„Нека кажем няколко думи за Дядо Райчо, или майор Райчо Николов. Познат на всички като „дядо”, той беше всъщност само на 45 години. В 1854 г. именно той беше онова 14-годишно момче, което с кратунки под мишниците преплува Дунава, за да предупреди русите, че турците подготвят нападение.”
Така историкът Цончо Родев описва в своята книга „Изпитание” (Военно издателство, 1969 г.) колоритния образ на един от главните герои на Съединението, станал, за съжаление, и единствената жертва в паметния 6 септември 1885 г.
„Той завърши военно училище в Русия и се завърна в България като офицер от Опълчението, а по-късно стана началник на Румелийската жандармерия, разказва Родев.
Безумно смел, буен, праволинеен майор Николов мразеше управляващите лъжесъединисти и бе приел без колебание поканата да се включи в комитета. Но имаше едно затруднение – той беше в лоши отношения с майор Данаил Николаев. Пречката обаче беше бързо отстранена. С присъщото му войнишко благородство Дядо Райчо заяви веднага: „Господа, аз с Николаев съм в натегнати отношения и даже не си говорим. Но за доброто на България, за Съединението й аз подавам ръката си на Николаев!” Дядо Райчо, както много други първостроители на родната войска е руски възпитаник, сякаш с най-дълъг стаж в армията, станала за нас освободителка през 1877–1878 г. Роден е през 1840 г. в с. Райковци, Търновско. След паметната си мисия през Дунава по време на Кримската война той остава в Русия и влиза в кадетския корпус на 13 май 1857 г. На 16 юни 1859 г. вече е офицер от руската армия. Участва в Сръбско-турската война от 1876 г., където в отряда на генерал Черняев се сражават онези Вазови „немили-недраги”, които не са успели да вземат участие в Априлското въстание или са емигрирали след погрома му в Румъния и Сърбия. В тази война Райчо Николов е командир на батальон в Руско-българската бригада.
Добил богат боен опит, на 11 април 1877 г. е командирован в Българското опълчение. Когато се формират тези доброволчески части, руското командване взема решение всички българи – офицери на руска служба, да бъдат прехвърлени там под командването на генерал Николай Столетов, за да могат сънародниците им, редовите опълченци, да ги чувстват съвсем родни и близки командири В Опълчението Райчо Николов е назначен за командир на 1-ва рота в 4-та дружина. Тъй като е офицер с богат опит, командването му възлага сериозните задачи по формирането на втората серия дружини. Преминал Дунава с освободителните войски, по време на Шипченската отбрана, вече капитан, Райчо Николов води умело разузнаване срещу противника, което позволява на руските части и на българските опълченци не само да се отбраняват успешно, но и да преминават в решително контранастъпление.
На 12 юни 1878 г., когато войната вече е приключила с победа на руското оръжие, капитан Райчо Николов е в 7-а дружина. По-късно е окръжен воински командир в Сливен, а през 1882 г. става началник на Румелийската жандармерия в Пловдив.
Видяхме как достойният българин преглъща личните си пристрастия и в името на голямото дело – Съединението, подава ръка на майор Данаил Николаев. В името на това голямо дело Дядо Райчо дори пролива кръвта си. „И все пак една кръвна жертва бе дадена, разказва Цончо Родев. Към 2 часа следобед Дядо Райчо се отправи към пощенската станция. Нейният началник Тодоров, същият, който бе предоставил на правителството услугите си на доброволен шпионин и цяла нощ бе дебнал край Марица, сега се уплаши, че идват да го арестуват и хукна да бяга. Дядо Райчо се впусна по петите му. Когато стигнаха Джумаята, Тодоров се обърна и даде няколко изстрела. Единият улучи Дядо Райчо в главата и го повали мъртъв. Изстрелите събраха народа. Окървавеният труп на майора докара възбудените духове до изстъпление. Тълпата измъкна Тодоров от едно кафене, където той се бе укрил и го разкъса…”
Наричали го РусоФилов
Той също е един от първостроителите на родната войска, завършил военни науки в Русия и завърнал се на родна земя като освободител. Димитър Филов е роден през 1846 г. в Калофер. Бащата, богат търговец, го възпитава в дух на русофилство и очакване на свободата, която ще дойде с Дядо Иван. Младият Димитър обаче не иска да чака мечтаната свобода, а сам да я извоюва.
Заминава за Одеса, където през 1871 г. завършва Юнкерското пехотно военно училище. Офицерските пътеки в необятната Руска империя го довеждат на служба чак в 4-ти туркестански стрелкови батальон. Добил военен опит, той е готов командир за формиращото се Българско опълчение. От 18 април 1877 г. е назначен за командир на 4-та рота в 3-та дружина на Опълчението – героичната Трета дружина, която не предава в неравния бой край Стара Загора Самарското знаме в турски ръце.
Като всички достойни опълченци и Димитър Филов записва името си в паметните боеве на Шипка, за които е награден със светлобронзов медал. Краят на войната го заварва в 9-а опълченска дружина. При формирането на Българската земска войска вече е в нейната 1-ва Софийска дружина. Служи и в Пловдив, където записва името си като неуморим деец на Съединението и заедно с Данаил Николаев, Сава Муткуров и други румелийски офицери е един от първите, които получават с княжески указ званието подполковник.
Заради ревностните му русофилски убеждения, които не могат да бъдат разколебани дори от враждебното отношение на руския император Александър III към Съединението, са го наричали РусоФилов. В Сръбско-българската война се сражава на Западния участък, командван от подполковник Данаил Николаев. След победата, през 1886 г., командва новосформираната 1-ва дивизия. Тази година е преломна за отношенията между довчерашните бойни другари от Сливница. Едни от тях насилствено свалят княз Александър I от престола. Другите застават на страната на Стамболов, който желае връщането на владетеля. Така се стига до крайно острата ситуация в Русе през февруари 1877 г., където русофилското крило обявява военен бунт, воден от командира на Пионерния полк майор Атанас Узунов. Филов, който е на страната на бунтарите, не дочаква смъртната присъда. Умира от раните си на 20 февруари 1877 г. Синът му Богдан Филов ще остави името си в историята като прочут археолог и като министър-председател, подписал на 1 март 1941 г. Тристранния пакт за превръщането на България в съюзник на нацистка Германия и фашистка Италия…
