Или човек – това звучи скъпо… с Теди Москов в театър „София”
Когато режисьор като Теди Москов и автор като нобелиста Дарио Фо се срещнат на сцената, се получава огнена смес. И спектакъл–събитие за идващия сезон. Шаренията и чудатостта те грабват още от плаката на големия майстор Божидар Йонов за съвременната италианска класика „Няма да платим, няма да платим”. Режисьорът, който обичайно прави истински авторски спектакли „по” текст на драматурга, смятал да промени заглавието, но оценил известността му през годините, което действа като стръв на зрителя.
И оттам докрая уж си казваш, че не може да е повече смешна тази иначе силно социална и даже тъжна пиеса. Но може. Изборът й за афиша на театър „София” е на директора му Ириней Константинов.
Окото потъва първо в цветните, раздърпани и странни „отвън” герои, което си е заслуга на художника Свила Величкова. А музиката на Антони Дончев ти отваря вратата към света на (не)щастливите ни герои.
Едни безработни и други, по принцип и по съдба и наследство, бедни граждани от средата на италианските кризисни 70 г. на ХХ век решават, че както те (несправедливо) нямат пари, така и че (справедливо) не са длъжни да плащат. Не за друго, а само за насъщния, който би трябвало да им се полага: днес ние ще определяме цените… Това включва сюжетът и за това, и за последствията от обира на магазина от двете иначе непредаващи се пред живота италианки. То е и голяма част от сюжета с реплики като: светът е кръчма и всички в нея сме клиенти…; колко вземаш на месец – на заем ли…
За този спектакъл обаче трябва да си подготвен както за стила на автора, така и за искрящите изненади, като гейзер от шампанско, на Теди Москов. В българския театър няма друг такъв режисьор, няма с кого да сравниш възпитаника на Юлия Огнянова. Дори и с другия, също неповторим, Александър Морфов. Не можеш да ги сложиш в клишета и рамка. Защото жизнерадостната игра на актьорите само подчертава колко тъжна може да е житейската.
Нито спектакълът на Теди Москов, нито актьорите му могат да са скучни (невероятни са Мила Бачева, Михаил Милчев, Невена Калудова, Пламен Манасиев, Николай Върбанов, Сава Пиперов, Юли Малинов и Юлиан Рачков). И това ни помага да приемем тъжната приказка в този фарс. И темата, и артистите докосват струна, толкова съвременна в това истинско театрално позорище, както казват съседите ни. Спектакъл, в който всичко е позволено и всичко е възможно. Но такова представление, истински театър на площада, наистина не се разказва. Достойно е за думите на Дарио Фо: Опитвам се да забавлявам хората, да ги накарам да се смеят, докато настръхнат…
„Една среща“ с Кундера
Всяко заглавие на големия чешки писател Милан Кундера, който от 1975 г. живее и работи във Франция, е събитие. В книжарниците вече е сборникът му с есета „Една среща” на издателство „Колибри”, с който не по-малко, отколкото с романите му, ще си подарим удоволствието да общуваме с известния чехословашки дисидент.
„Сборникът е в духа на „Изкуството на романа”, „Завети и предателства” и „Завесата”, издаден през 2009 г. Някои есета са вече излизали, но са преработени, други са непубликувани, всички, писани в годините между 1991–2009.
С „Една среща” (в превод на Росица Ташева) той се връща към спомените си и разсъждава върху „нещата от живота”: екзистенциални и естетически теми, върху автори като Франсоа Рабле, Анатол Франс, Филип Рот и Гарсия Маркес, сюрреалистите, „Кожата” на Малапарте, „Идиот” на Достоевски, „От замък на замък” на Селин… Тук са и композиторите Яначек и Шьонберг, тук е и художникът Франсис Бейкън.
Поредните „вариации на тема” литература и изкуство на големия чешки майстор са „красиви като многолика среща”, както е озаглавил една от частите на сборника. В тях Кундера – писателят, читателят и меломанът, сякаш прави равносметка на есеистичното си творчество.
Роденият през 1929 г. в Бърно Кундера е автор с оригинален почерк и ярък експериментаторски талант. Той постига международна известност с произведения като „Книга за смеха и забравата”, „Смешни любови”, „Животът е другаде”, „Валс на раздяла”, „Безсмъртие”, „Шегата”, „Самоличност” и „Непосилната лекота на битието”, екранизиран през 1988 г. Стилът му съчетава фрагментарност, искряща ирония, психоаналитични наблюдения и философска дълбочина.
