Илия ПЕТРОВ
Имаше един много популярен виц по времето на Тодор Живков. Действието се развива в кабинета на ветеринарен лекар в ТКЗС. Нахлува партийният секретар. Вижда на стената два портрета. Единият на Тодор Живков, а другият на едно говедо. Така да се каже лекарят се подсигурил. И партийно и професионално. Партийният секретар дава някакви нареждания (партийните секретари разбираха от всичко и изобретяваха лозунги „тип кич” като „ Да покрием навреме младите кобилки” или
„Роналд Рейгън – главен враг на Тутраканската селищна система”) и преди да си тръгне казва- „И да свалиш това говедо от стената.” Отговорът на ветеринаря бил: „Кое от двете?”
45 години преди да се установи демокрацията в България, елитът на обществото беше граден от една партия – БКП. Този елит беше наречен „номенклатура”. Номенклатурата се изграждаше не само в управлението на страната, а и във всичките прослойки на обществото. От селяните и работниците, до професорите и академиците. Когато някой номенклатурчик направи поразия, като управител на предприятие да речем, го назначаваха за управител на друго предприятие. В друг град. Започвам така, защото именно от тази номенклатура и нейните наследници се роди съвременният политически и прочие елит на страната ни. Очевидно е, че не откривам Америка, още повече днес всички партии си създават номенклатура.
За политическия елит на прехода има исторически и социологически изследвания, и то написани именно от деца на висши босове на БКП.
Да отбележа, че нямам нищо против – част от тях са умни и достойни хора. За съжаление в контекста винаги се сещам за думите на Филип Боков, когато беше запитан ще поеме ли БКП вината за безумията на комунистическото управление и той отговори: „Вината ги поемаме само с мезетата”.
Елитът ни влезе в политиката през идеала и ценностите и завърши при цинизма, следвайки простото правило: „Ритай надолу и целувай нагоре”. Затова ще разгледам обстоятелствено втората част на заглавието, защото то ни изправя пред собствените ни биографии.
Страстите избирателски! Според мен политическият елит на България след 1989 г. досега тотално се провали. Работата е там, че се провалихме и ние. Гласоподавателите. Следователно и аз. Знам каква огромна група от разбирачи, изумени до дъното на своите комплекси ще раздразня, но това е техен проблем.
Заявлението, че изниква момент на равносметка е примитивно, тъй като всеки ден трябва да е такъв. Когато обаче разумяваме докъде сме я докарали, схващаме, че почти нищо не е било както трябва.
Може би следващият разказ ще ви изглежда като проява на лош вкус, песимизъм или черногледство. Някакъв инат и упорство. Аз не се коря сурово за това, но когато имаме възможност да огледаме делата си, своите и на другите, се поставяме в една странична позиция, задаваща друг ракурс. Другият ракурс е меко казано скандален.
Постулатът, че избирателят винаги е прав, от години прикрива няколко очевидни истини, които българските политици по неволя премълчават. Искам да добавя, че не аз съм баща на следващите тези, а само техен осиновител. Сиреч, ще бъда повече ироничен и саркастичен, отколкото точен.
И така. Избирателите в никакъв случай не са по-морални от политиците Изобщо дебатът за морала е доста позатихнал и дори посърнал.
В модерността, до която и ние се докосваме от време на време, не съществува въпросът за моралния облик на личността. Единственият актуален въпрос е този за пълноценната й реализация. Чрез хедонизма, консумацията, придобиването, приватизация на морала и чувствеността. Всичко важно, според някои, в живота и политиката се постига не със спазване, а с преодоляване на морала. Привилегированата позиция на „Негово Величество Избирателят”, обаче, произтича от единствения факт, че той избира политиците, а не обратно. Следователно избирателят е по-морален, защото избира, а не защото е избран. Това изчерпва напълно въпроса с високата моралност на гражданското общество и деморализацията на политическата класа. В момента, когато тази част от народа изгуби привилегията си да избира и бива избрана, губи и привилегията си да бъде по-морална.
Вторият размисъл произлиза от първия и се състои в това, че ние избирателите сме по-корумпирани от политиците, които избираме.
И ще ви обясня защо. Защото политикът преди да стане политик е бил избирател. Освен това, след като престане да бъде политик, отново става избирател. Това е твърдение равномощно на предишното и произтича от една друга привилегия на избирателя. В ежедневието и битността си той не е обществена фигура и поради това не привлича интереса на медиите. Всекидневната корупция е неизмерима, защото е незабележима. А е незабележима, защото с нея сме свикнали. Бях свидетел, как една дама пререди 10 души за магнитно-ядрен резонанс само защото сестрата в отделението й беше приятелка. В англосаксонската литература това се назовава „transitive friend”, тоест преходен приятел.
Бартерната корупция от времето на социализма продължава да съществува със страшна сила. И тя понякога е единственият начин да водиш нормално ежедневие, без да се изправяш пред нерешими проблеми. Когато бъде избран за нещо си, избирателят освен привилегията да бъде по-морален, губи анонимността си и става априори корумпиран. Просто такава е предзададената характеристика на прослойката, в която попада. Естествено, размахът в корупцията на човек без възможности, е малък като самия него. Но това съвсем не означава, че въображението му в тази област е ограничено.
Струва ми се, че корупцията далеч не е най-големият проблем на българската политика. В различни телевизионни предавания преди време на двама известни български политици директно им беше зададен въпросът: „Вие корумпиран ли сте?” Как биха могли да отговорят те на такъв пряк въпрос? Все пак това не е детектор на лъжата. И, разбира се, отговориха, че не са корумпирани. Някъде в синевата останаха слуховете за тях, а слуховете рядко са напълно лъжливи. В края на краищата всеки избирател би отговорил отрицателно на въпроса дали е корумпиран. В шеги и закачки проблемът за корупцията се обкръжава с все повече думи и за 30 години се превърна в приспивна песен за наивници. За корупцията само се казва и нищо не се доказва. Единственото изключение направи някога Батето. Бог да го прости. На въпроса има ли корупция във футболният съюз той отговори: „Ами, разбира се, че има. Иначе от какво ще живеем?” И после нагледно доказа, директно по БиБиСи, че не се е шегувал.
Когато нещо не се е случило – виновна е корупцията. Когато нещо се е случило – виновна е пак корупцията. И всичко се движи около подозрения и слухове и поразително напомня схемата от „Параграф 22”: „Той беше подозиран от комунистите, че е хомосексуалист и от хомосексуалистите, че е комунист.” Едно от най-популярните американски определения за корупция е, че всичко което може да се изяде и изпие за 40 минути не е корупция.
Българският вариант е агне под 8 кила не е подкуп Ако това е вярно, в България няма некорумпиран човек. Казвам всичко това, за да повторя отново. Корупцията не е най-големият проблем. Далеч по-голям проблем в българската политика са некадърността, злобата, месианството, лицемерието. Далеч по-голям проблем е егоцентризмът, който се е превърнал в основен политически нагон. Защото за корупцията може и да има лек, но за тези черти от характера положението е безнадеждно. И точно заради това, за да преценим един политик що за стока е, трябва да го питаме не дали е корумпиран, а дали е способен на всичко, за да спечели властта и да управлява след това. И, ако ви каже, че е способен на всичко и че е единственият, който може да се справи с управлението, просто няма как да е честен.
И сега да ви разкажа третия размисъл. Най-провокативният. Аз твърдя, че избирателите сме далеч по-виновни за състоянието на страната ни, отколкото политиците. Да не забравяме, че политикът произлиза от избирателя в смисъла на Дарвин. Избирателят се стреми да преживее и оцелее през натуралното възпроизводство, връзките, бартерът – който е майка на далаверата, чрез малките но сигурни доходи и ежедневието на жълтите стотинки. Социалният ресурс са
съседските и роднински солидарности
а това е типичен пример за изостаналост на обществото. На несъстоялото се гражданско общество. Това е общество, в което има едва между 5% и 8% активна прослойка, която променя обстоятелствата около себе си или се адаптира, ако не може да ги промени, но нито за миг не престава да живее с въображение. Тази малка прослойка има еманципаторски импулс и може да живее автономно. Знаменателен беше въпросът, който ми зададе един избирател в до болка приличащите си села в Северозападна България: „И ти и аз имаме по една уста. Защо ти взимаш по-голяма заплата и можеш да ядеш повече, а аз не?” И тъй като този въпрос изискваше определена доза гадание аз отговорих: „Не може да живееш лесен живот в нашата страна на трудното щастие.”
Сега не правя преразказ на калпавата реплика, че всеки народ заслужава политиците си. Не че не е близо да истината, но е толкова банално, че ми се струва лъжа. Точно обратното искам да кажа – всички политици заслужават избирателите си. Избирателите толкова много се оплакват от политиците, вместо да се опитат да направят страната си прилична, че в един кратък момент започвам да взимам страната на политиците. Защото, ако политиката беше само въпрос на принципи, тя щеше да е божествена, а не човешка дейност.
Но политиката е човешка дейност и затова е несъвършена. Следователно е точно такава, каквито сме и ние хората, които по един или друг начин участваме в нея. В началото на предишния век Жозеф дьо Местр беше казал, че човек е прекалено зъл, за да бъде свободен. Не мисля, че нещо се е променило.
Политикът знае, че на избирателя трябва да му се обещават надежди, а не програми. Това, което обаче избирателят не може и не иска да разбере, е, че властта винаги се упражнява от малцинства при всички форми на управление и самоуправлението е нонсенс. Невъзможно е целият народ да създава закони. Всяко общество е пирамида. Колкото по-високо си в пирамидата, толкова по-добре живееш. Политикът, въпреки привкуса си на величие, е лицемер. Защото се съобразява с избирателя. Циничните избиратели са създали циничните политици. Между другото истинският политик не зачита и презира също така и класата към която принадлежи. Той поддържа добросъвестно обичаите й, но я смята за просташка и снобарска.
И завършвам с една забавна история, която ми се случи по време на избори 2005 г. Стана така, че имах възможност да говоря с един министър. Персоната твърдеше, че познава лично 300 000 избиратели. И как разбра? Ами здрависвал съм се с тях. Опитах се да предупредя да бъде предпазлив от предоверяване на избирателите. И аргумента, който използвах, беше: ”Внимавайте с очакванията от избиратели, 60% от които вярват, че могат да бъдат урочасани. Отговорът беше: „Ама ти не вярваш ли?”