Някак странно прозвуча съобщението, че, веднага след като Държавната изборна комисия на Република Северна Македония обяви резултатите от предсрочния парламентарен вот на 15 юли, лидерът на Социалдемократическия съюз на Македония (СДСМ) и доскорошен премиер Зоран Заев е отишъл на почивка. Щял да се върне след 2 август, когато Илинден се отбелязва като държавен празник. И чак тогава щял да започне консултации за съставяне на коалиция, която да излъчи правителство.
А дотогава? Дотогава – отдих. Някои от обкръжението на Заев се опитаха да го оправдаят с аргумента, че той все пак е само лидер на политическата партия – победител на изборите, а не е фактор в изпълнителната власт. Там си има служебно правителство начело с Оливер Спасовски, той да си върши работата, докато новият кабинет бъде гласуван в парламента. Пък не било изключено Заев като сериозен и отговорен политик тъкмо по време на отдиха, където и да е той, да върши своята работа по съставянето на парламентарно мнозинство и по новото правителство. Е, имаше и противоположни мнения, като това на проф. Звонимир Янкуловски, който предположи, че Заев може да използва почивката си да получи съвети какво да прави от тук нататък от „външни фактори“, както е било винаги при подобни случаи. За професора обаче подобна абдикация на Заев от активна видима политическа дейност веднага след изборите може да се дължи и на факта, че всъщност победата на неговата партия със само 46 депутатски мандата е тревожен знак за изгубено обществено доверие И за отлив на гласоподавателите от цялата политическа система в страната, такава, каквато е била досега. Както преди години моят приятел Ким Мехмети, писател, публицист и правозащитник, ми казваше: „Сърбите ни нанесоха голяма вреда, защото ни научиха и ние като тях да празнуваме пораженията си като най-големи победи“.
Цялата тази видима пасивност на номинирания от СДСМ за премиер Зоран Заев е още по-странна на фона на активността, която лидерите на политическите партии на албанците в страната проявяват. Ако имаше някой, който на 15 юли през нощта имаше основание да се радва и да празнува, това бяха тъкмо лидерите на албанските партии. Всеки от тях може и да е недоволен донякъде, воден от усещането, че е могъл да вземе повече гласове, но като цяло те нямат основание да бъдат недоволни. При това разрешиха вътрешноалбанския спор за влиянието си сред избирателите по начин, който препотвърди водещата роля на Демократичния съюз за интеграция на Али Ахмети с неговите 15 депутатски места. Е, имаше години, когато Ахмети стигаше и до 20 пратеници, но това бе времето, когато митологията за бунтовническата Армия за национално освобождение, от която през 2002 г. произлезе ДСИ, беше силна и въздействаща, защото в битките на Шар планина през лятото на 2001 г. бе извоювала победа над силите на реда.
Още повече че тогава на политическия терен все още не се бяха родили новите и свежи партии, които днес търсят своето място под слънцето. Като Съюза на албанците с лидер бившият кмет на Струга Зиядин Села, който в коалиция с откъсналата се от БЕСА „Алтернатива“ на Африм Гаши спечели 12 депутатски мандата. Самата БЕСА в коалиция със СДСМ взе четири места в парламента. Това пък даде основание от централата на ВМРО–ДПМНЕ да заявят, че,ако тези четири мандата се приспаднат от онези 46 на СДСМ, ще се получи резултат, в който ВМРО–ДПМНЕ е победител на изборите със своите 44 места в Собранието. Следователно те са политическата сила, която трябва първа да получи от президента Стево Пендаровски мандат за съставяне на кабинет. В отговор получиха „разфасовка“ на тези 44 мандата, в които се вижда, че ако от тях се приспаднат онези, които принадлежат на коалиционните партньори на ВМРО–ДПМНЕ, ще се получи доста срамен резултат и за тях.
Най-зле се представи някога мощната Демократична партия на албанците на Арбен Джафери, която този път взе само един мандат в сравнение с двата на предишните избори, и то, разбира се, в лицето на своя сегашен лидер Мендух Тачи. В предишния текст бях споменал, че сега в парламента ще седнат общо 32 етнически албанци. Но колегата от телевизия „Сител“ от Скопие Мариян Николовски, с когото коментирахме заедно за „Събота 150“ на програма „Хоризонт“ на БНР, ме поправи, че всъщност са 34. Да, прав е, защото трябва да прибавим и двата мандата, спечелени чрез участие в другите партии, като победилият СДСМ, да речем, където някогашният ни колега, журналистът Муарем Зекири е заместник-председател.
Вече усещам нетърпението у някои читатели да ми възразят, че прекалено залагам на „етническата оптика“, когато анализирам резултатите от вота. И на мене не ми се иска да е така, но какво да се прави – такива се реалностите при нашите братя и братовчеди. Хубави, лоши – такива са. Ето и сега. Още не бяха преброени окончателно всички бюлетини, когато шефът на предизборния щаб на ДСИ Буяр Османи, иначе вицепремиер по европейската интеграция, със самочувствие заяви на първата си пресконференция: оттук нататък всички пътища водят към Мала Речица. И оттам трябва да дойде „белият дим“ за новия кабинет (по алюзия с белия дим във Ватикана, знак за избор на папата). В Мала Речица, този южен квартал на Тетово, се намира централата на ДСИ. Алюзията бе ясна – всеки, който иска да състави кабинет, да идва при Али Ахмети и да търси подкрепа. Дали е победител в изборите или не, това няма значение, защото простата аритметика на получените мандати показва, че нито СДСМ, а още по-малко ВМРО-ДПМНЕ, може да мине без гласовете на албанците.
А колкото повече минава времето от 15 юли насам, все повече се създава впечатлението, че не най-голямата партия на македонците ще избира своя коалиционен партньор в управлението. Ситуацията е интересна, защото тъкмо напротив – най-голямата партия на албанците, ДСИ ще избира с кого да влезе в коалиция начело на властта, за да защитава интересите си.
А и Али Ахмети очевидно съзнава важността на момента. Докато Заев отиде да почива, той предприе офанзива да се опита да консолидира позицията на всички партии на албанците. Звънна или се видя с техните лидери с оглед на това да получи подкрепата им за идеята следващият премиер на страната да бъде албанец, по-конкретно – номинираният от него кандидат Насер Зибери. Но това за Зибери като кандидат за министър-председател на държавата е само върхът на претенцията. Защото зад нея стоят и други, с които в предизборната кампания партиите на албанците изпращаха послания над етническия окоп. Като това, децата във всички училища в страната от пети клас задължително да изучават албански език, за да могат да комуникират помежду си, или пък самият албански език да бъде записан в Конституцията като втори служебен език, а не като език, който говорят, не по-малко от 20 на сто от населението, и т. н.
Доста жаби ще трябва да преглъща Заев, когато и ако седне да разговаря с Али Ахмети, след като по време на кампанията неведнъж го пращаше в опозиция, където му било мястото. Съзнавайки всички тези неудобства, от централата на ДСИ вече пратиха сигнали, че са готови да проявят великодушие и отново, както досега, да управляват заедно със СДСМ. Щели да им стигнат общите 61 мандата от всички 120 в парламента, пък и нищо чудно някой и друг депутат от другите партии да привлекат. Досегашната парламентарна практика в Република Северна Македония показва, че това не е чак толкова трудно.
Разбира се, възможни са и други комбинации. Но бъдете сигурни, уважаеми читатели, че каквито и да са съветите „отвън“, без участие на албанците в изпълнителната власт няма да мине. При това на постове, които те изберат, а не които им предложат. И тук не става дума за председателя на парламента, където мястото е запазено за Талат Джафери от ДСИ. Всичко друго е на масата като част от пазарлъка.
