Запомнете: държавата не раздава пари,
тя само ги преразпределя
През 18 век британският икономист Адам Смит пише за „невидимата ръка на пазара“, която насочва поведението на икономическите субекти в зависимост от търсенето и предлагането и в крайна сметка, стремейки се да увеличи своето собствено богатство, всеки човек допринася и за увеличаване на общественото благо. Този механизъм работи, ако няма външно вмешателство в пазарната игра. Най-често това външно вмешателство, което връзва невидимата ръка на пазара, идва от държавата. През тази година обаче бяхме поразени от новия коронавирус, който обърка всички икономически сметки и модели и доведе до държавна намеса в бизнеса.
Икономическа криза, предизвикана от COVID-19
няма почти нищо общо с предходните кризи освен очевидния спад на Брутния вътрешен продукт (БВП). Поради това мерките, които евентуално биха я облекчили, не могат да бъдат същите както по време на Великата депресия от 1929-33 г. или пък при по-скорошната криза от 2008-2009 г.
Медицинските мерки за справяне със заразата пратиха в изкуствена кома цели отрасли от икономиката. И причината не е намалялото търсене за съответните стоки и услуги, а отрязаното като с нож предлагане. За да се прекъсне веригата на вирусното разпространение, властите в България, а и в повечето европейски държави, забраниха икономическите дейности, водещи до струпване на повече хора и контакт между тях. Така изведнъж затвориха всички хотели, ресторанти, фитнес зали, молове. Хората престанаха да пътуват и това удари транспортния сектор и свързаното с него производство на горива.
Във времето на самозатварянето вкъщи малцина си купуват нови дрехи, битова техника или автомобили. Статистиката показва, че през март продажбите на облекло в ЕС са спаднали с 42%, а в България – с 63%, на електроника и битова техника – 14% в ЕС и 40% у нас, на горива – съответно 20 и 37 процента. На фона на тези спадове, дълбоката промяна в потребителското поведение е маркирана от нарастването на покупките на лекарства и храни. Освен със затварянето на много магазини, намалялото потребление на основни стоки е свързано и със състоянието на финансова тревожност, което извънредната ситуация насади у мнозина българи. Ясно е, че ако си загубил работата или част от дохода си, трябва да минеш на режим „пестене“.
Редица заводи и почти всички хора на държавна заплата продължиха дейността си. На някои като лекарите и полицаите дори им се отвори повече работа от обичайното. Но тежко поразен бе секторът на услугите, който дава доста повече от половината от българския БВП. Например делът на туризма, който бе замразен напълно, е цели 12% от нашата икономика и дава работа на 11% от заетите. Това доведе до появата на стотици хиляди работници и служители, които поне за момента не могат да упражняват професиите си и да работят това, за което са назначени. Част от тях вече поеха към бюрата по труда. Между 16 март, първия работен ден от извънредното положение, и 3 май в България има 114 хиляди новорегистрирани безработни. От тази бройка трябва да извадим 20 хиляди души, които в същия период са започнали работа. Увеличение от стотина хиляди не е много, защото преди кризата с коронавируса безработицата в страната бе много ниска. Но тези числа не дават реалната картина. А тя е по-негативна, защото хората останали без работа, са много повече, голяма част от тях просто все още не са уволнени – пуснати са в отпуск, платен или неплатен.
Кризата в икономиката провокира очаквания за държавна намеса. Проблемът е, че
традиционните рецепти
за борене на криза
сега не работят
Няма как да се стимулира нито вътрешното потребление, нито износа на стоки и услуги, произвеждани от отрасли, чиято работа е забранена. Така че редица държави в Европа, включително и България, се ориентираха към две мерки – финансови инжекции за замразените бизнеси, които да ги държат живи, докато са в кома, и пряко подпомагане на хората, чиито труд в момента не е нужен никому.
Така идваме до голямата тема за развързването на държавната кесия във времена на криза. На пръв поглед е добре да се помогне на колкото се може повече хора и фирми – в социалните мрежи е пълно с назидателни публикации за това какви големи пари и финансови облекчения дават другите страни от ЕС на своите граждани. Тук обаче има една фундаментална истина, която винаги трябва да се помни – единствените пари, които държавата може да раздава, са тези на данъкоплатците. Така че всяко подпомагане на определена социална група, фирма или физическо лице означава бъркане в джоба на всички граждани, за да бъдат облагодетелствани само някои от тях. Държавата има само два начина, за да увеличи своите приходи и респективно своите харчове – повишаване на данъчното бреме или вземане на заеми, които пак ще бъдат връщани от данъкоплатците. И въобще не си мислете, че по-бедните прослойки като пенсионери и безработни не плащат данъци. Напротив – в България държавата събира най-много пари от непреките данъци, които се вземат от всички. Данъкът добавена стойност и акцизите върху горивата, алкохола и цигарите се начисляват върху абсолютно всяка стока и услуга, която купувате, и сумарно вкарват в хазната поне три пъти повече пари, отколкото данък общ доход и данък печалба на фирмите, които в България са с ниска ставка от 10%.
Така че борбата с икономическите последици от коронавируса
поражда и морален
казус
свързан с преосмислянето на социалните баланси и с преразпределителната роля на държавата. Главният риск е, че в хода на това преосмисляне обикновено по-голямо парче от баницата получават не тези, които са най-нуждаещи се, а най-гласовитите и добре организирани групи. Там където, по една или друга причина, невидимата ръка на пазара е вързана, се отваря поле за субективизъм и още по-голямо изкривяване на икономическата логика.
По примера на повечето държави от нашия Европейски съюз, България възприе няколко мерки, насочени към съхраняване на бизнеси и индивидуално подпомагане на хора, изпаднали в затруднения. Към първата група се отнася т.нар. мярка 60/40, която предвижда държавата да плаща 60% от заплатата на работници във фирми, пострадали от кризата. Останалите 40% обаче трябва да се поемат от работодателя. Това обяснява, защо фирмите, изявили желание да ползват този вид подкрепа, не са много – ако дейността на един хотел, ресторант или киносалон е спряла напълно и приходите са паднали до нула, то ясно е, че собственикът няма откъде да намери пари дори за част от заплатите. Друга мярка е отпускането на неголеми безлихвени кредити на хора, изпаднали в затруднение или на малки фирми.
Всички тези мерки обаче имат краткосрочен хоризонт с цел
да хвърлят мост
през кризата
и след края й подпомогнатите фирми и хора да могат безболезнено да се върнат към предишната икономическа нормалност. Развитието на епидемиологичната ситуация обаче по-скоро вещае средносрочна криза. В такъв случай ще има неизбежно преструктуриране на икономиката. Някои отрасли ще свият своя относителен дял и голяма част от хората, заети в тях, трябва да си търсят друга работа. Дори и при частичните ограничения, които изглежда ще важат за летния сезон, фалитът на хотели, ресторанти и авиокомпании е неизбежен. От макроикономическа гледна точка това не е голяма драма – когато имаме ваксина от коронавируса или пък той си отишъл по някаква своя си вътрешна логика, фалиралите обекти ще заработят отново, но вероятно с друг собственик. А държавата ще трябва да се погрижи за хората, загубили препитанието си.
И накрая – за европейския контекст на сегашната икономическа криза в България. Както е известно, ЕС е преди всичко икономическо обединение и затова Брюксел търси финансов отговор на извънредната ситуация. При всички случаи това означава, че Евросъюзът ще похарчи доста средства, с които не разполага в момента, т.е. – пари на кредит. Това пък ще се отрази върху финансовата рамка за следващия бюджетен период (2021-2027 г.) и може да се окаже, че ще има по-малко средства за пренасочване към по-бедните източноевропейски държави, сред които е и България.
