Осъденият беглец и политически изгнаник в Будапеща Никола Груевски не заслужава усилията да бъде научаван на истинската история
Ще бъда напълно искрен: чудя се на министър Красимир Каракачанов защо се захвана да дава акъл на някогашния премиер на Република Северна Македония и почетен лидер на опозиционната ВМРО–ДПМНЕ Никола Груевски. И да го учи на истинската история на страната му. И тъкмо поради факта, че министър Каракачанов познава историята отлично, ми се струва само губене на енергия и време „да преподава” реалните исторически факти на човек, който си няма хабер от това. И никога не е имал.
Познавам Груевски, той е толкова далеч от историческото познание, колкото моята скромност от ядрената физика. А това, че пише текстове, в които се опитва да говори като истински „патриот” от Република Северна Македония, представяйки в съкратен вид цялата скопска доктрина, пълна с митология и фалшификации, не е негова заслуга. От момента, в който прочетох полемиката между Груевски и Каракачанов, се опитвам да разбера кой от близките на ВМРО–ДПМНЕ историци готви текстовете, които някогашният премиер в Скопие приписва на себе си. Ако, разбира се, може да се нарече „полемика” размяната на мнения, в която единият слага на масата доказани исторически факти, а другият им дава „модерно” и дистанцирано във времето тълкуване, което няма нищо общо с въпросните факти. Нещо като работата на Съвместната историческа комисия за история и образование, в която българските учени се опитват да ангажират вниманието с известните на историческата наука доказателства за общата ни история, докато ответната страна ги тълкува, както им повелява поставената политическа задача:
да тупкат топката
и да бавят играта
Никола Груевски и история, стига бе! Когато на конгреса на ВМРО–ДПМНЕ в Охрид през 2003 г. след срамни апаратни игри партията бе поднесена на тепсия на Груевски, не без активната роля на Любчо Георгиевски, новият й лидер си нямаше хабер от историята на славната организация. Особено за онова ВМРО, историческото, пред делата и героите на което и днес се прекланяме с почит. Нали си спомняте, през септември 2002 г., на редовните парламентарни избори ВМРО–ДПМНЕ и Любчо Георгиевски претърпяха унизително поражение от СДСМ с лидер Бранко Цървенковски. Нямаше как резултатът да бъде друг, въпреки че Любчо тогава направи уникална кампания из републиката надлъж и нашир в опит да спаси неспасяемото. В последните дни на обиколката, когато дойде в Скопие за последния си предизборен митинг, бе крайно уморен, дори без глас. Загуби, защото колкото и активна да бе кампанията му, тя не можа да преодолее товара от 4-те г. управление. По-скоро на 2 от тях – 1999 с бежанската криза от Косово и 2001 с гражданския въоръжен конфликт между албанската Армия за национално освобождение на Али Ахмети и властите в Скопие, завършил с подписването на Охридския мирен договор на 13 август същата година. Като достоен човек Георгиевски подаде оставка като лидер на ВМРО–ДПМНЕ, без да е сигурен, че е решил голямата политическа
задача на всеки отиващ си лидер – да подготви заместник
И досега си мисля, че изборът на Груевски като наследник начело на ВМРО–ДПМНЕ беше решение ад хок, в крачка, само и само да се спре другият основен кандидат, популярният в партията Мариян Гьорчев. Който си стяга куфарите да се връща в Скопие след повече от 5 г. като посланик на страната си в София. Пък и Груевски тогава беше някак друг – най-младият министър в кабинета на Георгиевски: на търговията, после на финансите. Технократски човек от банковите среди, който впечатли с кампанията си „Купувайте македонско”. А като финансов министър въведе ДДС и започна болезнената денационализация, както в Скопие нарекоха нашата реституция. И когато Георгиевски го предложи за свой заместник в партията, бе ясно, че Груевски нито разбира от партиен живот, нито знае историята на организацията, която пое да ръководи, нито е изкушен от историята като наука, която дава примери на поведение за един политик и държавник. Табула раза, пълна нула, чист и празен откъм историята ум, това беше Груевски, когато застана начело на ВМРО–ДПМНЕ на конгреса в Охрид през 2003 г. Станах свидетел на апаратните трикове, с които Груевски трябваше да победи Гьорчев: очевидни и достатъчно притеснителни.
Е, когато лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов през 2009 г. стана премиер на България, и той не впечатляваше да е „на ти” с историята. Груевски вече бе, след като през 2006 г. победи убедително тогавашният първи човек на социалдемократите Владо Бучковски, голям приятел на България днес. Написах текст, в който търсех допирните точки между Груевски и Борисов, които да им дадат шанса да работят заедно в името на добрите отношения между Скопие и София. Една от тези общи точки, макар и парадоксално, бе тъкмо фактът, че и двамата не са изкушени от историческата наука и че като прагматици ще им бъде по-лесно да оставят спорните въпроси от миналото настрани и да гледат общите неща, които ни свързват – инфраструктура, търговия, бизнес, културен обмен. Но отношенията им се развиха, както е известно, по друг начин, който в крайна сметка доведе до това, Борисов гневен да произнася фразата, че не иска с Груевски дори кафе да пие. А пред общи приятели Груевски да казва, че не разбира какво България иска от него.
Колкото повече властта на Груевски укрепваше, толкова ставаше очевиден рискът, че както си е бос в историята, може да се появи фактор или персона, която да го омае с някоя съвременна „Хиляда и една нощ”… И се появи тогавашният директор на Музея в Охрид Паско Кузман, който започва да убеждава Груевски, че днешна съвременна Република Македония е пряка наследница на Александър Велики, а днешните македонци са правоприемници на големия завоевател. Паско е археолог, приятели са го чували да казва, че
където да копне,
все българско излиза
Но за да укрепи близостта си с Груевски, започна от време на време да намира в разкопките в републиката „доказателства” на своята теза. Груевски го изтегли в Скопие да бъде по-близо до него и го назначи директор на Института, който се грижи за историческото и културното наследство. Блясъкът на величието на империята на Александър Велики завладя ума не само на Груевски, но и на доста хора в страната, които така преболедуваха комплекса си за малоценност. Намериха дори и някакви наследници на Александър в Хималаите, останали там от войните за завладяването на Индия, докараха принца им в Скопие, дадоха му земя да гледа крави… Роди се и проектът „Скопие 2014”, в който Груевски с практичния си ум на финансист видя повече възможност за отклонение на бюджетни средства към джоба си, отколкото осъвременяване на мита за някогашното величие на днешните македонци. И толкова запленен от проекта, дори пренебрегна политическите рискове за държавата, които той криеше в себе си заради острата реакция на Гърция с нейната болезненост на тема монопол над античността…
Скопие се превърна в един гранитен и мраморен паноптикум с паметници през 10-ина метра едни от друг. Като най-големият и най-важният за цялата философия на проекта бе този на централния площад на Скопие и на държавата – „Воинът на кон”, както бе наречен 36-метровият монумент на Александър Велики, яхнал своя верен Буцефал… И така, докато хванаха Паско Кузман да злоупотребява с бюджетни средства при разкопките и да продава артефакти на този или онзи. Сега, казват, бил скромен пенсионер в Охрид и живеел със спомена за дните, когато омайваше непосветения Груевски в
тайните от будоара ,
на великия завоевател
После всичко е ясно: Груевски вече не е премиер, обвинен в злоупотреби по няколко дела, по най-кокошкарското, разбира се, с присъда от 2 г. затвор. И докато го чакаха да се появи с одеялото в следствения арест в Шуто Оризари, той изчезна. Обади се след дни от Будапеща, където бил прехвърлен в багажника на лека кола с помощта на унгарски дипломати и агенти на тайните служби на Виктор Орбан…
И сега, представете си, този човек ще ни дава уроци по история. Я, стига!
