Радослав СИМЕОНОВ*
Почти година след началото на Втората световна война, най-кръвопролитната война в историята на човечеството, на 7 септември 1940 г. в град Крайова бе подписан един уникален българо-румънски договор. В условията на вече бушуващата война, двете държави постигат историческо споразумение – заграбената след края на Първата световна война Южна Добруджа да бъде върната обратно на България след повече от две десетилетия румънско владичество.
В своите спомени от онова време Теохар Папазов, участник в преговорите в Крайова като член на българската делегация, пише: „Доколкото ми е известно, няма друг пример в историята, когато да е отстъпена доброволно територия по силата на разума и добре разбраните интереси. В случая надви благоразумието и създаде залог за едно добро бъдеще на двете съседни страни!”.
Пътят до триумфа в Крайова обаче не е никак гладък и лек. Той е обусловен от множество фактори, свързани с настъпилите промени в международната обстановка (разпадането на създадената след края на Първата световна война т. нар. „Версайска мирна система” и промяната на съотношението на силите в полза на Третия райх); с действията на българската дипломация, която се придържа към строго определена линия на поведение между двете световни войни, и не на последно място – с освободителните борби и въжделенията на българите от Южна Добруджа, които никога не се примиряват с насилствено наложения режим в областта.
Използвайки натрупания опит от румънизирането на Северна Добруджа, след края на Първата световна война румънските власти налагат в южната част на областта жесток асимилаторски и денационализаторски режим над българското население. Чрез специална аграрна реформа от него безвъзмездно е отнета една трета част от обработваемата земя, чрез която се създава поземлен фонд за оземляване на румънски колонисти от вътрешността на страната и т. нар. „арумъни” (наричани още цинцари или куцовласи), които са изселници от Македония.
Целта на тази мярка е ясна – да се промени изкуствено етническият облик на Южна Добруджа, като българското население, лишено от земя и възможност за препитание, оставено без родна просвета, църква и култура, или да бъде асимилирано, или да се принуди да емигрира към България. Самата област румънците наричат с термина „Кадрилатер” (в превод „Четириъгълник”), защото според тяхната национална доктрина географската област Добруджа е изконна румънска земя и тя се припокрива с териториалния обхват на Северна Добруджа. Но независимо от напъните на румънската държава и репресиите на нейния военно-полицейски апарат Южна Добруджа между двете световни войни остава област с преобладаващо българско население.
Българската дипломация не остава безразлична и пасивна спрямо действията на румънските власти в Южна Добруджа през 20-те и 30-те години на миналия век (за разлика от Северна Добруджа, която е възприета като „курбан” за освобождението на България през 1878 г. и е напълно изключена от българската национална доктрина за сметка на Македония и Тракия). В рамките на новата международна организация ОН (Общество на народите) или чрез двустранни преговори, нашата страна се стреми да подобри положението на българското малцинство в Румъния, но опитите са безрезултатни и по правило обречени на неуспех, заради обструкциите на Букурещ.
Далеч по-успешна за българската дипломация се оказва провежданата неотклонно след Първата световна война външнополитическа линия на „мирен ревизионизъм”. Тя произтича от чл. 19 от Пакта на Обществото на народите и се дава възможност на България като победена държава да се бори по мирен път за ревизиране на негативните последици от Ньойския договор Следвана търпеливо, упорито и последователно, тази политика постепенно започва да дава своите плодове. След като страната успешно преодолява репарационните и военните ограничения на диктата от Ньой, идва ред и на териториалните въпроси. През април 1939 г., правителството на Георги Кьосеиванов разпространява до българските легации в чужбина прословутата „Директива № 19”, която предвижда степенуване на българските външнополитически приоритети. Там като цел номер едно е поставен именно „добруджанският въпрос”.
Избухването на Втората световна война на 1 септември 1939 г. съществено променя международната конюнктура. И България, и Румъния първоначално обявяват неутралитет, който обаче има силна прогерманска окраска. През следващите месеци събитията в Европа се развиват в твърде негативна за Румъния светлина. Особено фатална за нея се оказва капитулацията на Франция през юни 1940 г., тъй като това е държавата създателка и крепителка на т. нар. „Версайско следвоенно статукво”.
Началото на ревизионистичните атаки към „Велика Румъния”, създадена именно по силата на Версайската мирна система, поставя Съветския съюз. Той отправя ултимативно искане да му бъдат предадени Северна Буковина и Южна Бесарабия , която до Първата световна война е била част от Русия. Лишена от международна подкрепа, Румъния е принудена на 28 юни 1940 г. да приеме безропотно съветските искания Унгария от своя страна поставя на дневен ред териториалните си претенции за Трансилвания, която е населена преимуществено с унгарско население, а българската дипломация настоява за възвръщането на Южна Добруджа. За да избегне очертаващия се конфликт между своите потенциални съюзници Румъния, Унгария и България, Хитлер се заема със задачата да потуши възникналото напрежение, като окаже давление върху Румъния за двустранно решаване на териториалните спорове.
На 6 юли, в резултат от силния германски натиск, Румъния дава принципното си съгласие да започне преговори с България и Унгария. Но от румънска страна продължават с опитите за лавиране и отлагане началото на преките преговори с надеждата, че по-нататък добруджанският въпрос ще бъде снет от дневния ред.
За да подтикне германската дипломация към по-осезаем натиск спрямо Румъния, българското правителство и цар Борис III успешно разиграват пред Берлин „руската карта”, т. е. опитват се да убедят Хитлер, че ако Южна Добруджа бъде възвърната с руска, а не с германска помощ, това ще доведе до засилване на съветското влияние в страната. За да бъдат по-убедителни, в София решават да проведат дипломатически консултации с Москва. Руският отговор е повече от положителен и силно насърчителен. На България е заявено, че тя спокойно може да мисли за териториално разширение чак до делтата на Дунава. Не по-различна е позицията и на останалите влиятелни международни фактори. Британската дипломация изразява убеждението си в справедливостта на българските претенции. Отвъд океана също демонстрират своята благосклонна позиция към едно евентуално мирно решаване на българо-румънския териториален спор.
В края на юли 1940 г. Хитлер и първият германски дипломат Йоахим фон Рибентроп привикват на отделни срещи в Залцбург министър-председателите и външните министри на Румъния и България. Това е безспорно доказателство на тезата, че Германия, макар и неохотно, е принудена да поеме ролята си на арбитър в междубалканските взаимоотношения.
По време на разговорите Богдан Филов и Иван Попов представят българските искания за възвръщането на Южна Добруджа в границите й от 1913 г., които са мотивирани с аргументи от исторически и етнически характер. Фюрерът и Рибентроп заявяват, че България е ценена от Третия райх като „стар боен другар” но че в момента е наложително да се поддържат добросъседски отношения, за да не се предизвикват преждевременни усложнения на обстановката на Балканите. Но така или иначе те уверяват, че Германия намира за напълно основателни българските искания за Южна Добруджа и че тя ще им окаже пълна подкрепа. При тогавашната зависимост на Румъния от Германия, това е равнозначно на императивна заповед. Започването на двустранните преговори вече е въпрос на дни.
На 16 август 1940 г. румънското правителство изпраща до София официална покана, в която предлага двустранните преговори по добруджанския въпрос да стартират на 19 август в гр. Крайова. Но румънците поставят предварително условие за съгласието на България по няколко основни въпроса – опразването на територията на Южна Добруджа от румънската власт и администрация да се осъществи в един продължителен период; българското население от Северна Добруджа задължително да се изсели в България, докато на румънците в България им бъде дадена свобода на избора дали да се преселят или не; българската държава да изплати движимото и недвижимото имущество на румънското население, което предстои да се изсели от областта.
Румънският външен министър Манойлеску пък отправя призив към София, че в името на старото българо-румънско приятелство, България трябвало „да пожертва градовете Силистра и Балчик” В подобен дух е и изпратеният от румънския монарх Карол II меморандум (лично послание) към цар Борис III, в който се изтъкват аргументи от емоционално естество към оставането на Балчик в румънските предели, тъй като там се намирал построеният от неговата майка дворец и там било погребано сърцето й.
Българското правителство обаче не се поддава на румънския шантаж. То приема датата 19 август като начало на предстоящите преговори, но категорично отхвърля поставянето на каквито и да е било предварителни условия. Неговото становище е, че всякакви спорни въпроси предстои да бъдат дискутирани и решени по време на самите преговори. А в случай, че не се стигне до консенсус по някои от тях, то предлага свикването на международен арбитраж.
Така въпреки обструкциите и протаканията от страна на Румъния, преговорите в Крайова поставят на масата на преговорите решаването на добруджанския въпрос. Българската дипломация е обезпечила внушителна чуждестранна подкрепа за своите искания. За нея е много важно обстоятелството, че всички Велики сили поддържат основателността и справедливостта на българските аспирации.
На 17 август 1940 г. с постановление на Министерския съвет е определен съставът на българската делегация за преговорите в Крайова. Тя е водена от дипломата и бивш пълномощен министър в Румъния Светослав Поменов (1887 – 1945). В нея влизат още Теохар Папазов – бивш конституционен съдия, трима технически съветници, сред които личи името на генерал-лейтенант Георги Попов – началник на Варненския гарнизон, както и на още петима експерти (д-р Асен Чакалов, д-р Теодор Теодоров, проф. Стоян Романски, полк. Иван Попов и Атанас Узунов). На 18 август членовете на делегацията потеглят към Видин. Още същия ден те са посрещнати от официалните румънски власти в Калафат и със специален влак се отправят към Крайова. Румънската делегация, която е по-многобройна, се оглавява от пълномощния министър в България Александру Крециану (1895-1979), а военен съветник е генерал-майор Джордже Потопяну (1889-1966).
За място на провеждането на българо-румънските преговори е определен издигнатият в Крайова към началото на ХХ в. дворец от Константин Михаил – един от най-богатите и известни румънски аристократи по това време. Сградата е построена по проект на френския архитект Пол Готро и служи като лятна резиденция на румънските крале В нея обаче не за пръв път се разиграват събития от важно значение за историята на Югоизточна Европа. По време на Първата световна война тук се помещава Главната квартира на германското командване за Олтения, а на 5 октомври 1944 г. е подписано споразумението между Титова Югославия и отечественофронтовското правителство в България за съучастие на българските войски във военните операции срещу хитлеристка Германия.
Перспективата за мирно уреждане на добруджанския въпрос е възприета от българското общество като край на една историческа несправедливост. Добруджа, за освобождението на която по време на Първата световна война Българската армия жертва хиляди свои войници и офицери, сега предстои да бъде мирно възвърната, без проливането на нито една капка кръв. Но като при всеки двустранен договор, бъдещото споразумение в Крайова ще изисква от България също да направи някои отстъпки.
*Главен експерт в дирекция „Социална политика и политика по военно-патриотично възпитание”
