Войската и четата на Чардафон се сгрупира около конака, всички се прегръщат и целуват, „Ура” и „Долу Румелия” ехтеше навсякъде, шпионите бягат като пребити кучета, но като виждат, че с тяхната скотска физиономия никой не иска да са занимава, удрят и те шапки от земята и викат долу на тогова, за когото са работили преди минута… Величествени бяха в тая минута майорите Николаев, Филов и Муткуров. Възседнали на коне, с голи сабли, те обикаляха градината и викаха: „Долу шарлатаните!”, „Да живее съединението и българският княз Александър!”
Това е описанието на Съединението от 6 септември 1885 г., направено от Захари Стоянов в статията му за вестник „Самозащита”, озаглавена „Кой зароби пашата в Пловдивския конак”. За това ключово събитие в новата българска история се знае много, за него са изписани хиляди страници. Затова ще се фокусираме само върху три щриха, очертаващи най-добре лика на Съединението – какво представлява автономната област Източна Румелия, каква е заслугата на Захари Стоянов за нейното изчезване през 1885 г. и как случилото се в Пловдив преди 135 години размества геополитическите пластове на Балканите.
Източна Румелия
Формално Източна Румелия е автономна провинция на Османската империя, но фактически тя се изгражда като втора българска държава и това предопределя леснината, с която областта се съединява с Княжеството през 1885 г. Начело на Източна Румелия стои генерал-губернатор християнин, назначаван от османския султан. Макар и с дълга кариера като висши османски чиновници, и първият управител на областта Алеко Богориди, и наследникът му Гаврил Кръстевич са българи и фаворизират българския елемент в управлението. А трябва да се има предвид, че малцинствата, най-вече турци и гърци, са малко над 30% от населението на Източна Румелия.
Освен това българите се показват и като най-добре организирани в политическо отношение и бързо установяват доминация в обществения живот. От български произход са всичките шестима областни управители, назначени през 1879 г., както и 21 от 28-те околийски началници в областта. През есента на същата година се провеждат изборите за Областно събрание, в които българите печелят 31 от общо 36 места. Останалите 20 депутати в законодателния орган влизат по право или се назначават от генерал-губернатора.
Органическият устав (конституцията) на Източна Румелия е писан от комисия, в която влизат представители на Великите сили, и може би затова управленската система в областта е малко по-консервативна от тази в Княжеството. Освен че не всички депутати се избират, в автономната област е въведен и минимален избирателен ценз, какъвто в Княжество България няма. Съдебната система в Източна Румелия е по-добре уредена, в Пловдив съдиите са несменяеми и това им гарантира независимост, учреден е и Административен съд, какъвто в София няма чак до 1911 г.
През първите години след Освобождението политическият живот в Пловдив е по-стабилен от този в София. В Източна Румелия има две основни партии, като и двете са печелили избори през 6-годишния период на съществуване на областта. Докато в Княжеството се стига до фактически преврат, извършен от монарха още през 1881 г. А след него има и политически репресии.
В крайна сметка обаче Източна Румелия се оказва нежизнеспособно протодържавно образувание, защото мнозинството от населението държи на българската си идентичност и иска обединение с България. Източнорумелийски патриотизъм и източнорумелийска идентичност така и не се създават и случилото се през 1885 г. дори не е толкова съединение, колкото поглъщане на Източна Румелия от Княжество България. Нещо подобно на разтварянето на Източна Германия в Западна след 1990 г.
„Бай Захарий“
Навремето марксистите твърдяха, че историята се прави не от личностите, а от „народните маси”. Няма съмнение, че в случая със Съединението подкрепата на народните маси играе важна роля, но тя не пада от небето, осигурява я най-вече талантливото перо на Захари Стоянов и неговия вестник „Борба”. Той се появява на 12 май 1885 г. и от него излизат само 12 броя, но те са достатъчни, за да наложат окончателно идеята, че Източна Румелия е абсолютно несъстоятелна като държавноадминистративна единица и нейното неизбежно бъдеще е вливането в Княжество България. Журналистическият талант на Захари Стоянов е легендарен. Той пише остро, политически некоректно, обижда опонентите си. Но най-важното е, че словото му е увлекателно, образно, лесно за възприемане. Или както обобщава народният поет Иван Вазов, който преди 1885 г. също живее в Пловдив: „С една дума той [З. Стоянов] убиваше една репутация”.
Освен това Захари Стоянов е символната връзка между двата етапа от националноосвободителните борби на българите – преди и след 1878 г. Той е участник в Старозагорското въстание през 1875 г., а през следващата година вече е един от ръководителите на Четвъртия революционен окръг в Априлското въстание. Неслучайно организацията, създадена от него за реализиране на Съединението, носи името Български таен централен революционен комитет. Така се демонстрира приемствеността с едноименната организация, съществувала в последното десетилетие преди Освобождението.
Захари Стоянов идва в Пловдив след преврата на княз Александър I в Княжеството (1881 г.) и установения от него Режим на пълномощията. Освен опитен революционер той е роден лидер и отличен организатор. Това бързо го налага като естествен водач на българите в Източна Румелия. Именно в Пловдив Захари Стоянов издава своите прочути „Записки по българските въстания”. Макар че няма никакво сериозно образование, той увлича и обикновените хора, и политическия елит в автономната област. Целенасочен е и знае много добре какви политически действия трябва да се предприемат, за да се постигне Съединението. Респектът към него е толкова голям, че всички му викат „бай Захарий”, макар че през 1885 г. той е само на 35 години.
Геополитическият трус
На пръв поглед Съединението няма никакъв шанс да получи международно признание, защото то е грубо нарушение на Берлинския договор, подписан само 7 години преди това от всички велики сили. Реалната картина обаче е доста по-сложна от безспорния юридически факт на нарушаването на един международен документ.
Признаването на Съединението става на две различни геополитически сцени. Първата е тази на глобалния международен баланс в Европа, а втората е регионална, балканска. Сред великите сили най-първо за Съединението се застъпва Великобритания. Лондон е движен от идеята да ограничи голямото руско влияние в България. Русия пък се сърди, че революцията от 6 септември не е предварително съгласувана с нея и се бои, че Съединението ще укрепи авторитета на княз Александър I, когото тя е нарочила за смяна. Османската империя, която е най-ощетена и следователно би трябвало да реагира бързо и рязко, не прави нищо. Първо, защото няма волята, а вероятно и силата да отстоява властта си върху Източна Румелия, и второ, защото е изпаднала под силното влияние на европейските велики сили и не може да предприеме нищо без тяхното одобрение. В крайна сметка след дълги преговори е намерена благовидна юридическа формулировка – формално Източна Румелия си остава автономна османска област, но българският княз ще бъде и неин генерал-губернатор. Така че добре е да се знае – юридически Източна Румелия съществува чак до 1908 г., когато е призната независимостта на България.
В регионален план Съединението поражда завист и тревога у християнските съседи на България. И наистина, присъединявайки територия от 33 хил. кв. км с почти милион население, Княжество България се превръща в значително по-голяма държава от Сърбия и Гърция, да не говорим пък за миниатюрната Черна гора. Бъдещата българска доминация в балканския християнски свят изглежда неизбежна. Ражда се идеята, че тя може да бъде предотвратена само от един сръбско-гръцки съюз. През есента на 1885 г. военното превъзходство на българите принуждава нападналата ги Сърбия да признае Съединението, но конфликтният потенциал на Балканите не намалява.
