Още едно доказателство, че с македонците сме едни и същи – искаме си „на калпак“ парите,
без да сме сигурни, че ги има
Читателите, хвърляли отвреме-навреме по едно око на текстовете, които пиша, сигурно знаят, че сред любимите ми фрази е и следната: „ако има 5 факта, които да поставят под съмнение това, че с македонците сме едни и същи, има други 95, които доказват обратното“. При това – категорично и безусловно. И исторически, и манталитетно, колкото чисто българското да е било мачкано. И в някои случаи, за съжаление, изтрито в годините, когато нашите братя и сестри, братовчеди и братовчедки, приятели и другари, живееха първо в Кралството, а после във Федерацията. Със следващите редове ще се опитам да прибавя към онези 95 доказателства още едно.
Наскоро български всекидневник извади на първа страница простата сметка, че на всеки българин се падат по 4 142,84 евро от парите, които Брюксел щял да ни даде през следващите години. Парите „на калпак“ на глава от населението бяха пресметнати, за да се докаже, че разликите в глобалната сума евро пари, които България ще получи в сравнение със съседите си Румъния и Гърция, не отразяват истината. А тя е, че ако разделим тези миражни пари на всеки български гражданин, ще се получи такова число, което ще покаже, че всеки наш съгражданин е по-облагодетелстван от всеки румънец и грък. Така трябвало да се гледа на митичните огромни суми, които ЕС ще отпуска на своите членки, за да се справят с последиците, които предизвика в икономиките на всяка страна членка пандемията от COVID-19. Защото всяко сравнение на огромните суми за държавите от ЕС, може
да доведе до грешни заключения
ако не се познават критериите, по които ЕК е разпределяла предвидените средства.
Оставям настрана политическите и пропагандни мотиви на посочената технология на разпределение на общата обещана сума. Но понеже и аз съм човек, който като милиони други гледа да обогати семейния си бюджет, и понеже нямам нищо против (простете този грях!) да получи едни пари, разбира се, и като нормален човек и земните грижи са ми всекидневие, си направих проста сметка. На нас със съпругата ми, скромните български пенсионери, ни „се падат“ общо 8 285,68 евро. Уха-а-а! Пък и според социалните мрежи така май мислят още хиляди българи. Да не кажа – милиони. И докато се чудех дали ще доживея като глава от населението да се радвам на бъдещите евра, си спомних една история, от която ентусиазмът ми угасна. Ще ви я разкажа, защото всичко казано дотук бе само увод.
През есента на 1998 г. в Република Македония, тогава тя се казваше така, предстояха редовни парламентарни избори. Най-голямата опозиционна партия ВМРО-ДПМНЕ с лидер Любчо Георгиевски се готвеше сериозно за вота, окуражена от непрекъснато падащия рейтинг на премиера и лидер на Социалдемократическия съюз на Македония (СДСМ) Бранко Цървенковски. На изборите 4 години по-рано, през есента на 1994, ВМРО-ДПМНЕ реши да бойкотира втория кръг на вота и остана извън парламента. Явно желанието за политически и парламентарен реванш караше лидерите на партията да бъдат нетърпеливи, но и разумни. Те си даваха сметка, че въпреки недоверието към политиката на СДСМ, бившите комунисти са все още силни, пък и държат лостовете на властта. На ВМРО-ДПМНЕ му трябваше коалиционен партньор в предизборната борба и то сред македонските партии. Почукаха тук – отказаха им, почукаха другаде – и там имали съображения „да не се хващат“ с тях. Най-после след дълги пазарлъци коалицията стана. Партньорът бе Демократическа алтернатива (ДА) на Васил Тупурковски–Циле. Партията бе създадена наскоро, основната й привлекателност, но и вътрешна спойка, бе харизмата на нейния лидер.
Васил Тупурковски бе тогава младото лице на македонската политика. Той бе най-младият представител на Македония в колективното Председателство на СФРЮ след смъртта на Тито на 4 май 1980 г. Много бяха хората, които виждаха в негово лице президента на новата държава Република Македония, която
и като независима, щеше да запази „традициите“ на близост с Белград
Циле, както популярно го наричат в страната му, имаше принос и към антиквизацията, процес, който после бе доразвит в карикатурни мащаби от Никола Груевски. Тупурковски бе един от първите, който се опита научно да докаже, че днешните македонци са наследници на онези македонци от славната империя на баща и син Филип и Александър. Пък и коренът му бе егейски, както казват край Вардар, значи, произлиза от местата, които днес са в Гърция. Някои го обвиняваха за лансиране на неосъществими политически идеи, даже го сравняваха с Барон Мюнхаузен. Дългогодишен шеф бе на Македонския олимпийски комитет, бе личен приятел на Иван Славков, докато бяха колеги в олимпийското движение. Имам достатъчно доказателства, че това приятелство не бе безкористно, поне от страна на Циле, който се надяваше на подкрепата на Славков, за да стане член на МОК. Но после нещата се развиха така, че самият Славков бе изключен и от неговото менторство над Тупурковски не остана нищо.
Тупурковски странеше от политиката, но изведнъж през пролетта на 1998 г. обяви, че създава партия и тя ще се нарича Демократична алтернатива. С харизмата си и с личното си югоминало събра около себе си доста хора, които никога не са криели носталгията си по Титова Югославия. Това бяха хора с кариери, с високо обществено положение, с титли и звания. Решението да направят коалиция с ВМРО-ДПМНЕ изглеждаше доста рисково и в голяма степен неестествено. Даже президентът Киро Глигоров, който видя в ДА заплаха за гласовете, които традиционно отиват за неговия СДСМ, нарече
предизборното съдружие с ВМРО-ДМПНЕ: една „неприродна коалиция“
Както и да е. Съдружието, макар и неестествено, стана факт. Циле и Любчо тръгнаха заедно на обиколка из страната. Георгиевски си имаше лична и партийна платформа против СДСМ, но Циле, о! Циле навсякъде хвърляше главния си предизборен коз – ако вземем властта, ще докараме в Македония инвестиция от един милиард долара. И когато го питаха откъде ще дойде тази колосална сума, той мълчеше като гроб. Тук милиард, там милиард, и хората взеха да вярват. И понеже македонецът е практичен, и понеже умът му е насочен към това как да купи евтино и да продаде скъпо, та взеха да си правят простата сметка. А тя изглеждаше така: „Ние сме два милиона, делим един милиард на два милиона, получава се добра сума. В семейството сме четирима, толкова по толкова – я да гласуваме за Циле“. Свидетел съм, че подобни сметки се правеха в доста интелигентни семейства, които вярваха, че благината, която Циле ще донесе в Македония, ще им напълни хладилниците. Пък и за почивка в Гърция може да остане.
ВМРО-ДПМНЕ и ДА спечелиха изборите, съставиха кабинет, в който според квотите Министерството на външните работи се падна на ДА. Там назначиха един от верните хора на Циле – Александър Димитров. Невзрачен и като външен вид, и като дипломат, само след няколко месеца, през февруари 1999 г. Димитров съобщи отнякъде извън страната, че
Република Македония признава Тайван
Избухна невиждан скандал. Пекин оттегли посолството си от Скопие, заплаши с вето в Съвета за сигурност на всяка инициатива за нормализация на отношенията с Гърция, международната общност настръхна срещу правителството на Георгиевски. Самият той се намери в небрано лозе, но все пак уважи поведението на министъра си, очевидно договорено с ментора му Тупурковски. Размениха се посещения, правиха се първи копки на тайвански инвестиции край Скопие и все повече ставаше ясно, че онзи милиард е трябвало да дойде от Тайпе като цена за признаването на Тайван. Че някой взе, каквото трябваше, е повече от сигурно, но че онова „милиард на два милиона, умножено по членовете на семейството“ не се получи и е ясно като бял ден. Толкова години оттогава.
Е, за това си спомних, когато видях онези 4 142,84 евро на челно място на първа страница на един български всекидневник.
