Радослав Симеонов*
Сключването на Крайовския договор през 1940 г. е знаменателно събитие в родния исторически календар. Не само защото са сбъднати и реализирани по мирен път въжделенията на българския народ, но и защото за първи път след подписването на злокобния Ньойски диктат ликуващите българи са окрилени от порива на националното самочувствие и възвърнатата вяра в собствените възможности. Далеч по-възторжени и еуфорични ще бъдат обаче жителите на Южна Добруджа, които след четвърт век румънско потисничество имат историческия шанс отново да се върнат в лоното на майка България. Едва ли има в нашата история по-вълнуващи и по-емоционални мигове от посрещането на българските войски и администрация в населените места на изстрадала Добруджа през септември 1940 г. Достатъчно е човек да хвърли само един поглед към запазените от онова време хиляди фотографии, документиращи спонтанната радост и огромното въодушевление, обхванали посрещачи и посрещани.
Може би най-близко до неповторимата атмосфера на тези паметни дни ни пренася репортажът на Стефан Танев – дългогодишен редактор на софийския вестник „Утро“. Той обрисува уникалните кадри на ридаещи от радост и щастие добруджанци, които искат да погалят дулата на българските оръдия, да закичат с цветя и кърпи всеки войник. Не намирайки подходящите думи за своя разказ, накрая той заявява: „Не се и опитвам да опиша състоянието на народа. То не се поддава на описание. Не е радост, не е тържество, а нещо по-друго – освобождение!“.
Седмици преди подписването на Крайовския договор българското правителство и висшите органи на държавната администрация започват своята подготвителната дейност по заемането на Южна Добруджа Особено важна роля за осъществяването на тази мисия има Министерството на войната. Генералният щаб на армията разработва редица упътвания и проектонареждания, свързани с процеса на възвръщането на областта. Още на 21 август те са изпратени на Щаба на III армия във Варна, чийто командващ генерал-лейтенант Георги Попов е обявен за командващ на окупационните войски. В упътванията се посочва, че основната цел на войската е „да се заеме по най-бърз начин територията на Южна Добруджа“, за да се запазят животът и имуществото на мирното население, да се избегне създаването на период на безвластие и да се предотвратят всякакви форми на насилие и отмъщение. Съгласно оперативната заповед областта трябва да бъде заета от силите на 4-та Преславска пехотна дивизия, части от Черноморския флот, няколко конни формирования и 4-ти граничен полк. В нея се набляга особено на моралната и нравствената подготовка на личния състав, който с „добрия си стегнат вид, желязна дисциплина и коректно братско отношение към добруджанци“ трябва да предизвика възторг у местното население. В оперативната заповед се предвижда разпорежданията на командирите на войсковите подразделения да бъдат „задължителни за всички власти и лица“.
На 31 август 1940 г. командването на III армия издава своя оперативна Заповед № 1/566, която определя задачите на различните войскови единици при навлизането им в Южна Добруджа. 
Областта е разделена на четири окупационни зони, всяка от които е дълга около 15 км и широка около 220 км, като навлизането на войските се предвижда да започне в утрото на 21 септември, а на 1 октомври вечерта трябва да бъде достигната новата гранична линия с Румъния.
Министерският съвет също набелязва поредица от мерки по отношение на интегрирането на областта. На 7 септември се провежда заседание на правителството, на което е решено там да бъдат командировани за 45 дни (а ако се наложи и за повече време) служители от старите предели на страната, тъй като в Южна Добруджа липсват подготвени в административно отношение кадри. За организацията и възстановяването на обществено-административния живот в новоприсъединената територия е отпусната сумата от 56 млн. лв. Предвижда се тя да бъде обособена в специална административна единица с център гр. Добрич, начело на която стои генерал-управител. На 10 септември 1940 г. този пост е възложен на командващия III българска армия и участник в преговорите в Крайова като военен съветник генерал-лейтенант Георги Попов (1887–1953). В неговите ръце е делегирано ръководството и координацията на цялата дейност по възстановяване на обществено-икономическия и културния живот в областта. На същото заседание от 10 септември са одобрени съставите на различните комисии и подкомисии, предвидени по клаузите на Крайовския договор. Дейността на комисиите би трябвало да започне на 15 септември и да приключи на 1 октомври 1940 г.
Една от най-важните комисии е тази по приемане и опазване на територията. От българска страна тя се оглавява от генерал-майор Атанас Жилков (1888–1957), а от румънска – от генерал-майор Джордже Потопяну (1889–1966). Към нея са аташирани още четири подкомисии, които трябва да приемат отстъпените от румънците територии в Южна Добруджа и да изготвят сведения за състоянието на приетите държавни имоти.
На 15 септември 1940 г. от варненската гара тържествено отпътува влаковата композиция за Добрич, която превозва първите представители на българската гражданска власт в Южна Добруджа. Няколко дни по-късно от града потеглят и военните части, които трябва да заемат поетапно областта. Най-голям възторг сред варненската общественост предизвиква преминаването на кавалеристи по една от централните улици на града. То представлява символична препратка към събитията от 1916 г. и героичния подвиг на конницата на генерал Иван Колев по добруджанските полета.
Навлизането на представителните части на българската войска в Южна Добруджа започва в утрото на 21 септември 1940 г. Преди потеглянето на войските пред тях се изчита Заповедта на цар Борис III, преподписана и от военния министър генерал-лейтенант Теодоси Даскалов (1888–1945). В нея се казва: „Не забравяйте, че Добруджа е наша не само защото бе откъсната от нас. Тя е двойно по-наша, защото бе обляна с българска кръв и пази спомена за беззаветно храбрите дивизии при Тутракан и Добрич и величавите действия на нашата конница навред по Добруджанската равнина“. По инструкция преминаването на граничната бразда трябва да се осъществи по най-тържествен начин. Командирът на всяка войскова част изнася кратко слово пред войниците, което съвпада с взривяването на една гранична пирамида, след което с вик „Ура“ войските навлизат в Добруджа.
В утрото на 21 септември 1940 г. българска военна частна част, състояща се от гвардейски конен полк и конна батарея, потегля по шосето от Русе към Тутракан. Точно в 9 ч на граничния камък между двете държави, в присъствието на много жители от селата Нова Черна, Сяново и Старо село се извършва символичното предаване и приемане на областта Южна Добруджа между военния министър генерал Теодоси Даскалов и румънския генерал Замфиреску. Девойки, облечени в традиционни добруджански носии, обсипват с цветя официалните лица и войниците, които с мощно „Ура“ пресичат заличената граница. В центъра на Тутракан е издигната голяма арка, заобиколена от хилядно множество. Временният кмет на града Христо Марков (бивш кмет на гр. Трън) посреща ген. Даскалов и войската с хляб и сол и с трогателна приветствена реч. От името на тутраканци благодарствено слово произнася адвокатът Атанас Любенов.
На същия ден е предвидено да бъдат посрещнати българските войски и в Балчик. Специално за това е сформиран Морски окупационен отряд, който, натоварен на кораба „Бургас“, е тържествено изпратен в 11 ч от варненското пристанище. При прехода до Балчик корабът е ескортиран от прославените торпедоносци „Смели“, „Храбри“ и „Строги“. Към 14 ч Морският отряд навлиза в града, посрещнат тържествено от гражданството. Всички в колоната, от началника на флота контраадмирал Тошев до последния моряк, са обкичени с цветя и кърпи, везани с красиви добруджански шевици. По същото време в града стъпват и части от 8-и Приморски пехотен полк, предвождани от генерал Георги Попов.
На 25 септември 1940 г. българските войски навлизат във втора зона, където се намира Добрич. Към града се насочват кавалерийски, пехотни и механизирани части. Жителите му посрещат възторжено своите освободители с веещи се национални трибагреници, цветя и плакати. Изработени са 5 хил. кърпички с лика на воеводата Стефан Караджа, считан за патрон на добруджанското освободително движение, предназначени за закичване на войниците.
Целият град е застлан с килими и домашно тъкани черги по които трябва да премине войската. Населението се стича от двете страни на главната улица, образувайки дълъг с километри шпалир. Препълнен с множество хора е и храмът „Св. Георги“, където свещеници отслужват празничен молебен. Навсякъде звучи химнът „О, Добруджански край“. Мнозина от по-възрастните мъже и жени са просълзени от радостните емоции. Войските са посрещнати от д-р Божидар Янакиев – избран за представител на гражданството и новоназначения кмет на града Кирил Старцев (бивш кмет на Русе). Официалните лица заемат местата си по предварително подготвена и украсена с трибагреници и портрети на герои трибуна. Сред тях са генерал Георги Попов, чуждите аташета, съпругата на Й. Йовков – Деспина, поетесите Дора Габе и Елисавета Багряна, сложили на главите си войнишки кепета.
„Българи, където и да сте – в далечна Америка, в Европа, в Трансилвания, в Бесарабия, дори и в най-затънтеното място на Балканите, чуйте! Чуйте радостта на роба! Добруджа е свободна! Днес е тържеството на свободата!“ С тези прочувствени и ликуващи слова местният вестник „Добруджански глас“, редактиран от известния журналист Любен Станчев, възвестява на добруджанци, че е настъпил необикновен миг – мигът на осъществената свобода Междувременно Морският окупационен отряд през същия ден влиза в Каварна, за да оповести влизането на българските административни власти в другия голям добруджански черноморски град.
На 26 септември войски и администрация продължават своя безкръвен и триумфален освободителен поход към трета и четвърта окупационна зона. На 1 октомври 1940 г. те преминават последната демаркационна линия и навлизат в последната, четвърта зона, чийто краен пункт е гр. Силистра. Своеобразна финална кулминация на този поход е тържественото им посрещане в града, подготвено от временен Граждански комитет начело с адвоката Георги Карагеоргиев.
В юбилейния брой на местния вестник „Светлина“ от 30 септември 1940 г. е публикувано приветствие към генерал-управителя на Добруджа и храбрите му войници: „Ние, добруджанските българи, Ви приветстваме с народното „Добре дошли“ в златна, но злочеста Добруджа!“. Улиците са празнично украсени и озвучени с патриотични маршове. По всички прозорци на обществените сгради и по домовете на гражданите се развява националният трибагреник. Сред населението са разпръснати позиви в голям тираж, чрез които се призовава за освобождението на цяла Добруджа „до устието на Дунава“. Около 15 ч на 1 октомври освободителните войски достигат до центъра на града, където е издигната импозантна и пищно украсена арка. Те са приветствани от временния кмет на Силистра Петър Иванчев (бивш кмет на Ловеч) и учителя Христо Андреев, член на Гражданския комитет. Златният фонд на Българското национално радио е съхранил изречените в отговор развълнувани слова на генерал Георги Попов: „Стъпвам върху веригите на робството, за да възвестя свободата на град Силистра!“. В този момент хористи от музикалното дружество „Седянка“ запяват добруджанския марш, а девойки, облечени в красиви национални носии,
символично разкъсват веригите на робството
По своя инициатива силистренецът Димо Димитранов собственоръчно изработва 1000 юбилейни значки, които се разпространяват сред гражданството.
С навлизането на българските войски в Южна Добруджа актът на нейното присъединяване към Отечеството се счита за извършен. Предстоят месеци на усилен труд, по време на които областта ще бъде изцяло интегрирана към държавния организъм.
*Главен експерт в дирекция „Социална политика и политика по военно-патриотично възпитание“ на Министерството на отбраната
