Радослав СИМЕОНОВ
Аграрната политика и политиката на насилствена колонизация са съпроводени и с брутална репресия над българските културно-просветни и духовни институции в областта.
Четвъртвековното румънско владичество над Южна Добруджа предизвиква дълбоки изменения в нейния стопански, обществено-политически и културен живот. Неуверена в своето господство, чуждата власт избягва да осъществява тук каквито и да било инвестиции в инфраструктурата и икономиката. Изключение от правилото са изградените няколко административни сгради основно в градските центрове, които служат за съдебни палати и полицейски управления. В Балчик е оборудвано гражданско летище, но то има за цел да обслужва само кралския двор и близкото му обкръжение поради построената наблизо лятна резиденция на кралица Мария. Погледнато в чисто геополитически план, Румъния се нуждае от Южна Добруджа само заради възможността да подобри своите отбранителни позиции и да увеличи дунавския и черноморския си излаз. Тя не се стреми да я развива в стопанско и промишлено отношение, доказателство за което е и фактът, че през 20-те и 30-те години на миналия век проспериращото преди войните балчишко пристанище запада.
Основен акцент в дейността на румънската администрация в Южна Добруджа е провеждането на жестока денационализаторска политика спрямо българското население. Изцяло се прилага опитът, придобит от румънизацията на северната част от областта но сега в далеч по-драстични и агресивни форми. А за да се оправдае анексирането на Южна Добруджа, официалната румънска пропаганда прибягва към грубо фалшифициране на статистическите данни за броя на населяващите я българи. В стремежа си да заличи българския облик на областта тя започва да я назовава с наименованието „Кадрилатер” (в превод „Четириъгълник”). Забранена е дейността на българските политически партии и на различните културно-просветни дружества и организации. Със специален закон от 1 април 1914 г., известен като „Закон за устройството на Нова Добруджа”, местните жители са лишени от елементарни граждански права. В Южна Добруджа е въведен многоброен административно-полицейски и военно-жандармерийски апарат. Но въпреки това поради добре оформеното национално съзнание на българското население, както и поради повишения интерес на България към съдбата на добруджанци румънската власт тук се чувства нестабилна, отчуждена и несигурна.
Съгласно следвоенното териториално-административно устройство на Румъния в Южна Добруджа са оформени два окръга – Дуросторски (Силистренски) с център гр. Силистра и Калиакренски (Добрички), чийто център обаче не е най-големият град в областта, а Балчик, предпочитанието към който се обяснява с по-слабите позиции на българския елемент в крайморския град. Административната политика на властите е насочена и към промяната на имената на голям брой селища в областта. Налаганите имена са свързани най-вече с времето на древногръцката колонизация или епохата на Римската империя, но не са редки случаите и когато се връща турската топонимия от периода на османското владичество (например гр. Добрич е назован с турското си име Базарджик).
Румънското господство в Южна Добруджа през междувоенния период е съпътствано от постоянни насилие и произвол спрямо българското население, което и обяснява голямата миграционна вълна на добруджанци към България. Според съвременната историография общият брой на българите напуснали областта след 1919 г. варира между 40 и 60 хил. души. По-голямата част от изселниците се установяват в населени места от Североизточна България – например в Русе и околията се настаняват над 15 хил. добруджанци, в гр. Варна те са над 11 хиляди, а в района на Исперих – около 7 хиляди. Според доклад на Главна дирекция на бежанците от 1931 г. в столицата се заселват над 3500 добруджанци.
За да бъде променено етническото статукво в областта след 1925 г. започва принудително заселване на многобройни румънски колонисти от старите предели на кралството (оземляват се предимно ветерани от войните) и куцовласи (известни още и като арумъни или цинцари) от Гръцка Македония. За времето на румънското господство в Южна Добруджа броят на заселените колонисти възлиза на над 80 хил. души. Те са използвани като най-силното и ефикасно оръжие на румънския национализъм срещу българското население. Именно от техните среди се формират структурите на крайнодясната националистическа организация „Акциуня ромъняска”. Нейните членове с подкрепата и поощрението на държавата извършват множество провокации, побои, малтретиране и убийства над българи. Първият масов погром над българи колонистите извършват през лятото на 1926 г. в тутраканските села Старо село и Сяново. При пълното бездействие на властите в различни райони на областта се сформират големи въоръжени банди, които безчинстват, тероризират и ограбват местното население На 2 септември 1931 г. колонистът Йон Патони застрелва в центъра на Добрич най-изявения представител на българската общност – Христо Стефанов, който е бивш сенатор в Румънския парламент. Убиецът обаче остава ненаказан от властите. През 1933 г. колонистки банди се отдават на грабежи, побоища и масови убийства в добричките села Гешаново и Енево.
Друг инструмент за прокарване на денационализаторската политика на кралска Румъния е нейната аграрна политика в Южна Добруджа. Още през 1924 г. румънските власти предприемат серия от законодателни инициативи, целта на които е отнемането на обработваемата земя от българското население. Според новите румънски закони, за да се сдобие със земя, добруджанското население трябвало не само да „докаже“ произхода й чрез нотариални актове от турско време, но и да отстъпи 1/3 от размера й, за да успее да узакони правото си на собственост върху останалите 2/3 от земята. Проверката на правото на собственост трябва да се случи в много кратки срокове и при условията на крайно усложнена бюрократична процедура. Така по силата на новото законодателство румънската държава се сдобива с огромен поземлен фонд, който е използван за оземляване на румънските колонисти. Една от целите на този закон е да принуди българите да продадат остатъка от земята си и да емигрират в България. В крайна сметка за по-малко от две десетилетия от коренното население са отнети близо 500 хил. ха земя, а в много български села почти поло-вината от населението остава без свой поземлен имот и е принудено да ратайства по чифлиците на румънските чокои.
Аграрната политика и политиката на насилствена колонизация са съпроводени и с брутална репресия над българските културно-просветни и духовни институции в областта. Ако през 1913 г. в Южна Добруджа има 276 български училища с 584 учители и 21 951 ученици, то в навечерието на Втората светов¬на война остават само 4 частни български училища – в Силистра, Добрич, Балчик и Каварна, които се издържат със средства на населението. Подобна е участта и на българските църкви. От 112 през 1912 г. към 1935 г. незаети от румънците остават само няколко. Имотите на църковните настоятелства са отнети в полза на държавата. Затворени са всички български читалища и библиотеки, а тяхното книжовно богатство е разпръснато, конфискувано или унищожено. Формално е признато правото на български вестници, но на практика техните издатели са подлагани непрекъснато под ударите на цензурата и преследвани от румънската Сигуранца.
Независимо от мерките за насилствена румънизация на Южна Добруджа тя запазва преимуществено българския си етнически характер и силните пробългарски въжделения на мнозинството от населението. Волю или неволю, това понякога се признава дори от някои отговорни румънски фактори. Типичен пример за това е излязлата през 1927 г. в гр. Констанца книга на румънски език „Кадрилатерът. Какво е и какво трябва да бъде. Неговата колонизация и национализация” („Kadrilaterum. Ce este si ce trebue sа fie. Kolonizaria si nacionalizaria lui”). Неин автор е ген. Йон Влъдеску, назначен през 1921 г. за командващ на настанените в Южна Добруджа румънски войски. Като привежда редица свои наблюдения, авторът без всякакво колебание заключава: „Като реалност, тъжна, но вярна, Кадрилатерът само с името си е наш, тъй като със сърцето, душата и чувствата си той е на България”.
Крайовският договор, подписан на 7 септември 1940 г.
предвижда заемането на Южна Добруджа от българските войски и администрация да стане след 20 септември 1940 г. Но докато цяла България ликува след подписването му, то в Южна Добруджа румънската власт все още продължава безнаказано да извършва репресии и жестокости спрямо българското население. До идването на нашите войски и администрация в областта се установява своеобразно „междуцарствие“, което създава предпоставки за репресии, арести и побоища, за нанасяне на умишлени щети на обществени сгради и съоръжения, за безразборни реквизиции и плячкосване на обществено и частно имущество от страна на оттеглящите се румънски колонисти. Така например от жителите на с. Царичино, Балчишко, са задигнати всички налични съестни продукти, а населението е оставено без семена за посев. Едни от първите писмени впечатления, отразяващи опустошенията в Южна Добруджа към края на септември 1940 г., принадлежат на Асен Каваев – журналист от излизащия в гр. Търговище в. „Обществена трибуна“. Срещата му с добруджанската земя е повече от потискаща – „изоставени и буренясали пътища, прорязани от големи окопи и бариери от камъни, незасети и тревясали ниви, неприбрана реколта, останки от изсечени и счупени телеграфни стълбове, защото здравите са отнесени в Румъния“:
Съгласно постановленията на Крайовския договор цялото движимо имущество в обществените учреждения би трябвало да остане непокътнато и предадено на българската администрация. За съжаление, този пункт от договора остава само като едно добро пожелание, без никакво реално покритие. Повсеместните грабежи и грубата вандалщина засягат цялата мрежа от държавни ведомства – общински управления, училища, болници, телеграфо-пощенски станции, митници и лесничейства. От общините са отнесени кадастрални и регулационни планове, скици, регистри, отчетни книжа и архиви. Опустошават се градини, ниви, посеви, секат се плодни дръвчета. Не по-добро е състоянието на училищната мрежа. Ограбени са врати, прозорци, чинове, черни дъски и всякакъв учебен инвентар. В Добрич
румънски лекари изхвърлят всички пациенти от болницата за да може да бъде отнесено цялото й оборудване. От балчишката болница са изкъртени паркетът, фаянсовите плочки и електрическата инсталация. Без инвентар, оборудване и медикаменти е оставена болницата в Тутракан. По този начин здравето на хиляди добруджанци е оставено на произвола на съдбата. Непоправими щети са нанесени и на летището в Балчик. Пистата за кацане на самолети е разорана и оставена в непригодно състояние. От пристанището пък са задигнати дори и шамандурите. Нарушени са шосейните комуникации между отделните селища в областта. Пътищата са разкопани и оставени в окаяно състояние. По тях са изградени множество противотанкови препятствия и ровове или са изкопани шахти за евентуалното им миниране. Не са пощадени и църковните храмове, от които са отмъкнати всички по- ценни предмети – църковни одежди, утвар и икони. В свое донесение от 31 август 1940 г. В. Протич – културен аташе в нашето посолство в Букурещ, съобщава за отнесена камбана от църквата в Балчик. В същото време на пристанищата в Балчик и Тутракан към края на август и началото на септември кипи трескава дейност. Денонощно се разтоварват камиони с имущество и инвентар, пристигащи от вътрешността на областта, които веднага се прехвърлят в трюмовете на чакащи кораби. Не по-различна е обстановката в Силистра, където безчинствата и грабежите на румънските власти и колонисти продължават буквално до последния ден на тяхното господство на българска земя. На 24 септември 1940 г. в града е създаден комитет „Аd hоc“, който изпраща протестни телеграми до правителството в Букурещ, настоявайки да се вземат мерки срещу безогледното ограбване и тероризиране на населението.
В града още на 20 септември се създава Граждански комитет чиято цел е да се справи с многобройните случаи на мародерство и да спаси имуществото на граждани от незаконни посегателства.
В Добрич, само няколко дни след подписването на Крайовския договор, се създава Общоградски комитет, който избира Централен добруджански комитет с представителни функции спрямо цялото добруджанско население. Към него са сформирани пет комисии, като техните най-главни задачи са запазването на обществените ред и сигурност в периода на безвластие и организиране на тържественото посрещане на българските войски и администрация. Грижите по поддържането на реда и разквартируването на официалните лица се възлагат на запасното войнство и „Легията на Ст. Караджа“, т.е. на младежкото поделение на ВДРО в Добрич, създадено няколко години по-рано.
В такава обстановка Южна Добруджа, ограбена, но не и унизена, очаква с нетърпение влизането на българските военни и административни власти, което трябва да се осъществи в рамките на един десетдневен период от 21 септември до 1 октомври 1940 г.
Фотографиите са от архивите на музеите в Балчик, Тутракан и Добрич
