Илия ПЕТРОВ
Преди няколко броя на в. „Българска армия” публикувах статията „Трите големи трансформации в миналото. Идва ли четвърта?”. Припомням накратко края на въпросната статия поради факта, че се оказах дяволски прав при прогнозата си. За което самият аз съм леко изненадан. Неизбежно е да се автоцитирам. Не от нарцисизъм, а за да продължа разсъжденията върху темата. Пък и, както се казва, само просяците са скромни.
„Няма как да не забележите от историческия преглед, който направих, че в кризисните моменти в процеса на развитието на нацията ни през последните 140 години
има някакъв праг на енергията и силата
с които народът ни се справя с превратностите на съдбата. Има цикли на търпимост и цикли на умора в обществото.
Какво е заключението? Каква е тезата? Българското съвремие е в апогея на описания 30-годишен импулс. Като имаме предвид забързаната история, би трябвало да очакваме съкращаване на периодите на възход и падение, както и нов срив. Не заради пандемията, макар тя да не може да бъде изключена от уравнението. Но по случайност съвпадна с нашия народопсихологически праг на уморяемост. С прага на възможностите на нашето общество. И без коронавируса България е изправена пред криза.
Знам, че горните редове изглеждат като хипербола. Но това е публицистика, а в нея, ако не хиперболизираш, не постигаш целите си.
Следователно, ако се мисли стратегически, би трябвало елитът на обществото ни да се опита да предвиди и да се подготви за този срив, основавайки се на повтарящия се систематичен цикъл от събития в миналото.” ( Цит. в. „Българска армия” от 19 юни 2020 г.)
Към тази дата никой не говореше директно за ВНС и за нова Конституция. Макар че, откакто е приета настоящата, мераци за опресняването й все има. Когато разказвах в предишната статия за трите големи трансформации в новата българска история, имах предвид Освобождението през 1878 г., съветско-партизанския преврат през 1944 г. и избухването на демокрацията през 1989 г. След всяка от тези повратни точки е установявана нова Конституция. Има нещо сбъркано обаче.
Ние сме евроатлантическа страна. Направили сме собствен цивилизационен избор, както казваше президентът Петър Стоянов. Никой не ни е превзел. От 16 години България е член на НАТО, а от 13 – на ЕС. Въпреки че и двете организации не са в цветущо състояние, те все пак ни дават
колективна отбранителна и икономическа сигурност
за която не можехме и да мечтаем преди години. Болшинството от българите подкрепят този избор и го приветстват. Децата им могат да пътуват на воля без визи, да говорят свободно без цензура, да протестират без уплах, да са автори на бъдещето си без пречки. Но внезапно всички признават, че имаме необходимост от нова Конституция! Само дето не можем да се разберем откъде да я подхванем.
Да, значителни събития разтърсиха Европа. Но конституции се променят само след тотален, народностен или идеологически преврат. Не заради провала на което и да било правителство. Или поне така e било преди. Какво се случва?
Изобщо не споделям тезата метафора, че добрата Конституция би работила даже в Ада. Търновската Конституция на България, сравнявана по демократичност с белгийската, не е препятствие пред ликвидацията на трима премиери– Стефан Стамболов, Димитър Петков и Александър Стамболийски. Преди да се приеме „Димитровската”, като прелюдия за нея Народният съд екзекутира още трима – Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов. А настоящата Конституция не беше преграда за разстрела на Андрей Луканов. Това са политически убийства. Най-голям процент в Европа. За такъв кратък период. За такава малка страна. За такъв малоброен народ.
През 1914 г. д-р Кръстьо Кръстев, роден в Пирот, основател на кръга „Мисъл“, уволнен от Фердинанд от Софийския университет след освиркването на княза от студентите, директор на педагогическото училище в Скопие, в момент на отчаяние казва: „Как може в България да се извършват толкова престъпления и тя още да съществува“. 106 години са минали оттогава.
Освен тези исторически подробности българският парламент никога не е бил и няма да бъде най-престижният клуб в страната. Още по времето на приемането на Търновската конституция в тогавашното Велико народно събрание депутатите са си казвали:
„Здрасти градски, ти от кое село беше?”
Освен автентичен анекдот това де факто не е проблем. Защото в България всички сме от село. Да ме прощават „умните и красивите”, които даже се разделят градско-географски. На родените и живеещи от „Витошка” към пл. „Славейков” (тъй наречената „Стамболова” София). И в противоположната посока. Тоест – от другата страна на „Витошка”. Слушал съм ги как говорят за това. Да не припомням, че Стамболов е роден във Велико Търново, макар да е живял на ул. „Раковски”, там, където днес е сградата на Европейския парламент. Бих препоръчал на „умните и красивите” да си прегледат миналото. И те са от село. Аз съм роден в София. Но никога не съм се приемал за софиянец.
Да се върнем към парламента. От опит знам, че в началото се чудиш как си попаднал в него. А сетне – как другите са попаднали там? Ако оставим шегите встрани, законодателната власт е инструмент на партиите и на изпълнителната власт. Партиите редят листите и командват парламентарните групи, а изпълнителната власт спуска законите за приемане в парламента, където те рядко търпят изменение, особено когато има солидно мнозинство. Въпреки че „България е република с парламентарно управление”, както гласи член първи от сегашната Конституция.
И от обикновеното, и от Великото народно събрание нищо не зависи. Когато изпълнителната власт има проблеми, хвърля всичко върху депутатите. Така е много изгодно за правителствата. Народните представители са маши. Съжалявам за обидната дума, но тя е насочена и срещу мен, тъй като и аз бях подобна маша.
Имаше „тайни” знаци
Когато депутат от управляващото мнозинство четеше проект за закон текст по текст, беше с червена вратовръзка. И ако предложението трябваше да се отхвърли, се хващаше за нея. Но понеже колегите бяха разсеяни и ставаха грешки, се наложи друг от първия ред да вдига червен или син флумастер.
Та депутатите биха гласували „против” трите закона на Нютон или „за” това земята да спре да се върти, само за да си седят на креслата по-дълго. Това не е от вчера и не е било само в България. Ако си спомняте в Древния Рим Калигула е направил коня си сенатор. Сещам се за един Асенчо, депутат от 38-ото НС, попаднал там по случайност, който питаше: „А,бе, къде раздават служебните лаптопи, че да гласувам с него”. После емигрира в Канада. Да не говорим за една дама от царската партия, която ми съобщи, че ще посети изложба на ексхибиционистите. Вместо на експресионистите. Тя беше учителка.
И така. Новата Конституция, ако има такава, може и да изглежда, че ще бъде измислена в свиканото евентуално ВНС. Но това не е така. Тя само ще бъде дебатирана там и гласувана, за да се маскира демократично. Фактически всяка нова Конституция е „разорявала” Народните събрания, които са я регламентирали. Защото е била измислена, преди те да се свикат в партийните централи. Така се случва винаги. И в живота. Като постигнеш нещо, то след това те преследва и търси изкупление. Така е било и с Търновската Конституция, и с „Димитровската”, и с „Тодор-Живковската”, и с настоящата. Така ще е и с бъдещата. Дядо Славейков предупреждава при Учредителното събрание, че ще се приеме „вятърничава конституция”, защото
ще ни дава свободата „като комка”
Опозиционните на комунистическата партия лидери плащат с живота си „Димитровската” конституция. Конституцията на Живков налага нов култ към личността.
А настоящата беше съпроводена с думите на тогавашния вицепрезидент, Бог да я прости, Блага Димитрова: „Да му изсъхне ръката на всеки, който подпише тази конституция”. Преди заключението ще дам само няколко елементарни примера към момента. Какво би станало, ако депутатите намалеят от 240 на 120? Ако извадим от уравнението въпроса с разходите по тях, който най-силно интересува българите, остават няколко много важни политически последствия.
Първо. По Конституция България е парламентарна република. Ако тази диспозиция в основния закон остане същата, то представителността на res populi намалява два пъти. Законодателната власт, и без това обезличавана от изпълнителната достатъчно дълго време, ще загуби значително своето влияние.
Второ. Мнозинството от 61 депутати се контролира много по-лесно от управляващата партия и изпълнителната власт. Такава конструкция е мечта за всеки авторитарен лидер. Допълнителната необходимост от освежаване на управляващата парламентарна група чрез замяна на депутати, изпращани на други длъжности, прави парламентарната група
заложница на правителството и партията
Или пък с другото популярно предложение – обикновеното Народно събрание също да може да променя Конституцията. Ами тя тогава ще заприлича на „Закона за движение по пътищата”, който беше поправян 67 пъти.
Да повторя – не споделям тезата метафора, че добрата Конституция би работила даже в Ада. Сътворяването на Конституция е поезия. Прилагането й – проза. Да ви кажа накрая според мен до какво ще доведат конституционните „игри”. Ще променят нещо? Не.
