– Г-жо Пендачанска, крехка ли се оказва цивилизацията през призмата на пандемичното време?
– Не, не мисля. Тя неотменно се развива според своите правила и темпове. Цивилизации е имало и преди нас, и всяка следваща е различна от предишната. Но като един еволюционист вярвам, че всяко следващо поколение е по-добро от предишното. И че в крайна сметка човечеството върви напред. Като си помислим за напредъка през последните 100–200 години, като сравним живота на човек днес или преди 2000 г., си даваме сметка за него – направо скок в развитието ни. Макар понякога да вървим по трудния път, да правим завои… А днешното време ни научи на неочаквани неща. И това е обогатяващо за цялото човечество.
– Вие как приехте този стоп-кадър в живота ни?
– От гледна точка на професионалните ни амбиции и кариера за всички с артистична работа периодът е тежък и изпитателен. От друга страна, ще успеят тези, които се научават, като се адаптират и са по-гъвкави, като намират нови начини на изява. Най-лошото в такова време е да се тюхкаш и да се откажеш. Голям смисъл има в усилието на мои колеги, които търсят друг път до зрителите, до публиката.
– Тази провокация ще промени ли операта, приемана за елитарно изкуство? Защото през тези месеци милиони хора гледаха безплатно онлайн десетки световни спектакли.
– Трябва да се види, защото сигурно е, че ще има финансова стагнация. Но театрите трябва да се научат да се приспособяват. А и да си дадем сметка, че са харчени излишно много пари за всяка постановка – в Лондон, в Париж… Нужни са копродукции и да се харчи по-малко, както се казва, не е страшно да се оптимизират разходите. А възможността милиони зрители да гледат спектаклите безплатно беше положителен фактор. Спечелена е и нова публика сред хора, които до този момент не са имали интерес. В лошото се намери и нещо добро. Много оперни театри извадиха архивите си и ги направиха достъпни в цял свят. И може би в следващата година и половина, когато много оперни театри ще останат затворени, ще се намерят други възможности. И е сигурно, че оперното изкуство няма да загине.
– Като че ли времето на звездите в изкуството остана преди всичко в ХХ век. Но все пак какво е да си оперна прима днес?
– Да, има едно нормализиране. И е добре, защото цялата „концепция за звездата” на мен ми е толкова странна и я намирам направо за нелепа. Днес това са отблясъци от едно време, което си е отишло. Дори от XIX век, когато много от изпълнителските изкуства започват да произвеждат своите звезди, като Сара Бернар в театъра, много оперни примадони. И целият този ореол е придавал изкуствен блясък на тези иначе с обикновен произход жени и мъже. То е компенсирало липсата на потекло и аристократизъм, което е било важно за хора, които дотогава са влизали през входа за слугите в богатите домове, за да изравни донякъде статута им с публиката. Защото основно слоевете на аристокрацията и висшата буржоазия са имали достъп до изкуството. И някак така е останало във времето. Но в днешния просветен свят това е нелепо. Да, дразнещо е, че чисто битово сега животът е по-сложен за мен и колегите ми, отколкото преди 50 години. 
И аз заварих част от този начин на живот през 90-те г., в началото на кариерата ми, когато те вземаха с кола и шофьор от летището. Сега това вече е почти невъзможно, ние всички сме едни работещи хора… И така трябва да бъде – имаме нормални семейства, децата ни ходят в нормални училища. А с годините си давам сметка, макар да звучи банално, колко малко неща са необходими на човек, за да бъде щастлив. И че всичко, което е повече от достатъчно, е излишно.
– След дебюта Ви в НДК, когато сте на 17 години, и след 32 години на сцената какво професионално предизвиква интереса Ви – нови роли или работа със световни изпълнители?
– Няма значение дали партньорът ми ще е световноизвестен глас, важно е „да се получи химия” на сцената и сред хората, с които създаваш нещо. И когато се случи, е вълнуващо. Работила съм с много известни хора, които са се оказвали много по-разочароващи и безинтересни, отколкото съм си представяла. И отдавна съм разбрала, че известността и славата са абсолютно условни.
Но музикалното изкуство днес като цяло е на много добро ниво. Разликата между сега и преди 50 години може би е, че тогава е имало онези добри певци, на които и сега се прекланяме. Днес такива имена има несравнимо по-малко. Едно време е имало много по-малко много добри певци и са били по-открояващи се и по-лесни за разпознаване. Не че ние не оценяваме големия талант, но сред толкова много добри е трудно на изключителните да бъдат открити. А имам наистина изключителни колеги, които ги знаят малко хора и които не получават известността, която заслужават.
– Сравнявате ли се с други имена, с постигнатото от майка Ви – примата Валери Попова, или с годините се състезавате със себе си?
– Тази човъркаща машинка в тебе не идва с възрастта – или го имаш, или не. А откакто се помня, се състезавам със себе си. Аз съм си основният и най-яростен критик. Често – и много жесток. Но това е предимство и е основният мотор, който води всеки човек независимо дали се занимава с изкуство, или с друга дейност: да иска да се надскочи, да прави нещата по-добре отпреди, да го води усещането за движение.
– Ако животът по Радичков е дълго изречение, което завършва с многоточие, възможно ли е усещането за удовлетвореност и щастие, които за малко поне да задържим? Вие изглеждате щастлив човек.
– Щастието е не само мигновено, но и непостоянно. Но пък в момента, в който сме в този миг, нека осъзнаваме колко добър е той за нас: че сме живи и здрави, че ни огрява слънцето и имаме достъп до такива обикновени неща, които са ни дар и правят живота ни пълноценен и щастлив. Ако във всеки миг живеем със съзнанието за него, той може да продължи безкрайно и щастието да не бъде мигновено… Това е моята рецепта, но тя е всъщност стара, това е философията и на Изтока, но не само. Остава да я разберем. А дали ще избереш да страдаш, или да си щастлив – наистина е избор, който правиш всяка сутрин. Човек сам решава дали да възприеме нещата от светлата или от тъмната им страна.
