Това пише в статията си „Формиране, състав, организация, въоръжение и подготовка на Българското опълчение” полковник Георги Язаров. (Сборник „100 години от Освобождението, Военно издателство, 1979 г.)
Краят на 1876 г. все още е времето на Цариградската конференция, предизвикана от световното обществено мнение след зловещия кървав погром на Априлското въстание от пролеттта на същата година. Посланик на Русия по това време там е генерал граф Николай Павлович Игнатиев. Опитен военен и дипломат, той вижда, че конференцията е поредния „събор”, на който могат и да се вземат някакви палиативни решения по българския въпрос, които османското правителство едва ли ще спазва след това. Убеден, че единствената възможност за свободи и права на българите е освободителна война на Русия срещу Османската империя, генералът води тънка дипломатическа игра, за да може през това време Русия да мобилизира и да се подготви за войната.
Че в Петербург са били решени да воюват се вижда от самата докладна записка на генерал Фадеев за включване на български бойни части в състава на руската армия. Генералът е влязъл във връзка с Българското централно благотворително общество в Букурещ и е получил уверенията му, че в Румъния, Сърбия и Русия има над 20 000 българи, които са готови да тръгнат веднага на бой за свободата.
Пъ първоначалния щат се предвижда Опълчението да се състои от 136 офицери от руската армия, 144 унтерофицери и 7008 войници, които ще са главно българи. Тежката дума е на самия император Александър II. Решението за създаването на Българското опълчение се взема на 20 октомври 1876 г. в императорската резиденция Ливадия в Крим, където при владетеля са извикани военният министър Д. Милютин и великият княз Николай Николаевич, който ще стане оперативен главнокомандващ на войските в близката война. На 5 април 1877 г. са утвърдени от императора „Правила за създаването на Българското опълчение”. Първоначалната задача, разписана в тях, е по-скоро охранителна. Опълченците трябва „да съдействат на Дунавската армия за запазване на спокойствието и реда в заддунавската страна”. Затова те са наречени и „Почетен пеши конвой на главнокомандващия”. На 31 март 1877 г. са формирани три дружини с командири майор К.М. Куртянов, майор П.Т. Редкин и подполковник П. Калитин.
Много скоро, когато вижда бойната подготовка и готовността за саможертва на явилите се в казармите на 55-и пехотен Подолски полк български доброволци, главното командване променя техните задачи. Така те стигат до останалите завинаги в историята подвизи край Стара Загора, на Шипка и край Шейново.
Формирането на Българското опълчение е обявено официално на 29 април 1877 г. със заповед № 40 на Главнокомандващия. Броят на дружините се увеличава на шест, обединени в три бригади. В това ново формирование руското командване включва и много българи – офицери или юнкери в Руската армия, които след войната ще станат първостроители на родната войска. От заповедта се вижда, че към 20 юни 1877 г. числеността на Българското опълчение достига 7 526 души, от които 1 генерал – командващият Николай Столетов, 81 офицери и 7 444 опълченци. В хода на войната се формират още шест дружини, за да достигне числеността на Опълчението до 12 822 души. Защо руското Главно командване променя плановете за Българското опълчение и при преминаването на Дунава то вече е включено в Предния отряд на генерал Гурко.
Тази чест те заслужават с това, което показват по време на предварителната подготовка. За два месеца е премината единичната подготовка и са проведени тактически занятия с взвод, рота и дружина. Особено внимание се обръща на стрелковата подготовка и щиковия удар. На стрелбите от разстояние от 100 до 600 метра опълченците показват отлични резултати. Със заповед на генерал Столетов от 25 май 1877 г. от най-добрите стрелци в ротите и дружините се формират стрелкови команди. Обучението се води без почивка. Удивени от старанието и умението на българите, руските офицери казват: „Трябва да се учудва човек на тези „булгарци”. Дошлите вчера и онзи ден не могат да се отличат от дошлите преди неделя.” Руските офицери не знаят, че голяма част от доброволците са преминали през различни чети, има участници още в Първата легия на Раковски и във Втората легия в Белград, а и почти всички са воювали само преди година в Сърбия.
На 18 май 1877 г. се изпълнява повелята на генерал Фадеев българите да имат свое нардно знаме. В лагера край Плоещ при тържествена обстановка кметът на Самара Е.Т.Кожевников и съветникът П.В. Алабин връчват на опълченците знаме, което гражданите на Самара са извезали още през 1876 г. за участниците в Априлското въстание. Алабин заявява: „От далеч, през цялата руска земя, то е донесено на вас като живо доказателство за това, че ви се дава не от някакво ъгълче на Русия, а от целия руски народ.” Когато към знамето приближава старият войвода Цеко Петков, за да прикове последния гвоздей на дръжката, той изрича пророческите думи: „Нека това знаме премине от край до край нещастната българска земя, да утеши скръбните наши майки, жени и деца, да избяга от неговия страх всичко нечестиво, поганско зло, пред него и след него да настане мир и благоденствие. Това знаме да се почита и пази от всеки българин като светиня, докато по света съществуват българи!”
Триумф на руското стратегическо изкуство
Когато поема ангажимента да съдейства за формирането на Българското опълчение, Българското централно благотворително общество в Букурещ се обръща към Славянския комитет за въоръжението на българските части. Дали поради непознаване на модерното за времето оръжие или по-скоро за да се спестят няколко хиляди жълтици, първоначалното въоръжение на опълченците е твърде остаряло. Купуват се френски пушки „Шаспо”, образец 1866 г., калибър 10,67 мм с дълъг нож (тесак). Те обаче са втора или трета ръка, защото не са от оръжейниците, а от Германия. Оказват се остарели и почти негодни. Гилзата на патрона е хартиена с метално дъно, поради което при влага и дъжд патроните овлажняват. Ударниците на пушките често се чупят. Далекобойността е едва 500-600 м, а точността е съмнителна. Генерал Столетов вижда, че с такова оръжие опълченците, които са му поверени, ще се превърнат в пушечно месо и настоява за превъоръжаване.
То се извършва „в движение”, вече в хода на бойните действия, но чак през септември 1877 г. Така че при Стара Загора и на Шипка родните герои отблъскват атаките на „Сюлейман безумни” със старо оръжие и недостатъчно боеприпаси, за да се стигне до „камъни и дървье” и „грабвайте телата”. Новото въоръжение на опълченците е пушка „Крънка”, обр. 1869 г. калибър 15, 24 мм, далекобойност 1200 крачки, скорострелност 8-9 изстрела в минута. И това не е най-съвременното оръжие, но то е значително по-добро от овехтялото „Шаспо”. С „крънките” българските герои се сражават до края на войната и с тях посрещат свободата.
