Емил Ценков, арабист
Страната е в геополитическо поле, в което
Израел, Иран, Турция, Саудитска Арабия и други държави се опитват да получат превес
Вече има достатъчно доказателства за причините за „малката Хирошима“, която избухна на 4 август в пристанището на Бейрут, нанасяйки разрушения на половината столица: престъпна немарливост и несъгласуваност между институциите. Всъщност, на подсъдимата скамейка на народния гняв е цялата политическа система на страната, която възпроизвежда етно-конфесионалната мозайка на Ливан и защитава интересите на управляващите фамилии и кланове.
Бейрут е не само столица на малката, но стратегически важна страна; този „Париж на Ориента“ беше емблемата на един цивилизационен микс, открояващ се на фона на засилващата се религиозна нетърпимост, авторитарност и ретроградност в съседни арабски държави. Защото по дефиниция християни и мюсюлмани, католици-маронити и православни, сунити и шиити, трябваше по необходимост да балансират интересите си, което бе заложено от самото начало в квотния принцип при упражняването на властта (президентът винаги е християнин, премиерът – сунит, а шефът на парламента – шиит).
Ще се възстанови ли Бейрут? Ще има ли ново издание на гражданската война от периода 1975-1990 г. Ще оцелее ли самият Ливан? Такива са съдбовните въпроси, които сега си поставят не само ливанските граждани.
Криза на модела
Взривовете в Бейрут бяха последната капка, която удържаше протестите да ескалират до сблъсъците, които виждаме в момента по бейрутските улици. Всъщност, от есента на миналата година страната е в постоянна криза. „Движението 17 октомври“ обедини недоволните от ливанската политическа система, които издигнаха призива за детрониране на управляващите елити. Тези искания са резултат на катастрофата в икономиката, политическия живот и социалната политика. Затова не е учудващо, че икономиката на Ливан рухна. Процъфтяващият някога банков сектор се сви до 8.5% от БНП. Туризмът, който в миналото разчиташе на богатите клиенти от района на Персийския залив, също западна. Така към края на миналата година загубите на банките достигнаха 80 млрд. долара, а между октомври 2019 г. и януари 2020 г. затвориха врати 800 хотели и ресторанти. Сериозен удар получи бизнескласата, както и квалифицираните кадри в държавния сектор. Всеки трети ливанец се лиши от работата си, а ливанската лира изгуби 80% от стойността си на черния пазар. Не случайно и банките отказаха да изплащат влоговете в чуждестранна валута.
Политическата система си остана нереформирана и в този смисъл не бе изпълнен Договорът от Таиф, с който бе приключена дългата гражданска война. Той предвиждаше преход към гражданско управление чрез
ограничаване ролята на конфесионалните елити
Политическите касти обаче запазиха привилегиите си, както в рамките на своите етнически общности, така и в изпълнителната и законодателната власт в страната. По такъв начин цялата държава продължи да бъде подчинена на традиционните лидери и техните клиентелистки мрежи. Особено много критики предизвиква групировката „Хизбулла“, обект на санкции от САЩ и Европейския съюз. Сегашният президент Мишел Аун и премиерът Хасан Диаб са обвинявани, че обслужват интересите на несменяемия лидер на групировката Хасан Насралла. Според редица наблюдатели, конфесионалният баланс на страната окончателно е компрометиран и тя се е превърнала в придатък на „Хизбулла“. Силно влошени са и междуконфесионалните отношения, белязани от периодични кризи и припламващи искри, като неотдавнашните обвинения, които си размениха шиитската и сунитската общност. Така „Феноменът Хизбулла“ се превръща в категорично доказателство за изчерпването потенциала на квотния принцип и за необходимостта от коренно реформиране на цялата политическа система.
Геополитическите залози
Но не по-малки са проблемите за ливанската сигурност, свързани с международната експанзия на „Хизбулла“. През последните години и в частност в контекста на „Арабската пролет“ подкрепяните от Иран „войни на Аллаха“ разшириха своя периметър на действие не само в Ливан, но и в съседна Сирия, Ирак и в други локации. По такъв начин, групировката започна да бъде възприемана като част от плановете на Техеран за разширяване на военно-политическото си влияние в съседните провалени арабски държави. И тъй като „Хизбулла“ се възприема като основния противник на Израел, но и на повечето страни от Залива, сигурността на самия Ливан бе поставена на карта. От няколко години страната е под натиска на неформалната антииранска коалиция, включваща мощни регионални играчи като Саудитска Арабия и Израел, както и задокеанския им ментор и съюзник. Още е пресен в спомените ни странният „арест“ на ливанския премиер Саад Харири от саудитските му домакини през есента на 2017 г., показал степента на зависимост от Рияд на номинално суверенния тогавашен шеф на ливанското правителство.
Може да се предположи, че предизборната ситуация в САЩ ще изкуши Тръмп да даде зелена светлина за „по-мускулест“ вариант за трайно изолиране на „Хизбулла“ от лостовете на властта. Това би му позволило да заяви пред избирателите си, че окончателно е разрушил „шиитската ос“, свързваща Техеран с Бейрут. А и ескалирането на атаките на Израел срещу обекти на „Хизбулла“ – след неотдавнашното нападение срещу милиции на групировката на сирийска територия – може да бъде тактически ход за излизането от кризата на управлението на Нетаняху. Подобни варианти обаче биха означавали трайно дестабилизиране на страната и евентуално възобновяване на гражданската война.
Но освен предизвикателствата, свързани с „иранското досие“, Ливан се намира в едно нажежено до бяло геополитическо поле, в което Израел, Иран, Турция, Саудитска Арабия, Египет и други държави се опитват да получат превес. Понастоящем Източното Средиземноморие фокусира амбициите на Ердоган да сложи ръка върху кипърските шелфови находища на газ. Срещу това се обявява цяла коалиция от регионални сили, включваща Египет, Израел, Кипър и Гърция. Затова и офертата на Анкара да възстанови порт Бейрут трябва да бъде разглеждана не само като форма на алтруизъм, но и като част от неоосманската експанзия в региона.
Факторът „Франция“
На този фон Франция също направи заявка за завръщането си в тази своя бивша подмандатна територия. Визитата на Макрон в Бейрут, както и организираната от него видеоконференция на донорите в неделя, маркира недвусмислено амбициите на френския президент. Париж поддържа тесни връзки с влиятелната християнска маронитска общност, която се счита за един от стълбовете на ливанската политическа система. По време на визитата си, Макрон се срещна с основните политически лидери и с демонстриращите жители на Бейрут, като си позволи дори да отправи призив към ливанските власти за предприемането на спешни реформи. По такъв начин френският президент застана зад исканията на гражданските протести. Критиците на Макрон обаче припомнят, че макар и френският държавен глава да разполага със значим политически капитал, състоянието на икономиката на страната в условията на подновяваща се пандемия не позволява някаква сериозна роля във възстановяването на Ливан.
В крайна сметка съдбата на страната е в ръцете на нейните граждани. По време на най-острата фаза от сирийската война преди няколко години мнозина наблюдатели предрекоха, че тя ще погълне и съседен Ливан. Това обаче не се случи. Оказа се, че ливанците са се поучили от колективното безумие от предишните десетилетия. Дали сега гражданският бунт ще намери верния път към истинските реформи, от които зависи оцеляването на страната на кедрите, предстои да видим.
