Илия ПЕТРОВ
Когато при осъществяването на един проект определена негова структурна част не се конструира навреме, впоследствие обикновено никога не се случва и съответният проект остава недовършен. Ще ви разкажа защо започвам така необичайно. Преди доста години защитих магистърската си теза по „Европейска интеграция”. Това се дължеше на моя научен ръководител доц. Юлия Захариева. Невероятна дама, към която и до днес имам абстиненция. Както и на рецензента ми, тогава доцент, а днес професор Благой Видин.
Преди защитата Юлия Захариева ми каза: „Виж сега, най-ценното в дипломната ти работа е заключението, че ако ЕС не успее да изгради собствена обща външна политика и обща политика за сигурност, вероятно ще се превърне от нещо, изглеждащо непосилно, в нещо станало непотребно. Струва ми се, че си ме цитирал, но не си го споменал”. И се усмихна по нейния си начин.
Разказвам това, защото не се считам за особено вещ в областта на европейското военно дело. В същото време мисля, че професионалистите понякога могат да възприемат мнението и на лаиците. Затова се връщам много, много назад, за да погледна напред.
Първият план за създаването на Европейска отбранителна общност е предложен от френския премиер Рене Плевен през февруари 1951 г., в момент, в който преговорите за ЕОВС (Европейската общност за въглища и стомана) не са приключили. Динамиката в интеграционните процеси в западната част на континента през този период е забележителна. Студената война също играе ролята на „външен обединител”.
Впрочем, Европа обикновено се обединява, когато се появи общ враг Както се изразява Хосе Ортега-и-Гасет „причината, която изведнъж може да доведе до европейското обединение, изглежда да бъде, например, плитката на някой китаец, развяла се над Урал или изригването на голямата ислямска магма”. Корейската война в онзи момент изостря и засилва страха от пряк конфликт между СССР и САЩ на европейска територия.
На конференция на НАТО през септември 1950 г. американците предлагат ФРГ да участва във военна Европа. Тази идея не само заплашва едва родилия се План „Шуман” (икономическо обединение и интеграция на базата на черната металургия и въгледобива), но довежда и до бърза реакция на френското правителство за създаване на ЕОО (Европейска отбранителна общност.)
Идеята за новото обединение се основава на предложението за създаване на собствени въоръжени сили под единно командване. С други думи – европейска армия. Обединена до равнище армейски корпуси. Френските и германските части да имат по статут стриктно равенство. Това пренасяне на принципите на Плана „Шуман” във военната област би трябвало да получи одобрение и заради факта, че влиза в посоката на предложението на Консултативната асамблея на Съвета на Европа от 11.08.1950 г. А именно – да се създаде „незабавно обединена европейска армия под демократичен европейски контрол”.
Шестте държави от „малката Европа”, трябва да поемат общи военни задължения, свързани с изграждането и издръжката на европейска армия. Това включва национални военни контингенти за участие в общите армейски формирования,
общ военен бюджет, обща програма за въоръжения и отбрана Институциите на ЕОО са аналогични на ЕОВС. Съвет на министрите с общ министър на отбраната, Комисариат като върховен орган, а Парламентарната асамблея и Съдът са общи с тези на ЕОВС. Все пак решенията се вземат от междуправителствения орган. Наднационалният орган има преди всичко пълномощията да ръководи административните лица и материалната база.
Първоначално идеята е посрещната зле. Петте континентални партньори съзират в нея маневра за забавяне на германското превъоръжаване. САЩ усещат желание да бъдат отстранени от европейската отбрана. Те ще се присъединят към плана чак през септември 1951 г., след провала на правителството в Бон за германско участие в НАТО.
Грижата за европейско единство отсъства от последващите Атлантически проекти, а генерал Айзенхауер ще подкрепи ЕОО, когато става президент през януари 1953 г. Защото ще я смята за фактор на европейското единство. Преговорите продължават близо година и половина и през май 1952 г. в Париж се подписва договора за Европейска отбранителна общност.
Трудни преговори, но за сметка на това амбициозен проект. Все пак държавите трябва да прехвърлят върху новата общност основната част от своята отбранителна политика и да запазят само ограничени сили.
Но те настояват за две основни предпазни мерки. Първо – да се обгради с демократичен контрол бъдещата обединена армия. И второ – военна Европа да се впише в политическа Европа. Липсата на обща външна политика (двете общности са безсмислени една без друга) хвърля съмнение върху Европейската армия. И наистина, какъв смисъл има да се обединяват армиите, след като няма обща външна политика?
Затова временно армията на ЕОО е оставена на разположение на генералния щаб на НАТО, защото неговите политически решения компенсират липсата на компетенции в ЕОО по въпросите на външната политика. За бъдещето на ЕОО това означава подчинена стратегия.
Парламентарната асамблея ще трябва да контролира демократичната рамка на армията, както и да реши каква ще бъде окончателната й структура. Конфедерална, оставяща на всяка страна членка самостоятелност, особено в международната сфера, или федерална обща цялост, която упражнява пълномощията, преотстъпени й от държавите.
Това е предложение на италианския премиер Алчиде Де Гаспери, който след рухването на фашизма в Италия е единствената неопетнена и голяма фигура, можеща да предложи на италианците алтернативно управление без то да е силово. Двамата с Аденауер са конфедералисти. Аденауер представлява полицентрична Германия от времето на Свещената римска империя, а Де Гаспери – Северна Италия от времето на Хабсбургите.
В същото време през май 1952 г. СССР осъжда създаването на Европейска армия, защото това не само легализира западногерманското превъоръжаване, но и включва ФРГ в Северноатлантическия пакт. Москва предлага да се прекрати политиката на интеграция.
Внезапно ще спра дотук. Защото това кратко резюме на началото на идеята за ЕОО като сценарий се повтаря и до днес. Мога, разбира се, да припомня и последните срещи на върха, които дават „нов тласък на европейската външна сигурност и отбраната чрез укрепване на сътрудничеството в рамките на ЕС в тази област”. Но няма смисъл. Четох резолюциите им и нищо не разбрах.
Стратегическият въпрос, според мен, продължава да бъде необходимо и възможно ли е ЕС да създаде собствена армия Защото ако отговорът е „да”, това означава огромни финансови и човешки ресурси.
Аз съм от тези лоши хора, които държат на традициите и достойнството на Европа. Въпреки нейната разглезеност от гледна точка на сигурността.
„Pactа sunt servanda” (Договорите трябва да се спазват).
Малко преди избухването на пандемията от коронавируса президентът на Франция Еманюел Макрон имаше едно знаменателно послание.
„Европа трябва да започне да мисли и да действа не само като икономическа групировка, чийто основен проект е разширяване на пазара, но и като стратегическа и геополитическа сила. Това трябва да започне с възвръщането на военения й суверенитет. Европа стои на ръба на пропастта. Ако не се събудим, съществува значителен риск, че в дългосрочен план ще изчезнем геополитически, или поне, че вече няма да контролираме съдбата си”.
От своя страна Ангела Меркел, канцлер на Германия, призова Европа да „вземе съдбата си в свои ръце” чрез създаването на „истинска европейска армия”, но след това се скара на Макрон, заради диагнозата му, че НАТО е в „мозъчна смърт”. Макрон беше наречен от френските журналисти „полезният идиот на Кремъл”. В исторически план обаче, Макрон е коректен. Бащите основатели на ЕС са французи. Робер Шуман и Жан Моне. Спомням си обаче, че когато се водеше войната за Фолклендските острови, опозицията на Маргарет Тачър имаше интерпелация. „За какво ни е тази война? На тези острови има само пингвини”.
Желязната лейди ги отряза: „Да, обаче това са британски пингвини”. Може би този начин на мислене беше причината Британия да напусне ЕС.
Но ако се създаде европейска армия, то основните двигатели ще бъдат Франция и Германия. Конрад Аденауер съвсем реалистично заявява навремето: ”Не може да съществува европейска политика без Франция или срещу Франция, както и не може да има европейска политика без или срещу Германия”.
Аз съм дълбоко убеден, че европейска армия трябва да има. Защото сигурността ще бъде най-скъпата стока на този век. И ЕС не може да си позволи да внася сигурност предимно отвън. Вече чувам как падат буците пръст върху ковчега ми.
Тоест, реплики от рода на това, че Европа е прекалено важна, за да бъде оставена само на европейците и че това е един „опасен мираж” (цит. Славомир Дебски, директор на Полския институт за международни отношения). Но ще ги пренебрегна.
Да, Европа трудно ще се справи сама, само че това изобщо не означава, че не трябва да направи необходимите усилия. Ако Джо Байдън спечели изборите, както все повече анализатори предвиждат, НАТО ще си стъпи отново на краката и след всички „поразии”, предизвикани от Доналд Тръмп, вероятно стратегическата автономия на ЕС може да бъде съвместена с трансатлантическата.
В крайна сметка основната предпоставка за създаването на Европейския съюз произтича от стремежа за сигурност и отбрана. Ще завърша с цитат от Пол-Анри Спаак, трикратен министър-председател на Белгия, определян като един от седемте бащи-основатели на Европа.
„През последните години доста западни държавници бяха окичени със званието „бащи на европейското единство”… Никой от тях не заслужава тази титла. Тя принадлежи на Сталин”.
