Автор: Илия Петров
Когато през 1998 г. в 38-ото Народно събрание имаше дебати и вот за отмяната на смъртното наказание, гласувах с чиста съвест и убеденост, че така се разделяме с тоталитаризма. Наскоро четох дебатите отново, те са актуални и днес. Изглежда парадоксално да се разсъждава по тази тема, защото, докато сме в ЕС, смъртното наказание няма да бъде позволено. Нищо че общественото мнение е против това. Според социолозите обществото е репресивно настроено. Поне 60% от хората са за смъртното наказание.
Може да се досетите каква ще бъде пропорцията в населените места. В София и големите градове смъртното наказание ще има най-малко привърженици. Процентът на подкрепящите го ще нараства в малките градове и най-много ще има по селата. Това е обяснимо – там има най-малко присъствие на полицията, хората са възрастни и беззащитни и там стават ужасии. Освен това общественото мнение лесно може да се манипулира дори при евентуален референдум. Дайте му пример за съдебна грешка или пък подробности за извършено жестоко убийство, и ще видите как социумът рязко ще си смени позицията и в двата случая. И ако му се предложи да сложи на везните фондовете, които получаваме от ЕС, и връщането на смъртното наказание, мисля че обществото ще избере парите. И това не е срамно, а напълно прагматично.
Capital punishment или Dead penalty, както са популярни английското и американското название за смъртно наказание, ние не можем да въведем дори временно, защото либерална и толерантна Европа на мултикултурализма ще ни нарече варвари. И ще изхвърчим от ЕС без Булгзит. Следователно, разсъждението не е от практическа, а от теоретично-морална позиция. Без да имам претенции в областта на футуризма обаче, в обозримо бъдеще темата ще се възобнови със страшна сила. Коронавирусът замрази само временно проблемите с тероризма и емиграцията. Пандемиите и икономическите кризи след тях правят хората агресивни и егоистично безсърдечни.
Неслучайно в САЩ Върховният съд окончателно разреши първи екзекуции на федерално ниво от 2003 г. насам – след 17 години. От тогава досега вече са изпълнени 14. Доналд Тръмп е яростен привърженик на смъртното наказание и периодично настоява за по-честото му прилагане – при убийства на деца, масови убийства, за убийство на полицаи и трафик на наркотици.
Смъртта на съдия Рут Бейдър Гинзбург позволява на президента Тръмп да разшири консервативното мнозинство във Върховния съд, което означава, че режимът на прилагане на смъртното наказание в САЩ няма скоро да се промени. Така че проблемът, който е във висша степен морален, е и във висша степен политически. В Китай и Виетнам броят на изпълнените смъртни присъди е държавна тайна, а за Северна Корея липсват всякакви данни.
След две седмици, на 10 октомври, е световният ден срещу смъртното наказание. Какви хуманистични дитирамби ще бъдат изречени тогава е лесно да се предвиди. Затова преднамерено изпреварвам този ден. Въпросът за смъртното наказание винаги е бил тъмен и болезнен. В България мораториум върху смъртното наказание беше въведен още преди 30 години на 20 юли 1990 г. и гласуван от 7-ото ВНС, което промени социалистическата конституция. Тогава президент беше Петър Младенов. Този мораториум беше още един вододел между ерата на тоталитаризма и демокрацията.
Затова ще припомня някои цифри. Защото от 1951 до 1989 г. социалистическа България се нарежда на 8-о място в света по изпълнение на смъртни присъди според Амнести интернешънъл. Най-много са през 1952–1953. Годишно са умъртвявани средно по 17 души. Най-малко са през 1975 – само петима. От 1970 до 1990 г. са издадени 325 смъртни присъди без тези от Военния съд. Последната е изпълнена на 4 ноември 1989 г. В Наказателния кодекс дотогава съществуваха 16 члена, които предвиждаха смъртно наказание. През 1992 г. страната ни ратифицира Европейската конвенция на правата на човека, но България е включена само с подписа си под Протокол №1, който не регламентира въпросите за смъртното наказание.
Имаше много опити от страна на депутати от различните парламентарни групи за премахване на мораториума. И преди пълната му забрана, и след нея, та чак до днес. Защо? Разбира се, аргументите за смъртното наказание не са нови, но най-общо са следните:
1. То е висша форма на възмездие на принципа Lex talionis, „око зо око”, тоест „смърт за смърт”.
2. Генерална превенция, сплашваща потенциалните престъпници.
3. Смъртното наказание не струва скъпо на данъкоплатците, а издръжката на престъпниците в затвора е по-голяма и от най-голямата пенсия. Там те деградират още повече. Психически се разболяват и стават още по-опасни.
4. Смъртното наказание пресича възможността за следващо престъпление заради освобождаване, бягство или амнистия.
Накратко и за контрааргументите.
1. Съдебната грешка.
2. Нямаш право да отнемеш живот, който не си създал.
3. Престъпникът, знаейки за смъртното наказание, е по-брутален, особено ако преди това е извършил и изнасилване.
4. Ако отнемеш живот, не връщаш изгубения живот.
5. Изпълнителите на смъртното наказание се превръщат също в убийци.
6. Противоречие на християнските принципи.
Веруюто на юридическата гилдия е ясно: „По-добре един виновен извън затвора, отколкото двама невинни в него”. Не се наемам да го тълкувам, защото не разбирам от юриспруденция, но в него има нещо, което ми се струва кокетничене с правото. Хрумва ми предизвикателно сравнение, но, както е известно, сравнението не е доказателство. За нацисткия офицер Адолф Айхман няма данни да е убил лично нито един човек, но е разпределял вагоните със стотици хиляди евреи към газовите камери в концентрационните лагери. По заповед на хитлеристката върхушка. Обесен е в Израел за престъпление срещу човечеството. Без да е убил лично нито един човек. Съдът излишно го оневинява за това.
Норвежкият масов убиец Андерш Брейвик, който демонстрира ясно принадлежността си към неонацизма и през 2011 г. уби 77 души (69 от тях младежи на летен лагер) и рани 319, получи 21-годишна присъда и обитава три килии. Една, за да си почива, да спи и да гледа DVD или телевизионни филми. Втора, за да работи с компютър без интернет връзка, и трета, където му е осигурено оборудване за фитнес зала. Ако видите въпросните килии, меко казано, бихте се почувствали нелепо.
През 2017 г. той смени името си на Фьотолф Хансен и осъди родината си за нехуманно отношение (будили го често през нощта, претърсвали го, слагали му белезници, сервирали му кафето студено и му приготвяли храна в микровълнова фурна). Адвокатът му продължава да пледира, че присъдата е прекалено тежка, защото Брейвик имал тежко детство. Този аргумент ми е любим с лишеното си от въображение невежество. Андерш Брейвик (пардон Фьотолф Хансен) е и студент по политология и получава материалите си в една от трите си килии. Той учи.
И черешката на тортата – Netflix има намерение да снима филм за Брейвик, като ще вложи 20 млн. долара в проекта. Без коментар. Дали ако реша да си помисля, че така от престъпника има опасност да се направи герой, ще бъда политически некоректен и нехуманен.? Затова не го казвам, а мисля и питам. Питам и защо не се направи филм за някоя от жертвите.
Защото трябва да съм хуманист, тоест човеколюбив, както утвърждава в публичните си речи още Марк Тулий Цицерон (106–43 г. пр. Хр.). Човеколюбивият Марк Антоний отрязва главата и дясната ръка на Цицерон, с която пишел речите си. Слага главата му на форума и казва: „Сега повтори отново, че словото превъзхожда силата”. На всички приеми след това Антоний ходел неотменно с главата и ръката на Цицерон. Но съдбата си знае работата. Когато Октавиан Август побеждава Марк Антоний, дори конят и кучето му го предават и отиват при новия император.
Каквото и да си говорим, когато става дума за смъртното наказание, всъщност полемиката е за фундаментални разлики в мисленето. За вярата в това, че човешката природа може да бъде променена и да не се прави изобщо разлика между нея, човешкия род и традициите му. Аз съм убеден, че човешката природа е удивително еднообразна и това еднообразие няма нищо общо с разнообразието на човешкия род. Затова твърдя, че темата за смъртното наказание е безсмъртна. Защото говорим за противопоставянето на постулатите от Стария завет срещу тези от Новия завет. Говорим за това, че убитият няма права, а убиецът има. Говорим за майката на убития срещу майката на убиеца. Това са абсолютно неразрешими конфликти от гледна точка на справедливостта. Защото съдът само прилага законите. Справедливостта не е възможна на този свят. Защото правото и справедливостта са съвсем различно нещо. Хората обикновено следват вътрешното си чувство за справедливост, защото в правото няма как да се месят.
Смъртното наказание не е постижение. Нито връща живота, нито може да промени престъпника. На убийците може да им се даде шанс. Да избират между доживотния затвор и изпълнение на смъртното си наказание. На осъдените, приели изпълнението на смъртната си присъда, им се обяснява, че ще се тегли жребий дали тяхното желание ще бъде изпълнено, или ще продължат живота си в затвора. Какво се постига ли?
Първо, осъденият има право на избор, следвайки съвестта си. И второ, крайното решение се взима от случайността. Взима го Съдбата. Надявам се разбирате какъв е замисълът ми. Не наказва Законът, а Съдбата. А съдбата не е подвластна на законодателството на ЕС. И най-вече Съдбата не е нито либерална, нито политически коректна.
