Симеон НИКОЛОВ
На фона на икономическата и международната изолация доверието в президента Ердоган се срива.
Вниманието на световните медии е приковано повече върху външнополитическите ходове на турския президент и кабинета и по–малко върху вътрешнополитическите и икономическите проблеми на страната, но те са свързани. Коментарите обясняват агресивния тон на Ердоган навън с подхранване на националната гордост на избирателите и поддържане на представата, че Турция е силен външнополитически играч.
Но тази тактика вече се изчерпва. Защото на фона на икономиката и международната изолация доверието в него се срива. Това показва последното допитване на Института за изследване на общественото мнение Metropol. Според него Ердоган и ислямистката му „Партия на справедливостта и развитието” (ПСР) се подкрепят само от малко над 30% от потенциалните избиратели. Изводът в анализа на резултатите е, че турските граждани не искат нещата да продължават така.
Турция разочарова и външните си съюзници, последен пример за което е реакцията от Брюксел при блокирането от Анкара на реализацията на новите отбранителни планове за Източна Европа срещу условието останалите страни от Алианса да признаят Партията на демократичния съюз (PYD) и въоръженото й крило (YPG) за терористични. След като с посредничеството на САЩ и Франция се постави основата на обединението на 25 кюрдски партии – начало на изпълнението на плана на Вашингтон и Израел за основаване на „Голям Кюрдистан”, най–болният въпрос за Анкара. А Върховният съд на Белгия излезе с решение, че Кюрдската работническа партия не е терористична организация и би трябвало да се разглежда като страна във военен конфликт с Турция. А парламентът на Швеция декларира подкрепата си за правото на кюрдите за самоопределение.
Веднага последваха нови масирани бомбардировки на турските ВВС в Северен Кюрдистан с непропорционална сила – над 50 бойни самолета, за което германски депутати обвиниха Турция, че нарушава международното право.
Разочарованието в Европа дало основание за заглавия като „Разломи в НАТО”, идва не толкова от съдържанието на турското искане, колкото от подхода на изнудване, добре познат и от преговорите по компенсациите за бежанците и заплахите те да бъдат пуснати към Европа. Т.е. изнудването е репертоар на турските правителства от години и тактиката е сработвала.
А и на последните срещи на върха на НАТО бе отправена критика за несъгласувани действия, рискуващи въвличането му във война. И въпреки това Турция наруши резолюция на СС на ООН и решение на Берлинската конференция по Либия, като изпрати въоръжение и бойна техника, личен състав и „прокси”-сили, набрани, подготвени и финансирани от ислямистки организации в Сирия.
Турция е труден партньор още от първото десетилетие на този век. Но оценката за стратегическите й значение и роля на ВС, въпреки тактическия съюз с Русия, винаги е надделявала в търсенето на баланс в отношенията. Нормално е в това търсене на баланс да се допускат и грешки, когато не се разбират манталитетът и традициите на тази страна.
Така на последната среща на върха на НАТО през декември 2019 г. не бе уважено оплакването на Гърция от нарушенията на Анкара с обяснението, че това било двустранен проблем. А днес противопоставянето на двете страни за пореден път ги довежда до ръба на войната. Добре че се намесиха посланикът на САЩ в Гърция и Пентагонът с връзките си в Анкара, за да свалят напрежението.
Опитите да бъдат спрени амбициите на Турция в Източното Средиземноморие се изразиха в декларация на 7 държави, призоваваща да се спазват международното право и суверенитетът на страните: израз на безсилието на ЕС да предотврати конфликта на собствените си граници Проблемът се очертава да заеме място в новите стратегии, които германското председателство на ЕС от 1 юли т.г. възнамерява да предложи.
Трудностите пред Ердоган не свършват с лавирането между САЩ и Русия, отстояването на завоюваните територии в Сирия и разширяването на войната в Либия. Свидетели сме на 3 геополитически проекта, стартирани в „Големия Близък изток”: турски неоосманизъм (възстановяване на влиянието на Анкара в границите на Османската империя), персийска великодържавност (покриваща аурата на заселване в шиитския регион) и арабски центризъм (разчитащ на Саудитска Арабия).
Започнаха размествания на силите Обединените арабски емирства все повече се позиционират срещу Турция в Либия и в Сирия. Египет придвижи въоръжени сили към Либия. Има данни за задкулисно възстановяване на връзките на Израел с Турция. Създаде се съюз с участието на Гърция, Кипър, ОАЕ и Франция срещу ”провокационните действия на Турция в Либия и Средиземноморието”.
Под въпрос е и Турция да подкрепи сценарий за продължително във времето разпадане и преустройство на Близкия изток. Определени сили й внушават да престане да счита, че принадлежи към Близкия изток, предлагат й да се държи като Израел и Саудитска Арабия, Грузия и Армения. Но това, изглежда, не отговаря на имперския манталитет на Турция. Освен това се зараждат и идеологически различия. Ердоган е един от първите лидери, който ясно заяви бъдещи политики, отдалечаващи страната от либералния модел и фокусиращи се върху отделния човек и неговия труд.
За да може една държава да реализира стратегическите си интереси навън, би трябвало да гарантира първо вътрешнополитическа стабилност и икономически просперитет.
Тук обаче има тревожни тенденции. Турция е в икономическа криза от 2 години, но сега тя особено се изостри. Според МВФ икономиката се е свила с 5% по време на кризата от коронавируса. По безработица Турция е на 4-то място сред първите 10 страни в света с 15,7%, като пред нея са само Испания, Гърция и Южна Африка. Турция навлиза във втора рецесия за 2 години Турската лира се обезцени с 18%, а външният дълг (по S&D Global) e 168 млрд. долара (24% от БВП).
”Турция е на кръстопът”, заяви наскоро председателят на Съюза на предприемачите (TUSIAD) Симоне Касловски. Рисковете в развиващите се пазари могат силно да я засегнат. Но тя би могла и да се възползва от възможностите си при определени условия: Да влезе в ценностната система на ЕС като надеждна и стабилна икономика, да гарантира стандарти за основните права и свободи, да е правова държава, както и да има пътна карта за дигитална инфраструктура и срещу изменението на климата. Али Бабаджан, бивш икономически министър, напуснал управляващата ПСР и основал своя партия, смята, че Турция ще се оправи, ако гарантира свободата на словото и е правова държава. Точно в тези области обаче управляващите грубо погазват основни демократични права и скандализират демократичната общност. След като на последните местни избори на 31 март 2019 г. ПСР загуби в големите градове Истанбул, Анкара, Измир и др., постепенно подмени 45 от общо 65 законно избрани кметове на общини от Демократичната партия на народите (ДПН), трета на местните и на президентските избори, със служебни наместници. Продължават арестите на журналисти и граждани заради изразено мнение в социалните мрежи. Задържани са 66 германски граждани, а някои от тях все още не знаят по какво обвинение. Тези дни бяха обявени присъдите на още двама депутати от ДПН (10 са вече в затвора) и партията обяви поход до Анкара от няколкостотин километра, но още в началото бе спряна от полицейски кордони, сълзотворен газ, водни оръдия и барикади на пътищата.
Неспособността да се разреши ситуацията в кюрдските области от които доскоро се прогонваше населението, е същинската причина за нестабилността в региона. Тъй като над 20% от 82-милионното население на Турция е кюрдско, тези проблеми на управляващите се превръщат във възел не само на етнически, но и на международни противоречия в Близкия и Средния изток, което е провал на турските политика и дипломация.
Непредсказуемостта на турския президент и нерешителността на съюзниците все още не позволяват да прогнозираме дали през 2023 г. Турция ще посрещне своята 100-годишнина от провъзгласяването й за република като демократична или като авторитарна държава.
