Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Илия ПЕТРОВ

Congress-of-Vienna-watercolour-etching-collection-FriedrichБезсмислени изглеждат последните провокации от Запад и от Изток срещу България и произхода на българския език. Особено в един опасен свят, в който първото значително събитие на XXI в. повтаря катастрофалното начало на миналия век. Въпреки че тези провокации са константни за нашия регион, отново си зададох въпроса, защо на Балканите вечно сме в конфликт? Съществува ли Homo balkanicus, или е изобретен? И по-различен ли е той от западноевропееца? 
Тези теми намирисват на нафталин. Застарели са на фона на последствията от „монархическия” вирус, но според мен разпарчетосаната Европа се връща към миналото си, което прави сравнението й с Балканите твърде „забавно”. Защото даже да прекалим, може да си зададем и въпроса, има ли Homo europeus? Ще си позволя да започна с една свръхмощна хипотеза, а именно, че конфликтите са направили Балканите такива, каквито те са Тя е свръхмощна, защото би могла да обясни практически всичко, що се отнася до историята по принцип. Освен една друга, вече хипертеза на Фернан Бродел, че географията определя историята. Балканската регионална идентичност обаче е преднамерено оформена от колизиите в Европа, а не обратното – европейската идентичност да е изградена от конфликтите на Балканите. Европа е тази, която столетия императивно говори за Балканите като за „барутен погреб”, дори лорд Дарендорф в съвременността ги нарича „долината на скръбта”. И това проклятие последователно и систематично се превръща в реалност, която оставя впечатлението за вътрешно присъщ атрибут. 
Приемам, че такива идентичности съществуват, макар реалностите им да са все пак спорни. Приемам и предварително нападките в еклектичност и радикалност на разсъжденията ми, но аз също съм продукт на балканската идентичност, следователно смесването на стиловете е част от моето колективно безсъзнателно.  
Територията на Балканите е твърде малка, но затова пък е насечена от прекалено много граници. Подобен феномен се е забелязвал и в Европа. По времето на Френската революция само в Швабия е имало 98 независими държавици, а в останалата част на континента те наброявали близо 1700. В този смисъл Балканите изглеждаха доскоро като една отминала проекция на „добрата стара госпожица”, но парадоксът е в това, че Европа, като че ли се връща точно към старата си проекция. 
titoМалките народи на Балканите, наричани някога от западните политици „географски абстракции”, са се развивали самостоятелно по изключение. Свободата на тези народи също е била изключение. И затова те винаги са гледали на свободата през призмата на робството

А това означава, че са мечтали, след като я постигнат, да се отнасят с поробителите си по същия начин, по който те са се отнасяли с тях. Чувството за малоценност на балканските народи им е вменено от Европа, която ги е нареждала и преподреждала, използвала (и използва) за съюзници и съперници, за да може тези народи да имат нужда от покровители. И то „В името на всемогъщия Бог” – каквито са началните думи на първия документ от Берлинския конгрес. Съвременен наш историк разказва как на въпроса към един дядо в Албания: „Ти какъв си?”– отговорът бил: „Со албанците не сме албанци, со македонците не сме македонци, со богарите не сме богари. Сами сме со Бога”. 
Официално привнесеният модел на балканска идентичност започва, когато Великите сили между Виенския и Берлинския конгрес (1815–1878 г.) създават първата европейска система от държави, наречена Метернихова. Тя се основава на баланса на силите, но не успява да предотврати Първата световна война. След нея Парижката мирна конференция лансира Версайската система и тогава стените между отделните балкански държави стават по-високи, отколкото между всяка една от тях и Европа. В същото време, в края на Първата световна война, Европа вече е колонизирала 85% от света. Неслучайно Александър Вутимски я нарича „Европа хищница”. В друг контекст, разбира се. 
Да припомня, че европейците също са враждували (и враждуват) както помежду си, така и вътре в самите европейски държави. И те са вярвали, че всяка вражда е последна и поставя края на всички вражди. Рационално са вярвали и в надписа върху оръдията на Луи XIV – Ultima ratio regum (Последният довод на краля). Защото Монтеките и Капулетите, гвелфите и гибелините, Бялата и Червената роза не са просто литературни сюжети. 
Сега изглежда неестествено да си припомним факта, че през 1915 г. французинът д-р Едгар Берион „открива”, че червата на германците са с девет фута по-дълги от нормалното. Това води до „полихезия” и „бромидроза” (прекомерно дефекиране и телесни миризми). Малко по-късно един друг французин споделя колко „много” обича Германия, така че, колкото повече Германии има, толкова по-добре. Франсоа Мориак не остава назад и по отношение на англичаните: „Аз не разбирам и не обичам англичаните, освен когато са мъртви” – казва той през 1937 г. Коментирайки това, американският историк Пол Джонсън не издържа и отбелязва: „До 1927 г. Франция харчи за висшето си образование по-малко, отколкото за храната на конете в кавалерията, а до 1922 г. няма Министерство на здравеопазването”.
Следователно чувството за превъзходство е западен синдром От цитатите става ясно, че французите са презирали германците. Германците пък са гледали отвисоко своите източни съседи. Поляците никога не са се разбирали с жителите на Предкавказието – защото близо сто години са били зависими от тези народи. Аналогични са отношенията между жителите на Милано и сицилийците, сърбите и албанците, унгарците и румънците. За британците изобщо не споменавам, защото за тях Европа е била досаден щрих на фона на отношенията им със САЩ. Всичко това би могло да се нарече „синдром на влошаването на югоизток”. 
Чувството за превъзходство предизвиква контра чувството за малоценност. А малоценността търси своето опровержение в героичното минало. В Македония преди доста години се появи партия на „египтяните”. Оказа се, че това са „роми”, които претендират да са произлезли от взаимоотношенията на Клеопатра и наемни римски войници, чийто произход бил от Древна Македония. Злите езици говореха, че партията на „египтяните” ще докаже и връзките си с Рамзес II. Тази партия изчезна като ланския сняг. 
Така малоценността се влошава и прераства в комплекс. Дали този комплекс ще бъде наречен „Румания Маре”, „Велика Албания”, „Велика Илирия”, „Санстефанска България”, „Мегали идея”, „Душанова Сърбия” – няма значение. Принципът е: „Защо аз да съм малцинство в твоята държава, когато може ти да си малцинство в моята”. Това е мечтата на малкия, другия, „черната овца”, изживяващ се като вечния враг и съществуващ в защитен режим народ. Комплексът на „котловинното” мислене, както би го нарекъл Цветан Стоянов. 
Именно чувството за малоценност, изградено от Европа, е основният инструмент при оформянето на балканската идентичност. И идва конфликтът, за да разреши всичко това. За да разшифрова смисъла на този исторически палимпсест. 

На Балканите не можеш да бъдеш неутрален Не само защото Данте е предопределил за неутралните едно от най-страшните места в Ада. На Балканите не можеш да бъдеш неутрален, защото това означава да не съществуваш като държава. Българският цар Борис е известен и с фразата си: „Моите дипломати са англофили, генералите ми са германофили, народът русофилски, само аз съм българофил”.  
Това е внушението на Европа: „Вие там не можете да се разберете помежду си. Нямате правила, които да спазвате. Не знаете какво искате един от друг. Толкова отдавна се мразите, че вече сте забравили защо. Следователно вие на Балканите, „другите” сте в културата на изключенията, на персоналните и псевдоколективните, на идеологическите и религиозните различия и предпочитания”. По времето на Тито английският историк Джаспър Ридли твърди, че „в Югославия има шест републики, пет народности, четири езика, три религии, две азбуки и само една партия.” Ако това е било така за Югославия, какво ли би било вярно за Балканите?  
Както вече споменахме, малките народи на Балканите по-трудно се разбират помежду си, отколкото със съответните си покровители в Европа. Затова очаквахме от западната култура, от културата на правилата чрез общите си структури да универсализира нашата уникалност. Очаквахме Homo europeus да подобри Homo balkanicus. За да не бъдем „другите” и „враговете”. Или по-точно казано, за да не сме „друговете” на Европа. 
Може би вече се сещате, че след като 30 години Балканите се стремяха да заприличат на ЕС, след бежанската вълна и коронавируса, ЕС заприлича на Балканите. Това е иронията на историята. Иронията да превърнеш в реалност абстракцията, която сам си създал.   

 

 

Избрани