Идеята за създаване на късоцевно оръжие, стрелящо на автоматичен огън, не е преставала да бъде в кръга на интереси и предизвикателства пред конструкторите. Още през 1906 -1907 г. в офицерското стрелково училище на Германия са правени опити за снабдяване на пистолетите „Люгер” („Парабелум”) и „Маузер” с превключватели за вида на водения огън.
По-късно, през 1929 г. руският конструктор Ф. В. Фьодоров също прави опити за създаване на 7.62 мм дългоцевен пистолет, стрелящ с непрекъснат огън. Такъв пистолет с калибър 9 мм с обозначение ППС-10-П-50 бил разработен и от конструктора С. Г. Симонов. С появата и развитието на картечните пистолети ППД, ППШ и ППС идеята за конструиране на руски пистолет, работещ на автоматичен режим, била временно изоставена. Тя била възобновена едва след завършване на Втората световна война, след един интересен епизод.
По това време в механичния институт в гр. Тула бил випускник студентът Игор Яковлевич Стечкин. Той получил дипломна работа да разработи пистолет с калибър 7,62 мм, стрелящ с комбиниран огън. За негов консултант бил определен Николай Федорович Макаров, създателят на пистолета „Макаров”. На защитата на проекта един от членовете на комисията изразил съмнение за възможността за реализация на такова оръжие, като заявил, че такъв модел е неспособен да стреля на автоматичен режим. Това станало, след като членът на комисията се запознал с представените от Стечкин чертежи.
Огромна била изненадата, когато дипломантът Стечкин извадил изработен от него прототип, с който произвел серия изстрели в тавана на помещението. Разбира се, това предизвикало истински „бум”, но в крайна сметка Стечкин получил отлична оценка за разработката. И не само това. Незабавно след дипломирането му той постъпил на работа в централното конструкторско бюро „ЦКБ-14”, където получил официална задача да приспособи разработката за 9 милиметровия патрон „Макаров”. След упорита работа, през 1949 г. младият инженер представил на приемната комисия опитния образец на 9-мм пистолет.
Този път не се наложило да се стреля пред комисията, която била запозната със случая в института. Оригиналните технически решения били достатъчно убедителни, за да се вземе решение за производството на голяма партида пистолети за извършване на широки войскови изпитания в различни условия. И така през 1951 г. по предложение на комисията пистолетът бил приет на въоръжение с обозначението „автоматический пистолет Стечкина обр. 1951 г.” (АПС).
Пистолетът бил разработен по схемата на пистолета „Макаров” (ПМ), като действието на автоматиката му била основана на принципа на използване отката на свободния затвор. Цевта била неподвижно закрепена към рамката. Външните форми на АПС до голяма степен наподобявали очертанията на ПМ. Възвратната пружина на затворния блок обхващала напълно цевта.
Ударният механизъм бил с открито чукче, което се поставяло в две положения – на предпазителен и на боен взвод. Спиралната бойна пружина и извитият тласкач били разположени в задната част на ръкохватката.
В средната част на ръкохватката бил монтиран механизмът за забавяне на темпа на стрелбата. Този механизъм поемал част от енергията на движещия се затвор, увеличавайки времето между два отделни изстрела. Той се задействал само когато превключвателят на вида на огъня бил поставен в положение „авт” (автоматичен режим).
При произвеждане на изстрел затворният блок започвал движение назад, под действие на откатната сила, като предизвиквал придвижване на инерционния забавител на темпа надолу в ръкохватката. След достигане на забавителя до крайно долно положение, връщането му нагоре ставало под действие на спирална пружина.
В крайно горно положение забавителят освобождавал ударното чукче, което вече могло да нанесе удар върху възпламенителната игла. По този начин, движейки се нагоре и надолу в ръкохватката, забавителят на темпа увеличавал времето за произвеждане на следващ изстрел. Това е особено важно за установяване на определен темп на стрелбата при оръжията с къс ход на затвора. При отпускане на спусковото лостче забавителят преставал да действа.
Когато превключвателят се намирал в положение „пр” (предпазител), предпазителят задържал ударника в крайно задно положение и заключвал чукчето. При използване на АПС като обикновен пистолет (стрелящ на единичен режим), превключвателят бил поставян в положение „од” (единична стрелба). Изхвъргачът на изстреляната гилза бил закрепен в специален улей, изработен в затвора. АПС имал масивна ръкохватка с наклон 100 градуса спрямо ос-каналната линия, като 20-зарядният пълнител не излизал извън нейните габарити. Патроните били разположени шахматно в пълнителя. При изстрелване на последния патрон, подавателят на патроните в пълнителя повдигал затворната задръжка и задържал блока в задно положение.
Характерно за пистолета АПС било наличието на многофункционални детайли. Така например забавителят служел като автоспусък, бойната пружина – като задръжка на пълнителя, пружината на изхвъргача – като пружина и на фиксатора, превключвателят на вида на огъня – като предпазител и т.н.
На затворния блок бил монтиран секторен мерник, разграфен за водене на точен огън на разстояние 25, 50, 100 и 200 м. Дървеният кобур-приклад се прикрепвал към задната долна част на ръкохватката и повишавал устойчивостта на оръжието при водене на непрекъснат огън. АПС имал само 35 отделни части (включително и частите на пълнителя). Това облекчавало неговата експлоатация, обслужване и ремонт. За сравнение може да се посочи, че пистолетът „Макаров” има само 30 съставни части.
Първоначално АПС бил разработен за нуждите на екипажите на бойните машини, офицерите, сержантите и войниците от различните родове войски. Той успешно заменял щатното автоматично оръжие (картечните пистолети). Военнослужещите обаче нееднозначно оценявали пистолета при постъпването му във войските. Основание за това били сравнително голямата му маса и неудобното му носене в походно положение. Недостатъчната мощност на 9 мм патрон също била една от причините за незадоволителните оценки. Увеличената дължина на цевта (140 мм) донякъде компенсирала тази слабост.
За да бъдат преодолени недостатъците, свързани с използването на дървения кобур-приклад, бил изработен специален вариант със сгъваем метален приклад. Такъв модел, снабден със заглушител, бил използван от някои специални подразделения на съветската армия в Афганистан.
Характерна особеност на този модел е удължената му цев, в дулната част на която се закрепвал заглушител. Оста на последния била разположена по-ниско от оста на цевта. По този начин заглушителят не пречел на използването на мерните прибори на пистолета. АПС бил използван частично в Българската армия и в полицията. Основната причина за това било бързото навлизане на автоматите „Калашников” и прекалено големият стремеж към унификация на оръжията.
Значително по-добре бил приет АПС в нашите полицейски служби. Това се обяснява с липсата на алтернативно късоцевно оръжие, работещо на автоматичен режим и такова с голяма вместимост на пълнителя.
