Швеция, Дания, Германия не са склонни да поемат върху себе си основната тежест, включително и да гарантират кредитите на Южна Европа.
Самата логика на пандемията задълбочава още едно противостояние – между националното и глобалното. Тя действа едновременно и в двете посоки: Бидейки глобална по своя характер, ограничаването й предполага национално затваряне и изолиране. Това поставя с още по-голяма острота въпроса за пътя, по който ще поеме ЕС – към задълбочаване на политическата интеграция или към ограничаването й в полето основно на икономиката и връщане назад към един хлабав общ пазар. А това ще има пряко отношение върху процеса на преосмисляне на европейската сигурност
който тече в момента.
Пандемията освен всичко друго ще предизвика и разместване на геополитическите пластове и в икономически, и в политически, и във финансов план, а като следствие – и в сферата на сигурността. Тези, които най-умело управляват кризата, като успеят да я ограничат като удар върху населението и същевременно съхранят икономическия си потенциал, като не просто го възстановят, а и преструктурират икономиката си, ще са в най-облагодетелствано положение.
Ако говорим за отношенията на двете глобални сили – Вашингтон и Пекин, Китай с най-строги, централизирани мерки успя първи да излезе от кризата и съхрани и икономическия си потенциал. Това вероятно ще му даде известни предимства по отношение на САЩ, които изостават и във времето, и в справянето с коронавируса. Икономическият спад и рецесията в икономиката, пренасочването на много страни, особено в Европа, и САЩ, към по-малка зависимост от външните фактори,
към разчитане на собствените сили, към частична реиндустриализация
ще бъде проблем за китайската икономика, основно производствена и експортно ориентирана.
Пандемията очертава праг, етап в глобалното развитие на света. Заговори се за деглобализация, но тя е обективен процес и не може просто да бъде отменена с нечие решение. Става дума обаче за преосмисляне на правилата й. И за мястото на отделните страни в глобалните процеси.
„Добре дошли в постамериканския свят”, възкликна наскоро бившият шведски премиер Карл Билд. На практика това означава поне две неща: отсъствие на глобален хегемон и може би по-малко намеса във вътрешните работи на независими държави. Което пък вероятно ще доведе до борба за лидерство в един многополюсен свят – но едва ли до намаляване на международните конфликти.
