Илия ПЕТРОВ
Когато преди месец бях гост в телевизия 7/8 и засегнах темата за евтаназията, водещия Тошко Йорданов направо ми каза: „Вие бъзикате ли се, точно по време на тази пандемия или говорите сериозно”. Говорих и говоря съвсем сериозно, защото няма неудобно време обществото да се занимава с този проблем, който изисква не частни, а структурни отговори и решения. Кощунствено, ще кажат някой. Други, че съм логически и морално катастрофирал и съм пример за умствено извращение по време на чума. Само че това въобще не отменя правото ми да разсъждавам и да имам позиция по темата за асистираната смърт. Напълно съм убеден, че в обозримо бъдеще това ще стане широко и задълбочено обсъждан казус. защото има потенциал да повлияе на нашите ценности и идеи за самия живот. Няма как да не се случи особено в свят, в който човечеството прогресивно се увеличава, средната продължителност на живота расте, фармацията и здравеопазването (поне в „златния милиард”) се развиват шеметно, а повечето хора изобщо не си дават сметка, че удължаването на живота не е равнозначно с повишаване на качеството му.
Съжалявам за фразата „качество на живот”. Все едно, че говорим за стока, но тази фраза е размахвана от политиците в цял свят под формата на табели върху които с тебешир се записват цифри, за да отразят резултатите от едно състезание, наречено общо благосъстояние на индивидите и обществата, измервано по разнообразни показатели. Бях потресен да разбера, че качеството на живот освен по средна му продължителност, се определя и от критерия колко са наличните предмети, с които разполага едно семейство. Средно за една западноевропейска страна са 15 000. Този подход за измерването на жизнения стандарт се нарича комодификация и означава, че все повече човешки ценности се превръщат в стоки и подлежат на покупко-продажба (Не ви ли изглежда, че живота ни отдавна се е превърнал в стока? И не ни принадлежи). Впрочем в страни от ЕС, където „качеството на живот” е най-високо, евтаназията е стриктно регламентирана, но позволена. Само за пример – клиниката „Dignitas” в Цюрих, основана още през 1998 г. с цел да помага на онези, които имат „медицинско диагностицирани безнадеждни или нелечими болести, непоносима болка или необратими увреждания“ за да завършат живота си с достойнство. Нещо повече. Ако се разровите по темата, ще установите, че евтаназията е поскъпнала двойно от 2016 г. до днес. Същото се случва и в САЩ, където специфичната асистирана помощ при определени обстоятелства в различните щати е разрешена. Към 2019 г. Калифорния, Колорадо, окръг Колумбия, Хавай, Мейн, Ню Джърси, Орегон, Върмонт и Вашингтон имат статус, позволяващ асистирана смърт. Тя е законна и в Монтана с решение на Върховния съд от 2009 г. В България по този въпрос се говори плахо, под сурдинка, а единственият народен представител, който се осмели да внесе закон за узаконяване на евтаназията през 2011 г., беше проф. Любен Корнезов, Бог да го прости. И както се сещате закона не беше приет.
Това, което ме безпокои в процеса на този инак безспорен човешки прогрес (през Средновековието средната продължителност на живота е била около 45 години, а днес е 85 в англосаксонските страни), е съвременния неистов стремеж на хората или поне на по-богатите от тях да „живеят вечно”. Става дума за метафора разбира се. Но говоря всъщност за непрекъснатото удължаване на живота на всяка цена и онзи наивен стремеж, стаен от край време в човешкото сърце, че можем да се разминем с неизбежното, намирайки вълшебния еликсир. Продължителността на човешкият живот до такава степен е свръх надценена и затова без притеснение мога да кажа, че масово е замъглила разума на цивилизования свят.
Ясно е, че става дума за деликатен проблем, след като толкова дълго време не е постигнато мнозинство за решението му в държавите по света и в обществата в самите държави. Това е и причината, която може да откаже повечето от нас от дебати по въпроса и да си оставим нещата, такива каквито са. Обяснимо, но неприемливо е, че при всичките възхитителни технологични постижения на медицината тя не пожела, освен в определени държави, да се погрижи не само за живота на човека, но и за неговата смърт Защото според мен, качеството на смъртта трябва да е равнопоставено с качеството на живота, тоест смъртта трябва да се уважава толкова, колкото и живота. Има една великолепна книга на Жозе Сарамаго „Приумиците на смъртта”. В нея по чуден начин се случва така, че в една държава хората престават да умират. Хаосът, който настъпва след първоначалната еуфория е тотален. Ако имате време, прочетете я.
Да, в Хипократова клетва е записано: „Никога и никому няма да дам смъртоносно лекарство, дори да ме моли за това и няма да му дам такъв съвет.“ Само дето това не е било точно клетва, а ритуал. Такива ритуали е имало и в много други професии. А от „Корпуса на Хипократ“ изобщо не е известно кое е написано лично от него и кое принадлежи обобщено на медицинската школа на остров Кос. Ако се озадачавате, защо бога-лечител Асклепий се изобразява с тояга, около която е увита змия (точно това влечуго, причинител на първородния грях) помислете, че лекарите през V в. пр.н.е. не са били както днешните. Освен лечители те са били и отровители. Те са познавали изкуството как да се приготвя отрова и как да се поднесе незабелязано. За самия Хипократ се носи зло предание, че е отровил двама свои неблагодарни пациенти, които платили за лечението си с дребни монети. Най-вероятно това е съчинено от злобните му противници.
Не всички древни авторитети са били съгласни с Хипократ. Впрочем той е бил повече философ, отколкото лекар, защото се е опитвал от конкретните случаи на една болест да направи общи заключения, след което от тези общи заключения да категоризира частните случаи. Повечето от философите на Елада са имали пренебрежително отношение към смъртта. Сократ отказва няколко пъти да избяга за да се спаси от смъртната си присъда.
Накрая изпива чашата с бучиниш и поръчва на учениците си да принесат в жертва един петел на Асклепий (когато някой болен бивал изцелен, в жертва на бога-лечител е принасян петел). Сами разбирате как е схващал изцелението Сократ. Епикур, един от най-известните и то не по-малко от Хипократ, древни мислители, живял около два века след него, създава тъй „наречената философия на градината” където на 71-годишна възраст, заобиколен от приятели, във вана с чаша вино в ръка получава асистирана евтаназия.
Преди края си той изрекъл нещо удивително: „Между нас и смъртта няма нищо общо. Когато нас ни има, нея я няма. Когато нея я има, нас ни няма. Следователно не бива да се страхуваме от нея”.
Да се върнем към съвременността. Не е необходимо да се влиза в подробностите и тънкостите на един такъв закон. Той разбира се, коренно ще промени ролята на лекарите и естеството на връзката им с пациентите.
Ще носи в себе си възможност за злоупотреба, преследване на комерсиални цели, както всеки закон, но ще съдържа в себе си и възможността за освобождение и ще създава все пак чувството, че имаш привилегията да избираш, а не безпомощно да очакваш старата озъбена Танатос. Защото аз не виждам по какво си различава насила поддържания живот, от насила отнетия?
Затова моята теза е следната. Дори само съществуването на такъв закон ни дава, в някакъв смисъл успокоение заради наличието на варианти за края при продължителна терминална болест. В страните, в които има закон за евтаназията е установено, че някои хора (приблизително един на трима) никога не се възползват от него. Просто знанието, че е реална такава опция, ако имат нужда от нея, им дава комфорт, който болката и страданието са ограбили. Не толкова трудно да се разбере. Ще повторя – закон не защото някой ще се възползва непременно от него. Може да си остане един „пуст” закон. И забележете -дори и да не бъде приет, все пак периодичните дебатите по него ще породят някакво смирение и милост, толкова спешно необходими днес. Християнството забранява самоубийството, а държавата – евтаназията. На кого принадлежим самите ние? Това е въпрос на живот и смърт.
