Илия ПЕТРОВ
Историята след освобождението е сюжет с цикличен характер
Следващите размисли са очевидно провокативни и, ако все пак имам нагласата да ги разгърна, знаейки, че мога да бъда репликиран буквално за всяка една дума, то е, защото след „корона трансформацията” на света и на страната ни има необходимост от изричане на различни гледни точки, за да се опитаме да разберем как ще продължим нататък.
Осмелявам се да започна с едно еретично твърдение. Не вярвам в това, че историята е наука. Наистина произнасям с известна плахост твърдението си, макар, струва ми се, аргументите да са достатъчно основателни. Разбира се, историята е необходимо познание. Ние трябва да разполагаме с това познание, но известно е – рядко го прилагаме. Историята, каквато и да е тя, не би могла да говори за доказани факти, което е същността на науката. Дори в квантовата физика Бор и Хайзенберг доказват, че резултатите от експеримента са свързани по-скоро с наблюдателя, отколкото с обекта. Затова фактите в теоретичната физика, която едва ли някой би се осмелил да твърди, че не е наука, са спекулативна категория и установяването им не е абсолютно.
Показателна е историята със сър Уолтър Рали – фаворит на кралица Елизабет I, който в края на живота си е обвинен в държавна измяна и попада в затвора. Там започва да пише замислената от него шесттомна „История на света”. Току-що завършил последния том, той наблюдавал през решетките на прозореца от първия етаж инцидент, който се случва в двора на затвора. Наблюдава го непосредствено. След малко при него дошъл външният надзирател, присъствал на самия инцидент и му разказал съвършено различна история. Сър Уолтър Рали бил потресен и изгорил всичките исторически томове, които бил написал. Спирам с тази тема, защото тя не е основната, макар да се изкушавам да ви задам въпроса: Колко исторически версии ще има пандемията, която преживяхме? За мен историците изпълняват висша социална и народопсихологическа функция. Те са разказвачи, шамани, дори изобретатели на истории в които хората трябва да повярват, за да вървят напред и да свържат миналото, настоящето и бъдещето. И така. За да илюстрирам твърдението си по отношение на историята, ще ви лансирам една хипотеза, в чиято основа лежи точно обратното предположение. Че историята е наука, не защото борави със сигурни факти, а защото може да конструира обяснения и предвиждания. Невинаги верни, разбира се. Това противоречие ми е необходимо.
В основата на тази статия е разположено твърдението (книгата на проф. Благой Колев „Икономическа култура”, с. 207), че от Освобождението до днес България преживява три катастрофични размествания, които обръщат с главата надолу цялото общество и разместват пластовете на всички социални групи. Професор Колев нарича тези размествания „поява на нов култ у народа”. Моята теза е малко по-различна. При прехода от едната към другата трансформация се наблюдава странна закономерност. Говоря за периодите между 1878 г., 1944 г. и 1989 г. Игнорирам твърденията, че нито едно от тези съдбовни събития не е дело изцяло на нашия народ, защото това в случая не ни интересува. Загадката е, че между всяка от тези тотални ротации винаги са били необходими приблизително около 30 години (само закръглявам цифрата за повече яснота), за да се възстановим и да възприемем „духът” на новото време. Тъкмо успяваме и в следващите 30 години, до следващата трансформация, започва застой и упадък. Няколко примера накратко.
Демаркационната линия е Освобождението – 1878 г. България започва „на чисто”. Като свободен народ трябва да се научим да се управляваме сами. Учила-недоучила се изгражда българската политическа класа. Поборниците Стефан Стамболов и Димитър Петков послъгват за годините си, за да могат да влязат в парламента. В страната ни има двайсетина работещи предприятия и на три милиона души се падат трима милионери – Христо Тъпчилещов и братята Евлоги и Христо Георгиеви. България губи пазарите на Османската империя. Видните личности на новата държава трябва да приемат конституция, да изберат княз, да създадат институции, армия, полиция и съвременна икономика.
След Освобождението няма нито държавна, нито частна господстваща икономическа доктрина. Съществуват едновременно и „физикализмът”– главен източник на богатството са земята и земеделието, и „меркантилизмът”– парите и златото са богатство и трябва да се увеличава износът и да се намалява вносът, за да се натрупат повече златни резерви, както и „държавният либерализъм”– свободно предприемачество, но под опеката и контрола на държавата. Започват и безсрамните далавери на политиците (една смешна история, която не знам дали е вярна) – в Министерството на земеделието са докарани от странство жребци за приплод без атрибутите си за възпроизводство.
Изследователите на икономическата ни история твърдят, че по това време капитализмът става „несимпатичен на българина”. Може би заради това вече 140 години, фигуративно казано, българското общество не може да се измъкне от бедността. В този период са убити двама министър-председатели. Стефан Стамболов и Димитър Петков. Впоследствие до наши дни наброяват вече седем – Александър Стамболийски, Добри Божилов, Богдан Филов, Иван Багрянов и Андрей Луканов. Това си е рекорд за Европа. Въпреки това следват 30 години възход след Освобождението и периодът между 1900 до 1911 г. е наричан Belle Époque – прекрасната епоха за България. София се зове „малката Виена“, но… с една вратичка – в София най-хубавото нещо е влакът за Виена. След това започват войните, превратите, червеният и белият терор, забраната на партиите и монархическото управление. Следват 30 години надолу в „зоната на здрача”.
Втората демаркационна линия е комунистическият преврат на 9 септември 1944 г. С кръвопролитието на Народния съд (бившите премиери Добри Божилов, Богдан Филов и Иван Багрянов са екзекутирани тогава) – експроприация на експроприаторите, колективизация, урбанизация. Интелигенцията, буржоазните финансов, икономически и военен елит са подкосени. При все това след 30 години в началото на 70-те социалистическа България стъпва на краката си. Вярно, с помощта на евтините петрол и оръжие, които получава от СССР и после препродава на други „братски и не братски страни”, както и на огромния безкритичен пазар на комунистическата империя. Панелките се ширят, грозни отвън и мухлясали отвътре, но все пак домове. Здравеопазването и образованието са достъпни с всичките си кусури. Стремежът към „трите ключа” е почти постигнат – панелка, трабант и паянтова вила с фитирии засадени с лук и домати.
Но пулсът на комунизма започва да угасва. В края на 80-те години България вече е в остра икономическа, финансова, структурна и морална криза. Заемат се огромни валутни кредити. Точно тези години, които сега на много хора изглеждат златни, се натрупва огромен за мащабите на страната външен дълг, за да се притъпи недоволството от властите. Апатията, нихилизмът, включително търпимост към престъпността и корупцията, проникват дълбоко и трайно в обществото ни. И забележете! Отново приблизително след 30 години възход, следват 30 години срив на държавния апарат заедно с идеологията.
През 1989 г. избухва демокрацията и вятърът на промените отнася във вихъра си поредната утопия. И отново на 180 градуса. Неолибералната разюзданост принуждава държавата да се откаже от почти всичките си функции, включително и от отбранителния си потенциал. Реституция, либерализация на цените, връщане на земята, приватизация, мутризация. Съпроводени със съответната еуфория. Скоро се оказва, че свободното пазарно стопанство и демократичните процедури не са хапка за всяка уста. Българинът обича да мечтае (мечтата на всеки беден е да стане внезапно богат), но постепенно започва да преживява и оцелява отново чрез натуралното възпроизводство, връзките, бартера, малките, но сигурни доходи, и ежедневието на жълтите стотинки. Носталгията по социализма периодично се възвръща. Социален ресурс се оказват съседските и роднинските солидарности. И емиграцията. Все пак и въпреки всичко, днес след 30 години, България е постигнала непостижимото, както в предишните периоди. Член е на Европейския съюз и НАТО, макар в момента тези организации да са в дълбока криза.
Противоречието – няма как да не отбележите, че в кризисните моменти в развитието на нацията ни в последните 140 години има някакъв праг на енергията и силата, с която народът ни се справя с превратностите на съдбата. Има цикли на търпимост и умора на обществото. Какво е заключението? Каква е тезата? Българското съвремие е в апогея на въпросния 30-годишен импулс. Като имаме предвид забързването на историята би трябвало да очакваме съкращаване на периодите на възход и падение, както и нов срив. Не заради пандемията, макар тя да не може да бъде изключена от уравнението, но по случайност съвпадна с нашия народопсихологически праг на уморяемост, с прага на възможностите на нашето общество. Не е случайна фразата, че сме печелили всички битки и сме губели всички войни.
И без коронавируса България беше изправена пред криза. Знам, че горните редове изглеждат като хипербола. Но това е публицистика, а в нея, ако не хиперболизираш, не постигаш целите си.
Следователно, ако се мисли стратегически, би трябвало елитът на обществото ни да се опита да предвиди и да се подготви за този срив, основавайки се на повтарящия се систематичен цикъл от събития в миналото. Ето как чрез исторически анализ бихме могли да снемем противоречието. Историята може и да не е наука, но чрез нея могат да се правят предполагаемо истинни заключения.
