Винаги съм се сещал за тези думи, когато стане въпрос за весели случки или шеги в армейския живот. Запомнил съм ги от моя взводен командир от Военното училище във Велико Търново капитан Добри Стойков Добрев. По различни причини, най-често след някое нарушение на курсантите, той важно се произнасяше: „Службата може да върви и с майтапи, но майтап със службата – не”. След което обявяваше наказанието. Веднъж, не помня по какъв повод, ме упрекна болезнено и незаслужено според мен: „Твоят принцип е безпринципността!” И потисна самочувствието ми поне за два часа. После се успокоих, като разбрах, че и на други курсанти от взвода е казвал тези думи. И те не са ги приели сериозно, защото не може човек да няма поне един принцип.
По време на службата ми в армията винаги съм си спомнял за онези мъдри мисли на капитан Добрев. Прав е бил човекът – не за безпринципността, а за майтапите. Когато остроумията са в по-сурова среда, ефектът им е по-силен и се запомнят. Ненапразно казват, че добрата шега и на гробищата върви. Точно десет години служих в радиотехническия батальон в Пловдив. Поделението отдавна бе закрито в резултат на реформата. А сградите изгоряха, тъй като бяха превърнати в складове и вероятно някой така си е оправдал липсите. Но тогава задачите на батальона бяха повече от значителни – да открива въздушни цели на противника, устойчиво да ги съпровожда и да оповестява за тях. Чувствахме, че вършим нещо важно и много специално, което другите не разбират… Когато сега се съберем, вече всички от запаса, говорим не за задачите ни по време на занятията, ученията и лагерите, а предимно за веселите случаи. Защото те са истински, а и няма как да се измислят.
В армията важно е единоначалието. Затова първо ще спомена подполковник Петър Манолов. Той бе първият командир на новосъздадения радиотехнически батальон, чиито важни задачи вече посочих. Веднъж, на поредното учение на полето, трябваше да замине един от двамата сержанти – Величко Рангелов или Васил Зидаров. Бяха приятели, запалени риболовци и винаги изобретателни в различните ситуации. Защитаваха се един друг, но пък в случая нямаше как да предложат трети сержант, тъй като само те бяха компетентни в своята специалност на диктори в разузнавателния информационен център.
Офицери от щаба бяхме на съвещание при подполковник Манолов, когато се почука на вратата и влезе сержант Зидаров. В свободното си време помагаше в свиневъдството на бащата на жена си в с. Прослав, сега квартал на Пловдив. „Гледам свине майки, след няколко дни ще имат малки и няма кой да се грижи за тях.” Друго не можа да измисли. И излезе от стаята на командира, твърдо убеден, че аргументът му е железен. На вратата почти се сблъска с влизащия сержант Рангелов и му се усмихна, сякаш му казваше: „Готви се за учение!” Величко обаче го изгледа с леко пренебрежение. Явно беше добре подготвен. И театрално разтреперан промълви с лека въздишка: „Жена ми е в родилния дом за задържане и всяка вечер й нося храна, тъй като тя не понася тази, която й дават”. Командирът не се колеба дълго и отсече: „Зидаров ще отиде на учение. Все пак грижите за жената са по-важни.”
Подполковник Манолов обичаше да се шегува. На едно тържество по повод пенсионирането на старшина Манол Кучков настроението беше малко тягостно, поне в началото, тъй като от батальона си отиваше един опитен свързочник. Командирът взе думата, тя и без това му се полагаше, и заяви сериозно: „Не можах да убедя Кучков да не подава рапорт за пенсиониране. Защото е добър специалист. За да го задържа, даже през последната година го бях освободил от дежурства…” Съпругата на старшината подскочи на стола и изгледа учудено и доста враждебно съпруга си, а той не можеше и дума да промълви, беше давал десетки дежурства през годината. Но в този момент всички избухнаха в смях, а жената на Кучков си отдъхна облекчено.
Да, подполковник Манолов обичаше майтапите. Но веднъж и редник се пошегува с него. Не нарочно, но така излезе. Става въпрос за „флейтата” на войника Георги Горанов. Командирът беше обявил пред строя, че предстои преглед на художествената самодейност и който от войниците има музикален инструмент, може да бъде пуснат в домашен отпуск, за да го донесе. За врачанското село Голямо Бабино замина редник Георги Горанов. След два дни се завърна и донесе един дудук, дървена свирка, която тогава се продаваше за не повече от лев по пазарите. Това флейта ли е, попита командирът изкарания пред строя редник и получи утвърдителен отговор от войника, той така наричал дудука.
Я посвири тогава, продължи подполковник Манолов. Не мога да свиря, вие казахте, който има музикален инструмент, а не – който може да свири, отвърна Горанов, за което си беше съвсем прав. Все пак отнесе наказание, но мисля, че не влезе в ареста, тъй като беше шофьор и предстоеше учение. А „флейтата” дълго стоеше като реликва в стаята на командира. Подполковник Манолов беше запален по картите. И разбира се, искаше винаги да побеждава, особено като домакинстваше в своята палатка. С него се играеше истински командирски бридж.
На първия ни полеви летен лагер четворката се оформяше привечер, след „бойната работа” през деня. Партньор на командира беше началникът на щаба майор Цветан Найденов. Когато не му вървяха карти, все упрекваше майора, че не ги е разбъркал добре, без да се съобразява, че решаващо е т.нар. цепене на тестето, защото само една карта правеше обратно разпределението в карето. Моят партньор старшина-школник Боризанов, по-късно известен лекар, понякога бе принуждаван да играе прав, защото уж поглеждал скрито картите на началниците. След едно раздаване, явно доволен, без да похвали началника на щаба за разбъркването, подполковникът уверено вдигна, без никакви други анонси, направо на три без коз. Никой не посмя да се обади повече. И точно в този момент силна димна задушлива завеса нахлу в палатката. Не се виждаше вече нищо. Оказа се, че сержант Величко Рангелов по своя инициатива бе пуснал няколко димки, за да прогони комарите. Подполковник Манолов се ядоса, но примерен от ситуацията, процеди: „На беден човек, като му се разгони кравата, на селския бик к… не му стане.”
След време командир стана подполковник Цветан Найденов. С него бяхме партньори срещу старши лейтенант Величко Славчев и лейтенант Димитър Даскалов. Една вечер гостувахме в апартамента на Славчев, решихме да играем до 24,00 ч. Минути преди определения за край на играта час водехме със съвсем малко точки. Картите бавно, много бавно раздаваше подполковник Найденов, като след всяка карта поглеждаше часовника си. Малко преди да свърши тестето, той показа часовника си и категорично се произнесе: „Край, спираме, стана точно 24,00 часа.” На всяко учение се сменяха позивните на офицерите на по-високите длъжности. На едно от тях вторият поред командир на батальона ни подполковник Цветан Найденов трябваше непрекъснато да се представя по телефона с думите „Слуша „Павурче 1”. Тази позивна се получи съвсем случайно от строго секретните тетрадки. Просто трябваше да се засекат датата и номерът на поделението по вертикала и хоризонтала. Като помощник-началник на щаба по свръзките това беше мое задължение. И командирът стана „Павурче 1”, началникът на щаба „Павурче 2” и така надолу по йерархията на щатно-длъжностното разписание.
В разузнавателния информационен център подполковник Найденов често вдигаше телефона с думите „Слуша „Павурче 1”. Ние, останалите офицери, едва прикривахме усмивките си, защото се знаеше, че командирът не беше от най-строгите въздържатели. При едно от обажданията вдигнах телефона, който беше до мен: „Не съм „Павурче 1”, аз съм „Павурче 5”. Някой тихо се засмя. И това преля чашата. Подполковник Найденов хвърли ядосано слушалката и каза, че излиза. И да го замести началникът на щаба. Беше ми ясно, че по-късно командирът лично ще провери как се изваждат позивните от тези строго секретни тетрадки.
