Но в армията винаги е имало чешити. По-рано, като че ли бяха повече. А и времето беше различно. Например нашият 2-ри армейски радиотехнически батальон беше малък по състав и просъществува само 15-ина години. Спомените от ученията, тренировките и дежурствата могат и да избледнеят, но някои случки не се забравят. Те не са украсени или преувеличени, станали са в строга армейска среда и може би затова са оставили следи в неписаната история на батальона.
Бариера като край на кариера Началник на автомобилната служба беше офицерът Кольо Димов Колев – така с трите имена го знаеха всички, тъй като имаше сержант, който се казваше Кольо Георгиев Колев. Като се основа батальонът, Кольо Димов Колев беше старши лейтенант, след това стана капитан и накрая достигна до майор, толкова му позволяваше заеманата от него длъжност. А и той не гореше от желание да се изкачва във военната йерархия.
Беше висок, слаб, винаги забързан, не обичаше да се застоява в стаята си и най-често размахваше крачоли между автопарка и работилницата. На ученията, особено на тези на местността „40-те извора” край Асеновград, маршрутът му беше от палатката до столовата и язовира. Казваше – аз съм шофьор, автомобилите са на място, какво друго да правя?
На едно учение командирът на батальона подполковник Цветан Найденов извика сутринта майора в РИЦ-а (разузнавателeн информационен център, разположен на автомобил) и го инструктира да се включи в дежурствата на офицерите. В това време някой от горестоящия щаб се обади по селектора (устройство за свръзка) и командирът се обърна към Колев да му даде селектора. Майорът отвори стоящия до него куфар на де до подполковник журния, извади една тетрадка и я поднесе до подполковник Найденов, който побесня и му каза да са маха веднага. Излизайки от РИЦ-а Колев промърмори – ами аз съм шофьор, ако тръгне автомобилът, мога да дръпна ръчната спирачка, от друго не разбирам.
Но подполковник Найденов го натовари с друга отговорна задача – майорът трябваше да стои до часовия на бариерата, поставена на пътя пред гората, и лично да посрещне командващия на 2-ра армия, който се очакваше да дойде на проверка. Някъде в късните следобедни часове командващият наистина се появи, беше видимо ядосан, а на двайсетина метра след него като ранена костенурка Колев пристъпваше тихо и бавно в шубраците. Веднага се разбра, че генералът не бил доволен от вида на бариерата и скастрил жестоко майора. След краткото
посещение на командващия чухме набързо съчиненото стихотворение от автора Кольо Димов Колев, което започваше така: „Тази бариера сложи край на моята кариера…”
Няколко офицери отидохме да видим прословутата бариера. Всъщност тя бе стъкмена несръчно от един клон, положен върху леко забити в земята два дървени чатала. И всеки можеше да я заобиколи през обширната поляна. Така че и желязна да беше, нямаше да спре нито врага, нито гости като генерала. Но стихотворението на майора остана като класика в историята на 2-ри радиотехнически батальон.
Къде е мястото на монтьорите?
Разбира се, офицерската служба на майор Колев не свърши с тази бариера. Но според него той вече беше стигнал върха на военната си кариера. А нейното начало бе започнало като командир на взвод в сержантското училище в Горна Оряховица. Пристигналите оттам сержанти в батальона разказваха, че Колев нямал квартира, а спал на палатка или в автомобила си, че участвал в ралита и какво ли още не.
Самият той не се хвалеше с шофьорските си умения, но пък често ги демонстрираше. Уверих се колко е добър, когато на заден ход с висока скорост се качи с ладата си на естакадата до старото КПП. Разбираше много и от автомобилната техника. Беше си купил катастрофирала волга, от нея нямаше здрава част, но пък имаше регистрационен номер. Постепенно се снабди от складове, магазини и автоморги с рама, купе, скоростна кутия… И може би най-дълго караше тази волга, макар че често сменяше колите си.
Държеше на изправността на военните автомобили и оценяваше труда на сержантите от работилницата на поделението. Често ги взимаше от учебните часове по политическа подготовка – основна дисциплина преди демократичните промени, за да извършат някой належащ ремонт. И когато веднъж пред целия строй на батальона заместник-командирът по политическата подготовка го нахока, че отново е нарушил учебния процес, като е изпратил монтьорите в работилницата, Колев спокойно, но доста силно отговори: „Политика автомобил не тика”.
Картата на шофьора Батальонът ни беше удостоен да участва в голямото международно учение „Щит-82”. Направени бяха планове и графици. Проверена бе изправността на техниката и най-вече на автомобилите, защото предстояха големи маршове. Всички офицери получиха от секретна секция картни листове и ги слепиха, за да нанасят сложната тактическа обстановка. Колоната тръгна от Пловдив, пътуваше се само през нощта, и на другия ден бяхме някъде в Русенско. Динамиката на учението растеше, тактическата обстановка се изменяше с часове и трябваше да я нанасяме на картите – къде са разположени нашите и противниковите войски, на кои места са командните пунктове и т.н.
Един ден командирът на батальона строи офицерите и поиска всеки от нас да му покаже картата си, тъй като се очаквала проверка от висшестоящия щаб. Правеше забележки на всеки и накрая дойде ред и на майор Колев. Командирът разгърна картата му, пребледня, после почервеня и ядосан я хвърли на земята. Един от офицерите вдигна картата и я разтвори. На нея с кафяв флумастер беше очертан само пътят от Пловдив до местността в Русенско. И нищо друго. Майор Колев не загуби присъствие на духа и се направи на учуден: „Аз съм шофьор, интересува ме само пътя. Какво повече се иска от мен?” Не измисли стихотворение, но пък получи наказание.
Ред и дисциплина Казват, че военните устави са написани с кръв. Защото всичко в тях е жесток опит и времето е показало, че има ли произшествие, има и неспазване на някоя точка. Но явно вече беше набран още опит или пък бяха остарели някои разпоредби и дойдоха новите устави. И те трябваше да се знаят от всички военнослужещи. Ротните командири запознаваха сержантити и войниците с точките и алинеите на новите устави, провеждаха изпити и докладваха за резултатите. Защото незнанието не оправдава нарушителите на закона.
Като принципен офицер командирът на батальона подполковник Найденов заповяда на офицерите, най-вече на тези от щаба, да изучат основно новите устави. И неочаквано един ден обяви, че ще ни проведе изпит, както се казва – проверката е висша форма на доверие. Падна ни се да пишем за караулното помещение – задължения на началника на караула, за смяната на часовите, оборудването на помещението и т.н. След около половин час подполковник Найденов събра листовете на офицерите и им хвърли по един поглед. Поклати ядосано глава, присви устните си, вдигна майор Колев прав и показа творението му. С едри букви на един лист той беше написал: „В караулното помещение трябва да има ред и дисциплина”. И нищо друго.
Ние излязохме навън, а командирът остана насаме с майора. След малко, зачервен от „разговора”, дойде и Кольо Димов Колев. Обърна се към нас и ни попита, без да очаква отговор: „Не съм ли прав? Какво друго трябва да има освен ред и дисциплина?”
