България в еуфория от подписването на Крайовския договор

Радослав СИМЕОНОВ*
Безупречното дипломатическо уреждане на въпроса за мирното възвръщане на Южна Добруджа към Отечеството е едно най-големите постижения на българската външна политика след Освобождението. Крайовският договор от 7 септември 1940 г. поправя една огромна историческа несправедливост, наложена на България от нейните съседи по силата на Букурещкия договор от 1913 г., а впоследствие потвърдена и от Ньойския диктат през 1919 г. В резултат на това са възстановени историческите права на българската нация върху онези земи, където преди повече от тринайсет века бе поставено началото на средновековната българска държавност. 
Още веднага след подписването си Крайовският договор придобива изключително голям резонанс сред международната общественост и дипломатическите среди. Той показва на практика, че спорните въпроси на Балканите може да се решават не само със силата на  оръжието, не непременно чрез войни и авантюри, а по пътя на мирното гарантиране на историческите права на всеки народ. 
Сключването на договора предизвиква очаквано бурни реакции и в страната. Вестта за мирното възвръщане на Южна Добруджа бързо обхожда цялото българско землище и се посреща с неописуем възторг и въодушевление. Тон за началото на повсеместните народни тържества дава знаменитата реч на министър-председателя Богдан Филов, излъчена по Националното радио още в деня на знаменателното събитие.
В нея той изрича следните исторически думи: „Днес, в 15,20 ч следобед, в Крайова бе подписан договорът между България и Румъния, с който двете държави в дух на взаимно разбирателство и въодушевени от желанието да възстановят добрите междусъседски взаимоотношения, се споразумяват върху условията, при които ще стане връщането на Южна Добруджа към България в границите от 1912 г.”. Монархът и правителството 
получават стотици поздравителни адреси писма и телеграми от признателни добруджанци, граждани и организации, в които се изразява увереност, че е положено началото на дългоочакваното национално обединение. Страната буквално е залята от спонтанни народни празненства, многолюдни патриотични митинги и манифестации. Високоговорители по градските и селските площади предават патетичните речи на премиера и другите министри от кабинета.
Навсякъде се отслужват тържествени религиозни служби, при които химните „О, Добруджански край” и „Шуми Марица” се смесват със звъна на църковните камбани. Всички вестници в страната излизат с големи заглавия за мирното възвръщане на областта. Същия ден пред царския дворец в София се провежда грандиозна манифестация с над 100 хиляди участници, която дефилира и по централните софийски улици. От балкона на двореца цар Борис III, царица Йоанна, княгиня Мария Луиза и престолонаследникът Симеон поздравяват многохилядното множество и приемат парада на войската. A членовете на българската делегация за подписването на Крайовския договор са тържествено посрещнати във Видин, където 10-хилядно екзалтирано множество ги понася на ръце.
Правителството обявява тридневни национални тържества на 8, 9 и 10 септември 1940 г. Първоначално те са спонтанни и стихийни, но впоследствие организацията им е поета от местната власт. В тях вземат участие кметове, депутати, областни управители, военни лица, свещеници и видни общественици. Особено емоционални и импозантни са тържествата в онези градове, където са концентрирани бежанците от Добруджа. Съпричастността на българската общественост към добруджанската кауза е най-голяма в градовете Русе и Варна, които през годините се оформят като основни центрове на добруджанското освободително движение а така също и в останалите градски центрове на Североизточна България.
В Русе, още привечер на 7 септември, звънът на църковните камбани оповестява радостната новина за подписването на договора в Крайова. Пред клуба на Добруджанското дружество се събира импровизиран митинг, който под звуците на духовата музика и лика на Стефан Караджа тържествено преминава по ул. „Александровска” и достига до казармите на 5-и Дунавски пехотен полк. Там речи произнасят командирът на полка полк. Константин Сърнев и лидерът на ВДРО (Вътрешна Добруджанска революционна организация) Иван Хаджииванов, след което множеството се отправя към Германското консулство, за да изкаже благодарността на русенската общественост за оказаното съдействие при подписването на договора. На 8 септември Доростоло-Червенският митрополит Михаил в присъствието на официални лица и много граждани отслужва тържествен молебен пред Паметника на свободата. Прочувствени слова произнасят началникът на русенския гарнизон ген. Стефанов и кметът на града инж. Кирил Старцев.
Радостната новина за възвръщането на Южна Добруджа отеква мощно и във Варна. Централните улици  са окичени с националния трибагреник. На пространството пред Катедралния храм е издигната специална платформа, от която на 8 септември 1940 г.  пред струпалото се многохилядно гражданство емоционални речи държат кметът на града инж. Янко Мустаков, който е добруджанец, началникът на флота на Н. В. капитан I ранг Асен Тошев и командирът на IV Преславска пехотна дивизия полк. Айрянов. Варненско-Преславският митрополит Йосиф с целия свещенически клир отслужват благодарствена литургия. С възторжени акламации са посрещнати представителите на ръководството на местното добруджанско дружество. След това е изпълнен маршът „О, Добруджански край”, дирижиран лично от неговия създател композиторът Александър Кръстев (1879–1945). Междувременно в града 
пристигат осем екипа филмови оператори и много чуждестранни кореспонденти, на които предстои да отразят навлизането на българските войски в областта. Сред тях е и кореспондентът на унгарския вестник „Пещи Хирлап”, който, силно впечатлен от неподправения възторг на ликуващото население, пише: „Народът празнува от три дни в изблик на радост връщането на Южна Добруджа. В ушите ми още звучат радостните възгласи и песни на българите, които виждахме по целия път между София и Варна”.
В Шумен още на 7 септември, когато стават известни постановленията на Крайовския договор, целият град се изпълва с множество от хора. Надвечер начело с кмета Христо Харалампиев се провежда факелно шествие, в което вземат участие стотици учещи се и много граждани. Слово за значението на договора пред паметника на Стефан Караджа произнася общественикът и адвокат Спиро Танев. На друго сакрално място в града – паметните плочи на загиналите във войните от 7-и Преславски пехотен полк реч държи директорът на Девическата гимназия Веселин Хлебаров. На следващия ден в центъра на града се провежда многохиляден митинг, съпътстван от тържествен молебен, отслужен от местния архиерейски наместник Стефан Попов. На площада са строени войскови части, курсисти, ученици и много граждани. Присъстват и множество официални лица, сред които областният управител Стефан Пенев, народните представители М. Тютюнджиев и В. Велчев.
В Търговище вестта за възвръщането на Южна Добруджа също има мощен обществен резонанс. Жителите на града изпращат поздравителна телеграма до цар Борис III, а на 8 септември на централния площад „Свобода” пред Паметника на загиналите във войните се отслужва благодарствен молебен по случай присъединяването на областта към майка България. Реч произнася народният представител д-р Неделчо Куюмджиев, а кметът Иван Илиев поднася венец пред паметника. Местният вестник „Обществена трибуна” дава израз на всеобщите радост и въодушевление от паметното събитие. В уводната си статия, озаглавена „Първата верига падна”, той сочи Крайовския договор като пример за уреждане на всички спорни въпроси на Балканите.
Враца и Врачанско също са обхванати от вълната на всенародните празненства и веселия. 
Църковните камбани забиват веднага след изявлението на Богдан Филов  по радиото. Хората излизат от домовете си и си честитят свободата на „Златна Добруджа”, тъй както се поздравяват на Великден. На централния площад „Христо Ботев” във Враца се отслужва благодарствен молебен и се произвежда военен парад с масовото участие на граждани, учещи, административни и обществени институции. Подписването на Крайовския договор неслучайно отеква така бурно в този район на страната. Именно от този край са дадени най-много жертви за освобождението на Добруджа през есента на 1916 г., които до 1940 г. сякаш изглеждат напразни.
Грандиозните тържества по случай присъединяването на Южна Добруджа продължават почти целия септември на 1940 г. Те могат да бъдат сравнявани единствено с еуфорията, обхванала българското общество след Съединението от 1885 г. В общественото съзнание те остават паметни най-вече с това, че се наблюдава рядко срещаното в други случаи национално единство и обединение. В онези дни „всички бяха българи”, пише със задоволство един съвременник на събитията.
Опиянението и възторгът от Крайовския договор касаят обаче само българите от Южна Добруджа и тези от „Стара България”. В момента, в който всички ликуват, севернодобруджанци, обитаващи от векове тази изконна българска земя, са съкрушени от скръб. Пред тях предстоят сериозни изпитания, свързани с несигурността от раздялата със собствения дом. Завръщайки се в Отечеството, те мълчаливо преглъщат мъката по родните места, разлъката с домовете си, с нивите си, с гробовете на своите предци. 
Но те не се оплакват, не хулят България а понасят с достойнство и примирение всички трудности и несгоди.
Всеобщото въодушевление от подписването на Крайовския договор обаче не успява да заличи някои политически пристрастия и оценки по отношение на клаузите на договора. Те избуяват по време на свиканата извънредна сесия на Народното събрание на 20–23 септември 1940 г. В речта си министър-председателят Богдан Филов лансира тезата, че началото на решаването на добруджанския въпрос е сложено в Залцбург при срещите с Хитлер и Рибентроп. В изявленията на прогермански настроените министри и депутати се наблюдава силно преувеличаване на ролята на Германия и Италия за възвръщането на областта и подценяване на подкрепата, оказана от страна на СССР и Великобритания. В същото време опозиционно настроени депутати като Петко Стайнов и Никола Сакаров изтъкват решаващата намеса на Съветския съюз през юни 1940 г. за поставянето на Добруджанския въпрос на дневен ред. Подобно становище заема и комунистическата партия (тогава под името БРП), която отхвърля възможността националното обединение да бъде реализирано с помощта на Германия и Италия заради „опасността от въвличане на България в империалистическа война”. Някои среди в ДРО (Добруджанска революционна организация), намирайки се под идейното влияние на Коминтерна, настояват за цялостно решаване на Добруджанския въпрос, но само с помощта и под егидата на СССР. Техният политически идеал е извоюване на автономия на Добруджа и присъединяването й към Съветския съюз по подобие на балтийския сценарий от лятото на 1940 г.
Противоречиви мнения сред българската общественост предизвиква и въпросът за съдбата на Северна Добруджа. Проправителствено настроените среди и голяма част от общественото мнение в страната възприемат идеята за окончателния отказ от областта като необходим компромис, без който би било невъзможно мирното възвръщане на Южна Добруджа. Те изтъкват аргумента, че в една по-далечна перспектива севернодобруджанските българи със сигурност ще бъдат асимилирани Някои видни български общественици като известния медиавист проф. Петър Мутафчиев остро възразяват срещу планираната размяна на население. Според него това е в ущърб на българския национален интерес, тъй като се разменят две неравностойни величини – наскоро заселеното в Южна Добруджа румънско население като колонисти и уседналото от векове българско население в Северна Добруджа. По време на историческите дебати в Народното събрание по одобрението на Крайовския договор, Богдан Филов и министърът на финансите Добри Божилов нееднократно изтъкват своето съжаление, че българската страна не е могла да наложи принципа за доброволното изселване. В същото време те декларират намеренията на правителството да предприеме всички възможни мерки за обгрижването на севернодобруджанските българи, така че те „да се чувстват тук като сред свои братя”.
Противоположните мнения за съдбата на Северна Добруджа обаче ни най-малко не накърняват положителния имидж на Крайовския договор. Затова той е посрещнат с неописуемо въодушевление и огромна радост от целокупното българско общество независимо от някои разминавания в оценките за него. Неговите недостатъци, най-големият от които е решението за преселването на севернодобруджанските българи от родните им огнища, днес остават само в полето на научните дискусии и не са определящи за позитивната оценка спрямо него. Затова и 80-годишнината от подписването му е удобен повод днешните политици да си припомнят посланията и поуките от този договор.  

Продължава в следващия брой         
*Главен експерт в дирекция „Социална политика и политика по военно-патриотично възпитание”