Давам си сметка, че по-логично би било в подзаглавието вместо премиера на Косово Авдула Хоти да поставя името на президента на държавата Хашим Тачи. Така преговарящият тандем между него и колегата му от Белград Александър Вучич би имал смисъл на приемственост, дори и на известна историчност. Тачи и Вучич водеха преговорите за нормализация на отношенията между „метрополията” Сърбия и откъсналата се от нея провинция Косово, вече суверенна държава, още когато и двамата бяха начело на изпълнителната власт като премиери. После последователно станаха и президенти, но не престанаха да участват в преговорите за нормализация на отношенията с неуспешното и несръчно посредничество на бившата шефка на европейската дипломация Федерика Могерини. Замразяването на преговорите си беше провал на Брюксел, което пък насърчи американците да се опитат да решат нещата с директна намеса. Президентът Доналд Тръмп дори определи за специален представител за Косово Ричард Гренъл, който като връх на своята инициативност трябваше да събере двамата президенти на среща във Вашингттон.
Така де, трябваше. Двамата – Вучич и Тачи, вече даже бяха тръгнали да летят през океана, за да бъдат във Вашингтон на 27 юни. Тогава Специализираният съд за Косово съобщи, че Хашим Тачи е начело на списъка с около стотина човека, повечето бойци от някогашната Армия за освобождение на Косово (АОК), с абревиатура на албански – УЧК, които са обвинени в престъпления срещу човечеството. Тачи веднага прекрати пътуването си, върна се в Прищина, за да се опита да успокои сънародниците си, но срещата във Вашингтон се провали. Вучич остана без своя традиционен партньор и зачака кой от властите в Косово ще седне срещу него в евентуален втори опит за американско посредничество.
Под натиска на общественото мнение Тачи заяви, че не е морално да води преговори за бъдещето на страната си, докато не е снел всички обвинения на съда срещу себе си, дори му беше препоръчано да се откаже от президентския пост и да се яви пред обвинението като обикновен гражданин на Косово. Не вярвам да го направи, но за да подсили позицията си на невинен, той се противопостави рязко на намерението на парламента в Прищина да ревизира решението си от преди пет години, с което тогавашните депутати дадоха съгласие за създаването на въпросния Специализиран съд, който да разгледа престъпленията на УЧК, извършени в периода 1998–1999 г. в Косово.
И понеже е ясно, че американците не се отказват лесно от своите намерения, пък и понеже президентските избори в САЩ в началото на ноември наближават, сега те правят втори опит за подобна среща във Вашингтон. Вучич е ясен: той не отстъпва на никого правото да преговаря с Прищина независимо кой оттам ще седне срещу него. И този, който ще седне срещу него от Прищина, е премиерът Авдула Хоти. Добро или лошо е това решение, тепърва ще се види, но поне е легитимно. Ако, разбира се, не се вземе предвид мнението на доскорошния премиер, лидера на Самоопределение Албин Курти. Той от своя страна ползва всяка възможност да критикува своя наследник и да поставя под съмнение неговата легитимност.
Самият Хоти пък даде ясно да се разбере, че има необходимите самочувствие и компетентност, за да се изправи пред Александър Вучич. Даже в навечерието на отпътуването предложи и на опозиционни представители да се включат в групата, която ще замине за Вашингтон. Така щяло да се демонстрира националното и държавническото единство, когато Косово е изправено пред лицето на важни решения. Опозицията, разбира се, отказа с аргумента, че който е взел властта в страната и я упражнява, той да носи и отговорността за успеха, но и за провала. Всъщност косовският премиер няма и особено какво да представи като тактика и стратегия на тези преговори. Неговата линия на поведение е ясна и тя бе нееднократно декларирана – отиваме при американците, за да решим въпроса с признаването ни от Белград като независима държава. Нито повече, нито по-малко. Страничните въпроси нека решава експертната двустранна група, която се среща в Брюксел. Изчезнали лица, митнически и други въпроси, все от „технически” характер, които двете държави задължително трябва да уточнят, остават за поредното европейско посредничество: да бъде доволно, че не е извън играта. Но голямата политическа игра остава да бъде разиграна на терена във Вашингтон под строгия поглед на съветника на американския президент по въпросите на националната сигурност Робърт
О’ Брайън. Ричард Гренел има грижата да заведе Вучич и Хоти във Вашингтон, съветникът по националната сигурност ще ги увещава или може би просто ще постави решенията на масата и на принципа „вземи или остави” ще чака отговора от двамата балкански лидери. И ако наистина има такова решение, каквото оттатък океана очакват, току виж ги приел и самият президент Тръмп.
А Тръмп очаква точно такова решение. Стана ясно, че и на двамата преговарящи е бил изпратен условният дневен ред на срещата. В Прищина го приеха, докато Вучич каза, че приема с изключение на една-единствена точка и тя е тъкмо онази, която предвижда двустранно признаване, което пък означава Белград да признае Косово като независима държава. Хич не ми се иска да се занимавам с реториката, с която Вучич през последните дни украсява всяка своя фраза по повод предстоящата среща.
Нямало „да му цепи басма” и на самия Тръмп ако го накара да подпише решение, което би било против интересите на сръбския народ. Не се страхувал, че ще бъде първият и може би единственият сръбски държавник, който щял да се противопостави на американския президент, но пък щял да води такава политика, която щяла да бъде единствено вярната, защото щяла да бъде против всичко онова, което неговите предшественици начело на Сърбия били направили. Но ако целта на срещата във Вашингтон била само да се даде независимост на Косово, защо ще трябва да се пътува толкова време, а и Хоти „да си спести бензина” и да си остане у дома… И така нататък, и така нататък. Идеална ситуация за Вучич, в която отново да затвърди представата за себе си като типичен балкански политически мачо, чието поведение отговаря напълно на националните самочувствие и заблуда, според които „кажи го на сръбски, та да те разбере цел свет”.
И Вучич, и Хоти имат своите сметки за срещата. Свои сметки има обаче и американската администрация. Доналд Тръмп вече прие номинацията на Републиканската партия, знае и съперника си – демократа Джо Байдън. Срещата на 4 септември с тези балканци ще е точно два месеца преди изборния ден на президентския вот. Никак не би било лошо на нея да бъде постигнат успех, който Тръмп да закачи на ревера си и да се разхожда с него в предизборната си кампания. Американските президенти обичат такива неща – през септември 1978 г. Джими Картър извика в резиденцията си „Кемп Дейвид” египетския президент Ануар Садат и израелския премиер Менахем Бегин, люти врагове до този момент, и докато не постигнаха споразумение, не ги пусна да си ходят. Друг негов следовник (ноември 1995 г.)
Бил Клинтън в Дейтън пък събра трима президенти на новите държави, произлезли от разпада на Титова Югославия – Слободан Милошевич, Франьо Туджман и Алия Изетбегович. Те договориха края на войната в Босна и Херцеговина и оформянето й като държава. Споразумението бе подписано през декември в Париж. В неговото подписване не участва президентът Клинтън, но така или иначе, политическият плюс като „миротворец” остана за него. Тогава? Защо и Доналд Тръмп да не продължи този път, още повече че по женска линия има връзка с Балканите.
Но да предупредя: Тръмп ще се ангажира с резултата от срещата на 4 септември само и единствено, ако тя реши основния въпрос от изпратения от неговите хора дневен ред – взаимно признаване и независимост на Косово с право да участва в международните организации. За по-малко от това не си заслужава да се ангажира два месеца преди изборите.
