На пазара вече е биографичният роман „Живея в светлина“, посветен на Никола Манев. Един творец, живял и покорил Франция и света, но не престанал да повтаря: „Париж ме направи българин!“ .
„Нося България в сърцето си като ранена птица.“ Това са последните думи, които Исак Гозес чува от Никола Манев в ателието му, близо до площад „Едит Пиаф“ в Париж. Тогава Кольо ме помоли да напиша книга за него – спомня си журналистът. – Не му обещах. Сърцето ми подсказваше, че се виждаме за последен път, но не исках да приема тази ужасна истина след двайсетгодишното ни приятелство.
Никола Манев живя с картините, страстните си любови, разделите, приятелите, бохемските нощи в малките парижки кръчмички, с копнежа си по родния Пазарджик, любимия Чирпан, Варна и плажа на „Кабакум“. Тестото, от което той бе замесен, бе пренаситено с чирпанска лудост, френска деликатност и необичайна, дори вредна за днешното време доброта. Той никога не каза лоша дума за никой и това доста го различаваше от мнозина от нас, казва Исак Гозес.
„Живея в светлина“ е весел роман. Защото Никола Манев беше такъв. Популярността и суетата, присъща на всеки артист, не му пречеха да стои здраво на земята. Да не се взимаме насериозно, повтаряше винаги той, твърди авторът.
Него често го спираха по улиците и това го радваше. Наистина бе популярен, но никога не стана надменен. Спокойно преживяваше славата си. По точно – дори не я забелязваше.
Вярно, направил съм 160 изложби, но какво от това, Ван Гог не е направил нито една, казваше с усмивка и се връщаше към юношеството си, когато искал да умре, защото не може да рисува като великия холандец.
Днес над четири хиляди картини на Никола Манев са пръснати по целия свят. Няколко десетки от тях, подарени на родината му, са събран в шест галерии, които носят неговото име. Някои правят вериги от аптеки, а аз от галерии, казва Манев.
„Живея в светлина“ е историята на един необичаен живот, на един стърчащ над другите мъж, на един творец, за когото рисуването бе смисъл на живота. Доказа го с това, че последната си картина той нарисува, ден преди да умре. Стоеше още неизсъхнала на статива му в Париж. Едно платно в синьо, което днес е в България.
Премиерата на книгата „Живея в светлина“ ще бъде на 12 септември, по време на празниците на галерия „Никола Манев” в Чирпан. Тогава наградата на негово име ще получи голямата Татяна Лолова.
Предлагаме откъс от книгата на Исак Гозес за живота на художника под пагон.
Казармената слава на художника.
В един студен дъждовен есенен ден на 1959 г. семейство Маневи, в пълен състав, се оказва във Видин. Големият син Никола, в шаячна новобранска униформа, гледа тъжно и дори фактът, че само преди минути се е заклел да служи достойно на социалистическата родина и е целунал полковото знаме, не повдига настроението му. На няколко километра е българско-югославската граница, а той и останалите момчета, които сега гълтат едри късове варено пиле и отпиват от домашното вино, ще имат върховната чест да я бранят от врага през следващите две години.
– Направи нещо. Отърви ме оттук – моли се новобранецът. Архитектът е забил поглед в блестящата петолъчка на кепето, захлупило до ушите остриганата глава на сина му, и сурово мълчи. Няколко месеца след това обаче душата на бащата се размеква. Той задейства всичките си връзки, стига до един приятел генерал и редник Манев е преместен на отговорната служба куриер в Главното командване на гранични войски – София.
Тази трансформация не се отразява по никакъв начин на отбранителната мощ на родината, нито на сигурността на границите й, но връща боеца близо до дома и цивилизацията. Той се радва на относително безгрижие, далече от строя и убийствените казармени порядки.
В новото поделение редник Манев си има и компания – Джинджи, или по паспорт – Димитър.
Редник Димитров също е художник. Талантите без усилие подписват книжките си за отпуск, имитирайки великолепно подписа на командира си подполковник Дупинов.
Двамата щастливи припяват песента: „Напиши писмо на граничаря“, разхождат се из града като волни птички, ядат тулумбички и пият боза в сладкарница „Пчела“. Понякога се срещнат с някоя съученичка и дори успяват да я понатиснат зад първия ъгъл. Това обаче се случва много по-рядко, отколкото им се иска.
Въпреки това животът е прекрасен. На такава служба би завидял дори министърът на отбраната. Но за съжаление, в този си вариант тя продължава твърде кратко. Скоро ги хващат и цялото им творчество, вдъхновено от подписа на полковника, е разкрито и разобличено.
Следва заповед, която гласи: „Редник Манев да бъде командирован възможно най-далеч от София“. Изпращат го в Смолян. И този път дългът му е да лови нарушители, но вече на гръцката граница.
Странно, но наказанието се оказва не чак толкова зловещо.
Никола скита в сърцето на Родопите, прехвърлил през рамо автомат „Калашников“ и торба с платно, четки и бои. Рисува без умора. Героите му са рухналите къщи в обезлюдените села, стърчащите им каменни основи, дуварите, които вече няма какво да крият, помакът Реджеп.
Наборите му се възхищават. Някои, дошли от далечни селца и махали, с гордост казват, че той е първият жив художник, когото виждат. Командирите също харесват работите му и го поощряват. Така се стига до идеята картините на граничаря да бъдат показани на повече хора.
Нареждат ги в градската библиотека и това е празник за цялата рота. Личният й състав е построен на казармения плац. Старшината още веднъж оглежда опрятността, което ще рече вида им, намества нечие кепе или стяга отпуснат колан, накрая командва:
– Запевчик. Редник Манев, дай тон за песен:
– Велик е нашият войник…
Останалите поемат дружно:
– …Велик, велик, велик…
Стройната колона пресича града, като събира одобрителните погледи на гражданите, и спира пред читалището. В библиотеката вече са се събрали десетки любопитни почитатели на изкуството. Гледат, коментират…
– Искам да купя една картина – казва командирът на ротата.
Художникът гледа странно, сякаш не разбира на него ли говорят. Той не е рисувал картините си за пари, няма намерение да ги продава.
– Не. Ще ви я подаря.
– Вземи. Това е заповед – настоява началникът и набутва няколко банкноти в ръцете на ошашавения си подчинен.
След малко още един офицер вади портфейла си, бърка и пита:
– Колко?
– Не знам… Просто си я вземете… Щом ви харесва…
Това разказваше Манев за тази първа своя изложба.
Според Лъчко Ошавков обаче версията му е късна добавка, а истината е друга: Кольо непрекъснато е мислил как да продаде повечето от картините си. Затова отива в София и иска те да бъдат оценени от комисия. Там обаче му вдигат страхотен скандал:
– Какъв си ти бе, хлапак, че да продаваш… – И го прогонват.
Това е самата истина. Според Ошавков.
Независимо от спора обаче след случилото се в Смолян Никола Манев разбира окончателно, че никога няма да стане Ван Гог. Холандецът през целия си живот не е продал нито една картина, не е имал изложби. Отишъл си е беден, непризнат и без ухото, подарено на любимата му проститутка.
А той, Никола Манев, още недорасъл, недоучил, вече има изложба, продава, радва се на казармената слава, което значи, че дори да отреже и двете си уши, никога няма дори да се докосне до величието на гения.
