Автор: Радослав СИМЕОНОВ
За съжаление, създадената обществена представа за личността му през последните няколко десетилетия е твърде едностранчива и идеологически обременена с клишета и пропагандни щампи. Тя се базира най вече на основата на претърпялата няколко издания книга на Николай Христозов „По дирята на безследно изчезналите”. В нея авторът, воден от постулатите на комунистическата идеология, създава мрачен ореол върху името на генерал Вълков, превръщайки го едва ли не в главен виновник за кръвопролитните събития в България през периода между 1923 и 1925 г. Оценките на официалната комунистическа историография относно неговата личност също са безкрайно изтъркани и исторически несъстоятелни. Тя го представя като „родоначалник на българския фашизъм”, „злокобна и мракобесна фигура” и „кръволок”. Три десетилетия след историческите промени в страната тези представи за генерал Вълков продължават да витаят недокоснати и неопровергани по научен път.
Още от самото заглавие става ясно, че генерал Вълков продължава да бъде една от най-енигматичните и загадъчни фигури на българския политически небосклон между двете световни войни. Съвсем оправдано авторът го квалифицира като офицер, конспиратор, държавник и дипломат, воден не само от чисто хронологически съображения. Подбирайки именно тези определения за генерал Вълков, той е трябвало да избира само най-важните, защото има още поне половин дузина такива, които биха могли да паснат идеално към неговата колоритна биография.
Той е командир, преподавател, учен-геодезист, реформатор, генерал, патриот, но със сигурност не е „родоначалник на фашизма в България”. Да се напише обективна книга за генерал Вълков се искат голямо количество кураж и много работа с архивни материали, които никога досега не са били в научно обращение. Най-малкото, защото това е една от най-оспорваните и оплюваните личности в новата българска история и рискът това да се случи и с автора на книгата е твърде осезаем.
Но д-р Чавдар Ангелов е успял да се извиси над стандартните и първосигналните квалификации. Той умело защитава своята концепция и аргументирано убеждава читателя, че генерал Вълков е „изкуствено сатанизиран от комунистическата литература” и превърнат в единствената изкупителна личност за събитията в страната след Септемврийското въстание от 1923 г. Както е известно, тогава правителството на Александър Цанков предприема крути мерки срещу левите сили в страната, а политическото противопоставяне в страната придобива размерите на гражданска война.
Но има и една друга, далеч по-опасна категория хора, които две десетилетия след Деветоюнския преврат от 1923 г. минават открито на страната на БКП и заемат важни постове в държавното управление. Тези хора, почитани и уважавани от комунистическия режим в страната, могат със същите основания, както и спрямо генерал Вълков, да бъдат наречени „фашисти”.
Те обаче имат възможността да издават десетилетия по-късно своите спомени и мемоари, чрез които да формират определени обществени нагласи. Това са хора като Кимон Георгиев, Димо Казасов и други подобни дейци на Политическия кръг „Звено”.
На другия полюс се намира генерал Вълков. Той не само че не успява да издаде своя биографична книга за събитията около 9 юни 1923 г., но и личният му архив, който би могъл да разкрие повече информация около въпросните събития, е разпилян и унищожен. Ето защо според Чавдар Ангелов генерал Вълков се оказва удобната мишена и изкупителна жертва. Неслучайно след 9 септември 1944 г. спрямо него са спретнати два политически процеса, а самият той завършва живота си в Старозагорския затвор.
Монографичното изследване за генерал Вълков представлява първият публикуван под формата на самостоятелна книга научен труд на Чавдар Ангелов. То се базира на докторската му дисертация, защитена през 2016 г. Тогава негов научен консултант е доц. д-р Милен Михов от ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”. Поради прекалена скромност или невнимание
авторът е пропуснал да представи своя визитка, нещо, което представлява минус за изданието. Читателите на тази книга трябва да знаят, че той понастоящем е директор на „Националния парк-музей Шипка–Бузлуджа” и като такъв разгръща активна изследователска и популяризаторска дейност по отношение на бойния път на Българското опълчение по време на Руско-турската Освободителна война, както и на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 1868 г. Същевременно Чавдар Ангелов е силно изкушен като изследовател и от участието на различни наши войскови формирования в хода на Балканската и Първата световна война, върху което има вече публикувани няколко научни статии в реномирани издания.
В заключение искам да споделя, че книгата за генерал Вълков е стойностно явление за българската историопис. Отпечатана в печатница „Фабер”, тя има изключително въздействащо външно оформление. В началото й е поместен предговор от проф. д-р Георги Марков, а в края са приложени няколко научни показалеца. Издаването на книгата е изцяло финансирано от Фондация ВМРО. В нея са оформени три основни глави, посветени на различни периоди от живота на генерал Вълков. Книгата на Чавдар Ангелов е сполучлив опит за обществена реабилитация за тази сложна и противоречива фигура от нашата история. Силно се надявам тя да бъде последвана от други подобни издания, защото българската военна история има нужда от автори и изследователи като Чавдар Ангелов, които не се страхуват да потърсят нови прочити на историята.
