Рушат се безценни стенописи от 16-ти век.
„Да знаеш накъде си тръгнал, е първата стъпка, за да стигнеш там”, гласи едно от популярните късметчета, които всеки е получавал, когато си е поръчвал кафе. Ние знаехме накъде сме тръгнали, целта ни беше изоставеният Маломаловски манастир в планината Чепън. Той е средновековен, строен е вероятно към 14 век, унищожаван е няколко пъти, но последните запазени засега стенописи са от 16 век. Макар в пътеводителите да пише, че образите от стенописите са „груби”, всъщност това съвсем не е така.
Но все още ни предстои да стигнем до манастира. Питаме местни хора, естествено в импровизираната селска кръчма на село Мало Малово. Упътват ни, не било далече – по черния път, през дъбовата гора, после иглолистна, след това букова и накрая излизаме на открито пространство, където има изградена пейка с масичка. Това е своеобразен връх, плато, вижда се близкият град Годеч. Оттук преди години са минавали маломаловци за града.
Продължаваме надолу по пътя и изведнъж от храстите изниква някакъв каменен зид. Явно това е манастирът. Очаквахме да е по-голям, поне така изглежда на снимките в интернет. Виждаме изоставена, почти порутена стара сграда, явно където са спали монасите, според някои е било игуменарницата. Вдясно пък са останките от някаква сграда, където единствено намираме глинени тръби, които очевидно са стари, но са били ползвани и в ново време, защото по тях откриваме следи от цимент. Пред нас е църквата – окаяна до неузнаваемост, странна, гротескна, почти скрита в шубраците и въпреки това някак величествена. Стои пред погледа ни прегърбена като старица, усмихва ни се с беззъбата си уста, леко ни плаши, но знаем, че е добра. Пристъпваме към вратата. Побутваме я леко и тя се отваря. Посреща ни удивителна гледка. Иманяри са разровили целия под, включително и олтара, търсили са злато.
Хора от околните села твърдят, че преди години, още по времето на комунизма, някакъв човек копал тук и открил гърне с 6 кг. злато. Слязъл в кръчмата в Мало Малово и се напил. Похвалил се на останалите и още преди да излезе от пивницата, милицията вече го чакала навън. А златото…, е, златото, разбира се, изчезнало някъде, но никой не знае къде.
Какъв човек трябва да си, за да влезеш в средновековна църква и да изровиш целия под като къртица? Не само това, Божият престол в олтара е разглобен, масата е захвърлена на земята, а до нея се търкалят кости… истински, при това човешки кости! По всяка вероятност това са мощи. В църква се погребват само патриарси, а тук едва ли е погребан патриарх. Монасите се погребват в манастирския двор. Ако костите са на монаси, едва ли ще се търкалят в църквата.
Стенописите са в окаяно състояние. Някой добър човек е направил прозорци на църквата, но единият е изкъртен, при положение че вратата на храма не се заключва…! Оттам, снеговете през зимата могат да нахлуват свободно, а това унищожава безценни средновековни стенописи. Снимаме ги, виждали сме ги в интернет, но сега са в много по-лошо състояние, скоро може въобще да ги няма, може дори ние да сме последните, които сме ги виждали. А цветовете, цветовете контрастират на това пусто място. Топли розови и червени краски, синьо и зелено, които се преливат елегантно и стрго в драперии на дрехи, а очите…, очите навсякъде са остъргани.
Това е стара традиция. Остъргвали боята от очите на образите от стенописите и я разтваряли във вода. Сетне изпивали „отварата” и така смятали, че придобивали от благодатта на светеца! Странна приумица, но най-често това са вършили дори самите монаси!
Хора от околните села си спомнят, как като деца идвали в манастира и виждали старите монаси. Тогава те смятали, че тук живее дядо Мраз, защото наблюдавали старец с дълга бяла брада, а в онези години дядо Коледа беше именно дядо Мраз! Местните пък разказват, че последният монах, който живеел тук, бил някой си Ефросий (може би Амвросий), който починал през 1971 г. и оттогава манастирът запустява, въпреки че е паметник на културата с национално значение. Може имено въпросният Ефросий да е бил последният Дядо Мраз тук!
Ако оставим това място да се срути от само себе си, това означава, че вече окончателно и безвъзвратно сме престанали да бъдем човеци.
Напускаме Маломаловския манастир. Зад нас старата чешма с бронзовия чучур от 1900 г. ни изпраща тъжно и някак монотонно. Ние сме поредните, които идваме тук, за да се заредим от това място, да го „ограбим” духовно, а някои и материално! Поредните, а може би и последните!
